Разкази
Публикувани без редакция
59. Историята на А.
2015 г. Преди 2 месеца загубихме бебето си 4 дни преди термина поради откровена лекарска грешка. Отговорните лекари са от СБАЛАГ "Майчин дом": д-р Ивет Райчева, д-р Сузана Нашар и д-р Васил Димов.
Следях последните 2 месеца от бременността си в частния кабинет на д-р Иват Райчева на ул. Марица 10 в София. Тя щеше да е моят избор на екип. Д-р Райчева знаеше статуса ми - на 36 години и бременна след втора инвитро процедура. Терминът ми беше на 20.11.2015г. Десет дни преди термина тоновете на бебето бяха слаби, споделих с докорката, че вече не мърда много. Тя ме увери, че било нормално в девети месец, нямало много място... Повика ме чак след 6 дни - на 16.11.2015г. пак за мерене на тонове, този път в Майчин дом. Тоновете пак бяха много слаби, бебето не беше мърдало от 2 дни. Вместо да предприеме спешно раждане, Д-р Райчева ме изпрати у дома да си взема багажа и да се върна за приемане в болницата и следене на тоновете по 2 пъти на ден!! Така загубихме още 2 часа. Когато се върнах в болницата, нейната смяна беше свърила и тя беше тръгнала към частния си кабинет.
Посрещнаха ме д-р Сузана Нашар и д-р Васил Димов, на които дадох същата информация - цяла седмица слаби тонове и немърдащо от 2 дни бебе. Те, вместо да ме заведат в родилна зала, ме каиха на етаж 5, където се следят проблемни бременностти и ме поставиха в манипулационната за измерване на тонове. Тоновете отново бяха слаби. В момента в който двамата лекари разбраха, че съм пациентка на д-р Ивет Райчева, изгубиха интерес към мен и ме оставиха сама в манипулационната за 40 мин., през които бебето умря. Чух последните 2 удара на сърчицето му.... Мъжът ми чакаше в коридора и докато намери медицински персонал, минаха още 5-10 мин. Накрая дойде една акушерка, която запояна усилено да търси липсващи тонове поне 10 мин. След още 5-10 мин. ме свали на етаж 3 в родилното, където се установи пълна липса на сърдечна дейност.
Последва най-големият кошмар, който може да се случи - раждане на мъртво бебе. Оказа се, че пъпната връв е усукана. А бебето можеше да бъде спасено в продължение на една седмица, но безхаберието и немарливостта на тримата лекари го убиха.
За мен д-р Ивет Райчева, д-р Сузана Нашар и д-р Васил Димов са убийци, пълни непрофесионалисти и изцяло меркантилни.
Не искам да навлизам в подробности за това какво преживяваме в момента, как се лекуваме психически и какви са последствията за семействата ни, но е много тежко. Не правете грешката да се доверявате на тези трима лекари. В момента сме завели дело срещу тях, подали сме сигнал и в Българския лекарски съю зи се надяваме на справедливост.
Дано този поста помогне на повече хора и предотврати случването на такива трагедии.
Ако някой има въпроси, нека ми пише съобщение.
Следях последните 2 месеца от бременността си в частния кабинет на д-р Иват Райчева на ул. Марица 10 в София. Тя щеше да е моят избор на екип. Д-р Райчева знаеше статуса ми - на 36 години и бременна след втора инвитро процедура. Терминът ми беше на 20.11.2015г. Десет дни преди термина тоновете на бебето бяха слаби, споделих с докорката, че вече не мърда много. Тя ме увери, че било нормално в девети месец, нямало много място... Повика ме чак след 6 дни - на 16.11.2015г. пак за мерене на тонове, този път в Майчин дом. Тоновете пак бяха много слаби, бебето не беше мърдало от 2 дни. Вместо да предприеме спешно раждане, Д-р Райчева ме изпрати у дома да си взема багажа и да се върна за приемане в болницата и следене на тоновете по 2 пъти на ден!! Така загубихме още 2 часа. Когато се върнах в болницата, нейната смяна беше свърила и тя беше тръгнала към частния си кабинет.
Посрещнаха ме д-р Сузана Нашар и д-р Васил Димов, на които дадох същата информация - цяла седмица слаби тонове и немърдащо от 2 дни бебе. Те, вместо да ме заведат в родилна зала, ме каиха на етаж 5, където се следят проблемни бременностти и ме поставиха в манипулационната за измерване на тонове. Тоновете отново бяха слаби. В момента в който двамата лекари разбраха, че съм пациентка на д-р Ивет Райчева, изгубиха интерес към мен и ме оставиха сама в манипулационната за 40 мин., през които бебето умря. Чух последните 2 удара на сърчицето му.... Мъжът ми чакаше в коридора и докато намери медицински персонал, минаха още 5-10 мин. Накрая дойде една акушерка, която запояна усилено да търси липсващи тонове поне 10 мин. След още 5-10 мин. ме свали на етаж 3 в родилното, където се установи пълна липса на сърдечна дейност.
Последва най-големият кошмар, който може да се случи - раждане на мъртво бебе. Оказа се, че пъпната връв е усукана. А бебето можеше да бъде спасено в продължение на една седмица, но безхаберието и немарливостта на тримата лекари го убиха.
За мен д-р Ивет Райчева, д-р Сузана Нашар и д-р Васил Димов са убийци, пълни непрофесионалисти и изцяло меркантилни.
Не искам да навлизам в подробности за това какво преживяваме в момента, как се лекуваме психически и какви са последствията за семействата ни, но е много тежко. Не правете грешката да се доверявате на тези трима лекари. В момента сме завели дело срещу тях, подали сме сигнал и в Българския лекарски съю зи се надяваме на справедливост.
Дано този поста помогне на повече хора и предотврати случването на такива трагедии.
Ако някой има въпроси, нека ми пише съобщение.
58. Историята на В.Б.
2015 г. Здравейте, ето и моята история за раждането ми с фатален край за моето денце в МБАЛ "Свети Георги" гр .Пловдив. На 28г съм с диабет тип 1 който е абсолютно контролиран. Решихме със съпруга ми ,че искаме детенце започнахме с опитите и предвид моето заболяване с чести прегледи и консултации с какви ли не доктори, но това не ни пречеше, за нас най важното беше да си имаме детенце. След известен период от време чудото се случи бях бременна. Двамата бяхме най щастливите хора на света, въпреки че знаех че ще трябва да полагам огромни усилия да контролирам стриктно диабета си за да бъде всичко наред с мен и бебо. Минаваха си месеците и всичко вървеше добре, дори повече от добре. Имах най страхотната безпроблемна бременност, всички бяха безкрайно изненадани предвид заболяването ми. Лекарите, които ме наблюдаваха ме предупредиха, че ще трябва да родя секцио по ранно някъде 34г.с. И така ме плануваха за 8.12.2015г Казаха да не се притеснявам че всичко ще е наред. Но за мое най голямо сажаление на 21.11.2015г. В 32гс ми стана лошо вечерта и започнах да повръщам и не спирах.Позвъних на доктор, които ме наблюдаваше и трябваше да води секцито и той ми каза че събота и неделя почива, но съпругът ми да ме закара в отделението, а той ще се обади на колегите си. Отидохме в отделението и кошмарът започна.
.
Сложиха ме в пред-родилна зала за да записвали тоновете на детето, седях там около 30мин когато дойде някакъв лекар и каза на акушерката че аз не съм за там а съм за паталогична бременост. Аз все още не спирам да повръщам и обикалям от коридор в коридор след една акушерка с един леген.
Сложиха ме в една стая с още едно момиче и ще и бъда вечно благодарна защото тя се грижеше за мен цяла нощ.
След настаняването ми дойде един доктор, които ми назначи деган, но шпа и още някакви системи. Прегледа ме с ехограф и каза, че бебето ми е добре и да не се притеснявам, 1.900 , 43 см за 32гс седмица, каза, чудесно, всичко е наред, и аз се успокоих малко.
През ноща започнах да повръщам още повече, никои нищо не казваше, почти не идваха. Момичето, което лежеше с мен в една стая ходеше да ги търси за да им каже че не съм добре
Идва една от акушерките и ми вика- ''какво става'', аз и обяснявам, че не ми е добре и повръщам още повече, а тя се обръща и ми казва нищо ти няма, имам много работа, сега да не си само ти тук. Ядосана, че сме я обезпокоили.
Цяла нощ ми мокреше лицето и ме водише до тоалетната, почистваше ми легена, момичето, което лежеше на другото легло, също бременно в 8 мес, защото нямаше кой, а аз почти бях в безсъзнание от повръщане нямах сили. Така до сутринта. На другата сутрин преместиха момичето в друга стая, за да не би да я заразя, защото казаха че е вирус. Прецениха, че трябва мой роднина да дойде и да се занимавал с мен. Пуснаха майка ми вътре и слава богу, защото нямаше да съм тук сега.
Вече е неделя към 10ч сутринта, аз още повръщам, казаха - няма страшно. Питах няма ли опасност за детето. ”Не, всичко е наред, сега ще му чуем тоновете.”
Дойде акушерката, чухме тоновете, тя каза, че всичко с детето е наред да не се притеснявам, и че след час пак ще дойде. През това време ми назначиха още системи но не успяха да ми намерят вена, за да ми я включи и реши да ми изключи инсулина за малко, а без него аз и обяснявам, че моето състояние ще се влоши.
И така и стана започна да ми се вдига захарта и дишах едвам едвам, изнемощяла от обезводнение.
Дойде акушерката за тонове на детето и започна по целия корем да търси но ми каза че неможе да намери и ще повика лекарката. Доиде лекарката и ме гледа на ехограф и с една усмивка ми казва, че бебето ми е умряло и няма тонове. Аз изгубих говор и картина, незнаех каде се намирам, питам я сигурна ли е може ли да греши , как така изведнъж, преди час имах. А тя ядосана от моите въпроси се обръща към мен и ми казава “ти си с диабет, какво искаш” и изчезна без повече да я видя.
Бях съсипана, върнаха ме в стаята при майка ми и неможех да и кажа от рев какво се случва. Тя тръгна да търси лекарката но не я откри, започна да звъни на доктора, който ме наблюдаваше и му каза, че веднага трябва да дойде. Той дойде едва към 20ч. вечерта, за да ми каже, че наистна нямам тонове и че утре ще решат сутринта какво да ме правят.
До сутринта не спрях да плача заедно с майка. Тя се опитваше всякак да ме успокои, но аз бях съкрушена. Една от санитарките пусна и съпруга ми и така тримата не можехме да повярваме. Сутринта аз бях вдигнала захар 19 от всичко случило се, едвам дишах, започнах да изпадам в кетоацидоза от високата захар.
Дойде доктор и ми каза, че трябва да се държа, защото ще предизвикат раждане с балон катетър. Сложиха ми и започнаха да чакат. А аз ставах все по зле.
Спирах да дишам и се усещах, че заспивам. Майка ми повика доцента и аз обясних, че нямам сила и че се чуствам сякаш са ме упоили. Тя повика всички отвън пред стаята от там се върнаха и обясниха на мен и на близките ми, че няма време да чакаме нормално раждане защото почват да ме губят изпадам в кома, затова съм дишала трудно и съм заспивала. И от тук на татък не помя нищо, само разказите на майка ми и съпругът ми.
Вкарват ме в операционата, но след края на операцията имам затруднено дишане и трябва да ме свалят в КАИЛ. Да, но няма кой да ме прехвърли на носилката почнали да се карат акушерки и санитарки на кой работа е, и това става пред очите на близките ми. Тогава съпругат ми възмутен им казва ,че ако трябва, да му позволят, тои ще ме премести.
И така свалят ме в КАИЛ, за моя радост там попаднах на страхотен екип, който ме спаси от лапите на онези бездушни техни колеги в АГ.
5 дни докато ме стабилизират и от КАИЛ се озовах отново в оперативна гинекология. Отново в ада за да ми кажат, че аз съм виновна, че бебето ми е загубило тонове защото съм диабетичка.
През цялата бременност бях с 7 гликиран и те няма да сведат глави, че не направиха дори опит да спасят детето ми, като предприемат спешно секцио още в събота, а през цялото време повтаряха, че загубата на дете е нещо нормално.
57. Историята на С.И.
2013, 2015 Г, Имам две деца. само че първия път не родих, а бях "оперирана от бебе", или поне така се чувствах.
повече от половината си живот се интересувам живо от всички аспекти на родителството. бях прочела всеки ред на български в интернет относно раждане, болничен престой итн и бях подготвена какво ми предстои. терминът с първото ми дете беше в края на 2012, точно по време на коледно-новогодишните празници. следях се в нова частна болница (софиямед) и много разбрана лекарка, която избрах и за раждането. с нея 9 месеца си говорихме как имам желание да родя максимално естествено и активно и тя ме уверяваше, че ще е така. опция секцио не беше дори обсъждана. преносих и в един от първите дни на януари 2013 сутринта бяхме с мъжа ми пред кабинета й. всичко беше ок с тоновете на бебето и лекарката каза, че ми "дават време" до неделя да започне раждането. до тогава да идвам всеки ден на тонове. съответно на другия ден сутринта бяхме пак пред кабинета й. още преди да вляза за запис на тонове ми каза, че трябва днес да постъпя в болница и по всяка вероятност ще се наложи секцио. не исках. "...винаги можете да отидете в друга болница..." отвърна тя. нямах алтернатива, освен да остана. ако тогава бях на този акъл, щях въпреки всичко да стана и да си тръгна, да си намеря друга болница и да не се занимавам повече. но... влязох за запис и ми казаха, че тоновете показват страдание на плода и наистина се налага секцио. освен това бебето е високо, освен това тъкмо съм излекувала пикочна инфекция... седях вързана на апарата дълго време и виждах, че тоновете са всъщност отлични през повечето време (две от акушерките ми показаха кое да гледам и как да го разчитам). наясно бях, че ме работят и нищо не мога да направя и само лежах и плачех. партньорът ми не беше допуснат да присъства, разбира се... опитвах се да запазя някакво присъствие на духа, но ми беше трудно. акушерките, сестрите, санитарките и другите лекари ми се дивяха защо настоявам за активно естествено раждане и толкова много страдам, че ще е секцио. като им обяснявах, че според мен нормалното раждане е най-доброто за бебето и е важно за него, получавах стъписано мълчание и нула разбиране от професионалистите. молих се и да ме индуцират, само и само да е нормално раждане, но отказаха. и по-добре, мисля си сега. ама сега.
операцията мина като по учебник. дори клизма и бръснене не ми направиха, за което бях благодарна. докато ме режеха и вадеха бебето, плачех. извадиха го, той се разрева силно, донесоха го до главата ми за секунди. казах му "здравей.. много си хубав", а той плачеше. въпреки че изплака, чух как му аспирират носа и устата и още повече се разревах. д-р кръстев, който водеше секциото (и не ми обели дума преди, по време на и след него), на моменти спираше работа за малко, защото "тя реве". знаех този лекар от преди и нито ме притесни, нито ме учуди бездушното му отношение. не ми повлия изобщо, капсуловах се и не позволих това да ми се отрази. анестезиологът се радваше, намаза ми бузата с малко верникс от бебето ми - "нивеата на дядо боже", каза. зашиха ме, а анестезиологът пърхаше радостен около мен и ми повдигна единия крак нависоко да го видя. "виждаш ли, това е твоят крак, нищо че не го усещаш!". аз доста добре го усещах от коляното надолу. тогава размърдах крака си и го докоснах с пръсти по шапката. той беше безкрайно учуден, че мога да го движа. закараха ме в реанимация. имаше още две жени след секцио, които ми честитиха, а аз в суматохата пропуснах да им честитя за техните бебета. попитах една акушерка кога може да ми дадат бебето и да му дам да суче. момичетата в реанимацията (и на двете това им бяха втори деца) се изсмяха, че сега още нямам нищо в гърдите и няма смисъл, а акушерката ми каза "може и сега веднага". донесе го, опитах се да му дам да суче, но поради това че акушерката бързаше и другите две жени ме наблюдаваха критично, не стана нищо. после едната от жените - тази със силикона в устата - ми каза, че веднага ме "усетила", че много се интересувам и много съм чела, но сега като се опознаем с бебето вече ще видя, че има разлика между теория и практика. не отговарям нищо. обадих се на мъжа ми, вкараха го да види детето - той го снима и дойде при мен. около нас всички ни наблюдаваха и всичко беше някак странно и не можах да му споделя нищо от това, което ме вълнуваше в онзи момент. имах нужда да съм на спокойствие. вече бях спряла да рева и се опитах да се настроя на "било каквото било, не успях да родя естествено, майната му, "продължаваме напреТ". мъжа ми си тръгна, мен упойката почти ме пусна и казах, че искам да се махам оттук и да си отида в стаята. лекари/акушерки ми казаха "ок, ако сама се преместиш на другото легло, те местим в стая". тогава се изправих и се преместих. малко бяха.. объркани, но направиха каквото са обещали. преместих се в стая с едно момиче, което беше пак със секцио, с първо бебе и не ми обясняваше как "ще видя ей сега като се разреве". почти не спахме, говорехме си, а аз се тъпчех с хомеопатия за възстановяване. на другия ден се къпах, взех си бебето и имах много трудности с кърменето. персонала ми даваше противоречиви съвети и в късния следобед вече ме бяха убедили, че съм с мастит (пълни глупости, оказа се в последствие). аз ревях отново, защото не мога да си храня детето. някои сестри бяха нормални и човечни, но други... други си бяха като извадени от обикновената бг болнична действителност. нищо от техните брътвежи не можеше да ме сломи за дълго и драмата с фалшивия мастит беше преодоляна веднага като се смени смяната. лекарят от вечерната смяна ми помогна и успях да изцедя много коластра или преходно мляко - не знам какво беше, дори ми стерилизираха помпата и изсипаха коластрата в шише и са хранили през нощта детето с нея. винаги ще ги благославям за това! до тогава не бях чувала такъв жест да се прави на някого в българско аг отделение.... и така, на следвашия ден/нощ итн, бебето си беше неотлъчно до мен, аз междувременно се отделих в самостоятелна стая, за да не пречи бебето ми на съквартирантката ми. въпреки че той не плачеше всъщност. набучиха го с абокати заради леко завишени левкоцити. дразнеха се, че се налага много подробно да ми обясняват кое, как и защо правят. че като ме караха да подписвам съгласия, първо ги прочитах, после разпитвах, после обмислях и чак тогава се подписвах. скоро след като вече му вливаха антибиотик, излезе резултат от изследване, според което инфекция няма и антибиотикът е излишен. изписаха ни нелегално ден преди да изтече клиничната пътека. когато се прибрахме вкъщи си отдъхнах от всичко, но още дълго ме мъчеше това, че ме изнудиха за секцио, защото "ако се случи да раждаш в неделя, няма кой да ти събира екип". лекувах душата си дълго от тези думи, тази случка... и я излекувах.
забременях планирано 10 месеца по-късно и скоро след това загубих бременността. когато изкървих отидох в спешния кабинет в тина киркова, където дежурният се държеше с мен не точно зле, но.. арогантно, макар че нищо чак толкова ужасно не ми е казал лично на мен. не ми даде никаква информация, каза "кво да правим ся... ми била си бременнна, но сега цикъла ти е дошъл, като ти свърши ела на преглед в частния ми кабинет" и ми даде визитка и ме прати да си ходя.
още няколко месеца по-късно - година и половина след секциото - забременях непланирано. следях бременността си при д-р евдокия маркова. отидох с направлението в медицинския център и се запознах с нея. тя се дъжеше студено ифобс резервирано, но не ми пукаше. трябваше ми просто някой да ме следи по здравна каса, не да се женя за него. беше ми на удобно място. обсъждаше в мое присъствие други бременни и свои колеги по грозен начин. на следващите прегледи се държа малко по-човешки, а един-два пъти беше почти мила - когато заедно видяхме пола на бебето. когато понапреднаха месеците, започна настървено да ме убеждава да родя при нея в шейново. обясних й, че този тип болници просто не са за мен и не биха ми понесли и като обстановка, и като отношение от персонала. аз трябваше да правя вагинално раждане след секцио и изборът ми на доктор за раждането щеше да бъде решаващ за крайния изход. на първия преглед директно ми беше казала, че ще трябва ресекцио, а след като разбра нагласата ми ми каза, че то не пречи да се опита и нормално раждане, за нея нямало значение дали ще ме "порне" отдолу или на корема... в 7, 8 и 9ти месец всеки път ме убеждаваше да родя при нея, в 8ми ми каза как сутринта е имала пациентка, която е родила нормално след секцио (индуцирано при това, да се неначудиш), а в 9ти се опита да ми внуши, че имам гестационен диабет. пусках някои от изследванията в лабораторията на медицинския център, където тя работи и всеки път в урината ми имаше "нещо". я бактерия, я глюкоза, я друго... после повтарях изследванията в други лаборатории и урината винаги излизаше съвсем ок. та когато излезе глюкозата, се опита да ме убеди да отида на ендокринолог, но не какъв да е, а при този в медицинския център, където тя работеше. обаждаше ми се по телефона да ме пита дали вече съм отишла, дали съм си записала час, като й кажех, че не - настояваше час по-скоро да отида за глюкозо-толерантен тест и ми рисуваше мрачни картини. вече си бях взела 45 дневния болничен преди термин и спрях да ходя при нея.
поради завършека на предната ми успешна бременност, бях решила да се уговоря с двама различни лекари от две различни болници. за да може когато единия ми каже "ма трябва секцио, защото няма кой да ти събира екип в почивен ден", да имам още една възможност. нищо че това излиза само няколко стотин лева по-скъпо от обикновено раждане за 1-2 хилядарки. в крайна сметка не опрях до вариант "б".
"преносвам" пак, разбира се. в кавички е, защото цикълът ми е по-дълъг и реалният ми термин беше 11 дни след хронологичния. и така, всеки ден тонове в тина киркова. два дни преди раждането отивам за поредния запис вечерта. акушерката ми слага горната "слушалка" (не знам как се нарича) на стомаха, там където е невъзможно да отчете бракстън-хикс или пък родилна контракция. казвам, че отдолу няма матка, а стомах, но ми се отвръща че всичко си е както трябва. записът излиза лош. с цялото си същество знам, че този резултат е грешен и им го казвам. разглеждат го дежурният лекар и акушерките и ме съветват да отида другаде, след като смятам така. ок, не може ли на друг апарат да ме сложите, едва ли в цялата болница е само един? не може, защото другият е в отделението.. външни лица... бла-бла... 20лв. ок. плащам си фашливия запис и отивам в щерев, защото е през една пряка. вечер е и приемът не е много радушен и там, но пък апаратът им работи, а и като се разговаряме и разбират защо съм там, не пропускат възможността да оплюят тина киркова и апаратите й. според записа, тоновете на детето са супер, но имам силни контракции и един млад и готин лекар ми препоръчва хоспитализация. казвам му, че тези контракции си ги имам отдавна и са безболезнени и са бракстън-хикс. той ми обяснява, че с такива бракстън-хикс контракции съм за предродилна и ми предлага преглед с ръка. без пари!! не, мерси. връщам се в тина киркова и им обяснявам, че апаратът в спешния им кабинет не работи добре, защото ето, открийте десетте разлики в двата записа. смутени са и ми обясняват да дойда утре през работно време да ми върнат парите. не, не ми е за парите, казвам - просто с този апарат правите записи на всички жени в спешен кабинет и някакси...е, вие си знаете.
минават ден-два и аз една вечер вече разбирам какво са истински контракции. усещам една и решавам да заспивам - и наистина заспивам. събуждам се на сутринта - изненада! пак същото усещане. цял ден се мотам у нас, разнасям си голямото дете, гнездя с пълна сила. контракциите са на 6-7мин през повечето време. в късния следобед ми се обажда "лекарката ми за раждане" от тика киркова и ме моли да отида до там да ме прегледа и евентуално да ме хоспитализират в патологична, както сме се разбрали. "какво правиш", пита ме. "засичам контракции". тя се радва, аз си мятам един душ и отивам пеша дотам. абсолютно безболезнен, вимателен мануален преглед - имам към 6см разкритие. аз се хиля и не мога да повярвам колко леко върви дотук. примолвам се да се прибера да си взема багажа и се разбираме след това да ме приемат в патологична, където никой за нищо да не ме натиска и когато контракциите станат да речем на 2-3мин, да й се обадя. не мога да се нарадвам на късмета си с каква разбрана докторка съм се сдобила. качвам се в патологична, искам самостоятелна стая, а сестрите ми обясняват как е по-добре да съм в обща, защото така или иначе след няколко часа ще родя. оставям се да бъда убедена, но много скоро все пак се премествам в самостоятелна стая, където ми е много по-добре. после меря коридорите, меря контракциите и по едно време гледам, че са средно на 2-3мин. чувам се с лекарката ми, която вече си е у дома, и й предлагам дежурният да ме прегледа ВНИМАТЕЛНО и ако той прецени, да й се обадим. тя казва "ок, но няма нужда да ги предупреждаваш да са внимателни, те винаги са внимателни". да бе да, мисля си, но казвам "добре". дежурната лекарка ме преглежда, както съм я предупредила - внимателно, и констатира 8+см. лично се обажда на моята лекарка да дойде. акушерката пита дежурната лекарка дали да ми прави клизма, а аз я изпреварвам с отговора и казвам "не". опитват се да ме убедят, но не склонявам. дежурната ми казва, че все пак това си е моето дете и щом аз искам да се роди в..., това си е моя работа. вдигам палец. следва шеметно събиране на багажи от стаята, натоварвам се с около 10кг раница, съдържаща всичко необходимо за преди и след раждането, включително "цивилните" ми дрехи, с които съм дошла и слизам в предродилна с една сестра. там има една жена с второ естествено раждане, която кротичко си лежи на система окситоцин. освен нас, там са три-четири акушерки. всичките са се скупчили и си говорят с жената, а като влизам аз, започват да ме разпитват това-онова, казват ми да си облека нощница. преобличам се пред всички, но не ми дреме. все пак го очаквам, знам къде се намирам. искат да си сваля и чорапите. "хора бе - казвам - моля ви, оставете ме с чорапите..." и те се съгласяват. искат да записват тонове пак и аз лягам. една много симпатична млада акушерка се приближава и без да ми казва нищо, посяга към ръката ми. отдръпвам се инстинктивно и питам "какво правите?!". тя за секунда се стъписва и казва, че иска да ми сложи абокат. без да се замислям казвам, че не искам. следва разговор вежду мен и всички останали акушерки и аз склонявам. просто бях решила да си подбирам битките. записът свършва, аз ставам и започвам да се разхождам, даже си изваждам бутилката с вода от раницата и отпивам.. "по малко, по мъъъничко отпивай!!", казват ми двете млади акушерки в един глас. кимам им и си прибирам водата. казвам им, че цял ден съм на крак и бих искала да изям няколко блокчета шоколад, защото съм с ниско кръвно и се чувствам малко отпаднала. не може. ама аз... кръвното..? не може. като дойде твоята докторка, нея я питай и яж каквото искаш. обстановката наоколо е потискаща, но съм доволна, че цари дух на спокойствие. ставам им безинтересна на всички и се омитат, оставаме само с жената с окситоцина. разхождам се, слушам музика, говоря си с жената. само малко съм се сдухала, търпи се. на нея й с спуква мехура спонтано и се налага да викам подкрепление. персоналът яде в някаква стая и като им казвам за жената, една акушерка се изстрелва натам, дъвчейки. мотая се още, идва лекарката ми. пита ме какво, що и започва и тя да се подмотва, защото сме обсъдили предварително, че не искам никакви ускорявания и намеси и е наясно, че раждането няма да е скоростно. още повече, че VBAC си протича като първо раждане. говорим си с нея и с останалия персонал, аз продължавам да меря коридорите. по някое време качват другата жена на стола в родилна и тя с 3 напъна, придружени с тихи изсумтявания, ражда втория си син. аз само чувам, защото усещам, че нямам работа там и излизам в коридора, да не преча и да не я смущавам с излишното си присъствие. след известно време докторката ми ме пита все пак не искам ли малко окситоцин, да стане по-бързо. наежвам се и казвам, че не искам. пореден преглед за разкритие - 9см, още малко остава. искам ли да пукне мехура? не искам, пак се наежвам. започва да ме убеждава и тук приключва една част от твърдата ми увереност и спокойствие. склонявам за мехура - ясно ми е, че докторката ми през деня е била дежурна, прибрала се е за няколко часа и са й се обадили за мен. за да ме остави на мира, се съгласявам за мехура. освен това, за мен това е сред допустимите мерки за ускоряване. тя го пука, изтча малко бистра течност. мисля че заради капитулацият ми, започвам да се чувствам физически зле, а психически - сдухана. сърдита съм на това място и хората с престилки вътре и искам само да остана сама. ама няма как и къде, а и контракциите ми стават болезнени вече (контракциите ми през целия ден са без болка. усещам, че са много силни, но "болка" не е думата за тях, по-скоро ми причинява усещане за "работа"). започвам да отмалявам и се прозявам непрекъснато. опитвам се да се усамотя в "най-ужасния кенеф в цяла шотландия", но не се получава и излизам. пия вода от чешмата. усещам, че кръвното ми е много зле и моля акушерките да ми го премерят. не срещам ентусиазъм, но все пак ми го мерят. явно не им се вярва колко е, защото ми го мерят още два пъти и ми казват с ококорени очи, че е много ниско (не помня стйностите). казвам "ами освен да вземете да ми влеете малко глюкоза през този абокат?", а на тях май не им се вярва, че ги моля за това, без дори да им се налага да ме убеждават. явно у тях съм оставила впечатление, че съм против цялата традиционна медицина изобщо. изтърпявам да изкапе част от банката, като се опитвам да лежа на леглото с вече неприятните след спукването на мехура контракции. по някое време започвам да усещам леки напъни, питатат ме дали има такива и аз казвам не. описват ми как се усещат и аз пак казвам, че нямам. казват ми, че след малко сигурно ще ги усетя и ще влизам в родилна. аз съм на 4 крака на леглото и напъните се усилват. вокализирам дълбоко и ниско и чувам "айде" около себе си. не си правя илюзии, че дълго мога да ги заблуждавам. лекарката ми ме моли да клекна и да се опитам да напъна. опитвам и тя е във възторг, че много добре се справям. казвам й, че не искам да ходя в родилна и искам тук да си родя на 4 крака. "не, не може, ставай". ставам... отивам, сядам на стола и не искам да легна назад. трябва да легнеш. добре... почистват вулвата ми с нещо неприятно студено и аз им казвам да не ме пипат. по принцип изпитвам голям респект към медицински лица, обаче в онзи момент малко си падах перде. и добре че беше така! започват да ми обясняват сега като дойде контракция какво да направя. леко паникьосана съм, и обидена и ядосана, че трябва да лежа по гръб, идва и заминава контракция и аз нищо не правя, само дишам, а те май се дразнят. на всичкото отгоре контракциите отслабват по сила и времетраене, интервалите помежду им се разреждат. това е заради страха и яда, мисля си през това време. много ядосана съм и не обелвам дума на никого, докато те се опитват да ме убедят да ме дирижират и да съм си развържела косата да нямало възли по мен. обясняват ми да слушам акушерката какво ми казва и да го правя, както ми се казва. тя е млада, симпатична и ме гледа с безкрайно умен и изразителен поглед над маската си. тази я нямаше в предродилна. срещам този поглед и тя ми кимва почти незабележимо, усещам "щрак". покрай мен са лекарката ми, дежурната, една безумно паникьосана анестезиоложка и мисля още една жена и акушерката между двата ми крака. минават поне 3-4 контракции, в които не правя нищо, а само дишам и някъд тогава явно всички разбират, че така няма да стане и трябва да ме оставят на мира. настава пълна тишина. в стаята е почти тъмно. идва контракция и аз напъвам, но без да си давам зор прекалено. около мен хората се уживяват и ми викат "браво, точно така, още малко". контракциите са станали поне два пъти по-кратки и не ми стигат за два или повече напъна. пак тишина. на другата контракция пак се опитвам, пак не ми стига, ръмжа. "правете епизиотомия", кряска анестезиоложката-паникьорка, а аз през напъна ръмжа "не ме режетеееееее". всичко се повтаря пак на следващата контракция. този път не ръмжа, а се дера. от страх, яд и безсилие, не от болка. контракцията отминава. лекарката ми е до мен, казва ми със съвсем нормален и спокоен глас "напъваш прекрасно, но не ти стига времето на контракцията. за да стане, напъни веднъж силно, ако пак не ти стигне, поеми още малко въздух и напъни пак на същата контракция". кимвам. на следващата се опитвам да го направя и почти успявам. вече знам, че съм я разбрала правилно какво ми казва. тя и акушерката в краката ми също знаят, че съм разбрала. на следващата контракция пак правя "двоен" напън и усещам как главата на дъщеря ми от матката отива във вагината ми и седи там. контракцията почти е свършила, но това няма значение, защото аз имам сила и "донапъвам". излиза главата и перинеумът ми се спрасква. усещам го като парване, не като болка. благодаря ви, доктори от тина киркова, за гениалната поза за изгонване, мисля си. дано на вас поне ви беше удобна, защото за мен беше разкъсваща. избутвам телцето на щерката с още един напън и те я слагат на корема ми. гушвам я и я милвам "лина, много си хубава!". потупвам я и я разтривам, а тя измяуква съвсем тихо и спокойно. помръдва съвсем лекичко, голяма и розова е, огромна, с голяма черна и гъста коса. персоналът ми се усмихва и ми вика браво и честито, а аз не мога да повярвам (след целия стрес, който сигурно съм им причинила с особеното си поведение). взимат я и я увиват в някакъв плат, без да я мият и ми я дават, а аз съм във възторг, че не я изкъпаха веднага. 3800гр е, родена ден след истинския термин. по нея нямаше никакъв останал верникс, но и никакви следи от преносване. държа я и аха-аха да се осъзная и да кажа "ами пъпната връв??? нали не трябваше да се реже веднага??!" и усещам как подръпват леко плацентата, аз протестирам срещу подръпването, а тя излиза от мен леко и плавно. поредна вълна на негодувание ме облива, но.. твърде късно се сещам. явно в тина киркова в момента на изгонването освен да крещиш "не ме режете" и да напъваш, трябва да викаш и "не режете пъпната връв веднага и не ми дърпайте плацентата". показват ми плацентата, цяла е. докторката ми ме пита дали си я искам и аз казвам не. анестезиоложката-паникьор я пита защо пък да си я искам и аз вместо докторката ми безизразно отговарям "за да я изям". последва кратко разяснение от страна на моята лекарка, че да, някои си ги ядат. анестезиоложката се пули възмутено. всичко е чудесно, но продължава да ме боли не по-малко и ги питам защо така. и тогава не знам точно какво е станало, но всички се засуетиха, чувах само "бързо, бързо, много кърви", усетих как ми взеха бебето и ми казаха, че ще ми сложат пълна упойка, защото имам силно кървене, неясно точно откъде. предвид че така или иначе трябваше да ми се прави ревизия на матката заради секциото, аз самата бях говорила с лекарката си тези неща да се правят под упойка. а и бях усетила разкъсването на перинеума и знаех, че ще се шие. имам чуввството, че в същата минута съм заспала. беше 1:30 през нощта.
събудих се на носилка в коридора и чувах как акушерката казва на някого "малко трудно се разговаря с нея... плеъра й го дай в ръката, да не се загуби някъде и после да имаме ядове.." говореше на санитарка. тя от своя страна ми даде плеъра и телефона в ръцете. не съм си вадила телефона в предродилна, но жената го е видяла в страничния джоб на раницата ми и се е сетила да ми го даде.
нямам представа дали и какво ми е правено, освен шевове и ревизия. не знам какво е било по-горе споменатото обилно кървене, не знам колко шева имам, не знам коя степен ми е разкъсването. само знам, че перинеумът ми е различен, но функционално няма изменения, за щастие. питах два пъти лекарката си и тя и двата пъти ми отговори уклончиво. единствено ми каза, че шевовете са само външни... епикризите са формалност, вътре пише неверни неща.
след раждането трябваше да остана там 3 дни. имах чувството, че съм в психодиспансер през повеето време. имаше сестри и санитарки, които се опитаха да се отнесат с мен като с отпадък. бях си сложила дебелата кожа обаче и успях да устоя да не ме съборят почти през цялото време, с изключение на един пробив на последната нощ, когато ревах, ревах, ревах. но причината тогава не беше само в болницата.
в софиямед видях какво е да те излъжат и да ти извиват ръцете в момент, в който си слаб. да те ритат, докато си паднал, вместо да ти подадат ръка. луксозните чаршафи при това положение бяха без особено значение.
в тина киркова срещнах и хубаво, и лошо. тъй като на 80% раждането ми стана така, както едно раждане в болница трябва да стане, съм доволна... ама главно от себе си. хем бях без придружител - направо чудо. оказва се обаче, че активното естествено раждане в мила българия е само за богопомазани едва ли не... на първо място трябва да имаш пари за екип и другите екстри, да издириш и да се свържеш с един от шестте лекари в страната, които са склонни на VBAC, трябва да си изчел всичко на български по темата (за да знаеш какво те очаква и срещу какво се изправяш в болницата), трябва да си го осмислил и запомнил, трябва да нямаш никакви усложнения в хода на бременността и раждането (за да не те резнат все пак), трябва да имаш много, много енергия по време на раждането (за да имаш сили да се зъбиш и да си отстояваш правата, вместо да си раждаш спокойно), трябва да си адски уверен в себе си и в тялото си (за да не успеят да те разколебаят хората с престилки), трябва да си ужасно дебелокож (за можеш да не обръщаш внимание на уж небрежните им стрели към теб и да изтърпиш ужасния престой по клинична пътека). е, ако си просто нормална здравноосигурена родилка, нямаш шанс. дъвчат те и те изплюват като в останалите разкази, а в някои случаи дори докторската работа се извършва през пръсти и си носиш последствията цял живот. аз имах късмет. шансът беше на моя страна. този път...
благодарна съм, че децата ми са живи и здрави, а тялото ми в момента е в състояние да износи и роди още 15 деца. НО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНЯТ!!! лично аз мисля, че приключих с ражданията в български болници.
повече от половината си живот се интересувам живо от всички аспекти на родителството. бях прочела всеки ред на български в интернет относно раждане, болничен престой итн и бях подготвена какво ми предстои. терминът с първото ми дете беше в края на 2012, точно по време на коледно-новогодишните празници. следях се в нова частна болница (софиямед) и много разбрана лекарка, която избрах и за раждането. с нея 9 месеца си говорихме как имам желание да родя максимално естествено и активно и тя ме уверяваше, че ще е така. опция секцио не беше дори обсъждана. преносих и в един от първите дни на януари 2013 сутринта бяхме с мъжа ми пред кабинета й. всичко беше ок с тоновете на бебето и лекарката каза, че ми "дават време" до неделя да започне раждането. до тогава да идвам всеки ден на тонове. съответно на другия ден сутринта бяхме пак пред кабинета й. още преди да вляза за запис на тонове ми каза, че трябва днес да постъпя в болница и по всяка вероятност ще се наложи секцио. не исках. "...винаги можете да отидете в друга болница..." отвърна тя. нямах алтернатива, освен да остана. ако тогава бях на този акъл, щях въпреки всичко да стана и да си тръгна, да си намеря друга болница и да не се занимавам повече. но... влязох за запис и ми казаха, че тоновете показват страдание на плода и наистина се налага секцио. освен това бебето е високо, освен това тъкмо съм излекувала пикочна инфекция... седях вързана на апарата дълго време и виждах, че тоновете са всъщност отлични през повечето време (две от акушерките ми показаха кое да гледам и как да го разчитам). наясно бях, че ме работят и нищо не мога да направя и само лежах и плачех. партньорът ми не беше допуснат да присъства, разбира се... опитвах се да запазя някакво присъствие на духа, но ми беше трудно. акушерките, сестрите, санитарките и другите лекари ми се дивяха защо настоявам за активно естествено раждане и толкова много страдам, че ще е секцио. като им обяснявах, че според мен нормалното раждане е най-доброто за бебето и е важно за него, получавах стъписано мълчание и нула разбиране от професионалистите. молих се и да ме индуцират, само и само да е нормално раждане, но отказаха. и по-добре, мисля си сега. ама сега.
операцията мина като по учебник. дори клизма и бръснене не ми направиха, за което бях благодарна. докато ме режеха и вадеха бебето, плачех. извадиха го, той се разрева силно, донесоха го до главата ми за секунди. казах му "здравей.. много си хубав", а той плачеше. въпреки че изплака, чух как му аспирират носа и устата и още повече се разревах. д-р кръстев, който водеше секциото (и не ми обели дума преди, по време на и след него), на моменти спираше работа за малко, защото "тя реве". знаех този лекар от преди и нито ме притесни, нито ме учуди бездушното му отношение. не ми повлия изобщо, капсуловах се и не позволих това да ми се отрази. анестезиологът се радваше, намаза ми бузата с малко верникс от бебето ми - "нивеата на дядо боже", каза. зашиха ме, а анестезиологът пърхаше радостен около мен и ми повдигна единия крак нависоко да го видя. "виждаш ли, това е твоят крак, нищо че не го усещаш!". аз доста добре го усещах от коляното надолу. тогава размърдах крака си и го докоснах с пръсти по шапката. той беше безкрайно учуден, че мога да го движа. закараха ме в реанимация. имаше още две жени след секцио, които ми честитиха, а аз в суматохата пропуснах да им честитя за техните бебета. попитах една акушерка кога може да ми дадат бебето и да му дам да суче. момичетата в реанимацията (и на двете това им бяха втори деца) се изсмяха, че сега още нямам нищо в гърдите и няма смисъл, а акушерката ми каза "може и сега веднага". донесе го, опитах се да му дам да суче, но поради това че акушерката бързаше и другите две жени ме наблюдаваха критично, не стана нищо. после едната от жените - тази със силикона в устата - ми каза, че веднага ме "усетила", че много се интересувам и много съм чела, но сега като се опознаем с бебето вече ще видя, че има разлика между теория и практика. не отговарям нищо. обадих се на мъжа ми, вкараха го да види детето - той го снима и дойде при мен. около нас всички ни наблюдаваха и всичко беше някак странно и не можах да му споделя нищо от това, което ме вълнуваше в онзи момент. имах нужда да съм на спокойствие. вече бях спряла да рева и се опитах да се настроя на "било каквото било, не успях да родя естествено, майната му, "продължаваме напреТ". мъжа ми си тръгна, мен упойката почти ме пусна и казах, че искам да се махам оттук и да си отида в стаята. лекари/акушерки ми казаха "ок, ако сама се преместиш на другото легло, те местим в стая". тогава се изправих и се преместих. малко бяха.. объркани, но направиха каквото са обещали. преместих се в стая с едно момиче, което беше пак със секцио, с първо бебе и не ми обясняваше как "ще видя ей сега като се разреве". почти не спахме, говорехме си, а аз се тъпчех с хомеопатия за възстановяване. на другия ден се къпах, взех си бебето и имах много трудности с кърменето. персонала ми даваше противоречиви съвети и в късния следобед вече ме бяха убедили, че съм с мастит (пълни глупости, оказа се в последствие). аз ревях отново, защото не мога да си храня детето. някои сестри бяха нормални и човечни, но други... други си бяха като извадени от обикновената бг болнична действителност. нищо от техните брътвежи не можеше да ме сломи за дълго и драмата с фалшивия мастит беше преодоляна веднага като се смени смяната. лекарят от вечерната смяна ми помогна и успях да изцедя много коластра или преходно мляко - не знам какво беше, дори ми стерилизираха помпата и изсипаха коластрата в шише и са хранили през нощта детето с нея. винаги ще ги благославям за това! до тогава не бях чувала такъв жест да се прави на някого в българско аг отделение.... и така, на следвашия ден/нощ итн, бебето си беше неотлъчно до мен, аз междувременно се отделих в самостоятелна стая, за да не пречи бебето ми на съквартирантката ми. въпреки че той не плачеше всъщност. набучиха го с абокати заради леко завишени левкоцити. дразнеха се, че се налага много подробно да ми обясняват кое, как и защо правят. че като ме караха да подписвам съгласия, първо ги прочитах, после разпитвах, после обмислях и чак тогава се подписвах. скоро след като вече му вливаха антибиотик, излезе резултат от изследване, според което инфекция няма и антибиотикът е излишен. изписаха ни нелегално ден преди да изтече клиничната пътека. когато се прибрахме вкъщи си отдъхнах от всичко, но още дълго ме мъчеше това, че ме изнудиха за секцио, защото "ако се случи да раждаш в неделя, няма кой да ти събира екип". лекувах душата си дълго от тези думи, тази случка... и я излекувах.
забременях планирано 10 месеца по-късно и скоро след това загубих бременността. когато изкървих отидох в спешния кабинет в тина киркова, където дежурният се държеше с мен не точно зле, но.. арогантно, макар че нищо чак толкова ужасно не ми е казал лично на мен. не ми даде никаква информация, каза "кво да правим ся... ми била си бременнна, но сега цикъла ти е дошъл, като ти свърши ела на преглед в частния ми кабинет" и ми даде визитка и ме прати да си ходя.
още няколко месеца по-късно - година и половина след секциото - забременях непланирано. следях бременността си при д-р евдокия маркова. отидох с направлението в медицинския център и се запознах с нея. тя се дъжеше студено ифобс резервирано, но не ми пукаше. трябваше ми просто някой да ме следи по здравна каса, не да се женя за него. беше ми на удобно място. обсъждаше в мое присъствие други бременни и свои колеги по грозен начин. на следващите прегледи се държа малко по-човешки, а един-два пъти беше почти мила - когато заедно видяхме пола на бебето. когато понапреднаха месеците, започна настървено да ме убеждава да родя при нея в шейново. обясних й, че този тип болници просто не са за мен и не биха ми понесли и като обстановка, и като отношение от персонала. аз трябваше да правя вагинално раждане след секцио и изборът ми на доктор за раждането щеше да бъде решаващ за крайния изход. на първия преглед директно ми беше казала, че ще трябва ресекцио, а след като разбра нагласата ми ми каза, че то не пречи да се опита и нормално раждане, за нея нямало значение дали ще ме "порне" отдолу или на корема... в 7, 8 и 9ти месец всеки път ме убеждаваше да родя при нея, в 8ми ми каза как сутринта е имала пациентка, която е родила нормално след секцио (индуцирано при това, да се неначудиш), а в 9ти се опита да ми внуши, че имам гестационен диабет. пусках някои от изследванията в лабораторията на медицинския център, където тя работи и всеки път в урината ми имаше "нещо". я бактерия, я глюкоза, я друго... после повтарях изследванията в други лаборатории и урината винаги излизаше съвсем ок. та когато излезе глюкозата, се опита да ме убеди да отида на ендокринолог, но не какъв да е, а при този в медицинския център, където тя работеше. обаждаше ми се по телефона да ме пита дали вече съм отишла, дали съм си записала час, като й кажех, че не - настояваше час по-скоро да отида за глюкозо-толерантен тест и ми рисуваше мрачни картини. вече си бях взела 45 дневния болничен преди термин и спрях да ходя при нея.
поради завършека на предната ми успешна бременност, бях решила да се уговоря с двама различни лекари от две различни болници. за да може когато единия ми каже "ма трябва секцио, защото няма кой да ти събира екип в почивен ден", да имам още една възможност. нищо че това излиза само няколко стотин лева по-скъпо от обикновено раждане за 1-2 хилядарки. в крайна сметка не опрях до вариант "б".
"преносвам" пак, разбира се. в кавички е, защото цикълът ми е по-дълъг и реалният ми термин беше 11 дни след хронологичния. и така, всеки ден тонове в тина киркова. два дни преди раждането отивам за поредния запис вечерта. акушерката ми слага горната "слушалка" (не знам как се нарича) на стомаха, там където е невъзможно да отчете бракстън-хикс или пък родилна контракция. казвам, че отдолу няма матка, а стомах, но ми се отвръща че всичко си е както трябва. записът излиза лош. с цялото си същество знам, че този резултат е грешен и им го казвам. разглеждат го дежурният лекар и акушерките и ме съветват да отида другаде, след като смятам така. ок, не може ли на друг апарат да ме сложите, едва ли в цялата болница е само един? не може, защото другият е в отделението.. външни лица... бла-бла... 20лв. ок. плащам си фашливия запис и отивам в щерев, защото е през една пряка. вечер е и приемът не е много радушен и там, но пък апаратът им работи, а и като се разговаряме и разбират защо съм там, не пропускат възможността да оплюят тина киркова и апаратите й. според записа, тоновете на детето са супер, но имам силни контракции и един млад и готин лекар ми препоръчва хоспитализация. казвам му, че тези контракции си ги имам отдавна и са безболезнени и са бракстън-хикс. той ми обяснява, че с такива бракстън-хикс контракции съм за предродилна и ми предлага преглед с ръка. без пари!! не, мерси. връщам се в тина киркова и им обяснявам, че апаратът в спешния им кабинет не работи добре, защото ето, открийте десетте разлики в двата записа. смутени са и ми обясняват да дойда утре през работно време да ми върнат парите. не, не ми е за парите, казвам - просто с този апарат правите записи на всички жени в спешен кабинет и някакси...е, вие си знаете.
минават ден-два и аз една вечер вече разбирам какво са истински контракции. усещам една и решавам да заспивам - и наистина заспивам. събуждам се на сутринта - изненада! пак същото усещане. цял ден се мотам у нас, разнасям си голямото дете, гнездя с пълна сила. контракциите са на 6-7мин през повечето време. в късния следобед ми се обажда "лекарката ми за раждане" от тика киркова и ме моли да отида до там да ме прегледа и евентуално да ме хоспитализират в патологична, както сме се разбрали. "какво правиш", пита ме. "засичам контракции". тя се радва, аз си мятам един душ и отивам пеша дотам. абсолютно безболезнен, вимателен мануален преглед - имам към 6см разкритие. аз се хиля и не мога да повярвам колко леко върви дотук. примолвам се да се прибера да си взема багажа и се разбираме след това да ме приемат в патологична, където никой за нищо да не ме натиска и когато контракциите станат да речем на 2-3мин, да й се обадя. не мога да се нарадвам на късмета си с каква разбрана докторка съм се сдобила. качвам се в патологична, искам самостоятелна стая, а сестрите ми обясняват как е по-добре да съм в обща, защото така или иначе след няколко часа ще родя. оставям се да бъда убедена, но много скоро все пак се премествам в самостоятелна стая, където ми е много по-добре. после меря коридорите, меря контракциите и по едно време гледам, че са средно на 2-3мин. чувам се с лекарката ми, която вече си е у дома, и й предлагам дежурният да ме прегледа ВНИМАТЕЛНО и ако той прецени, да й се обадим. тя казва "ок, но няма нужда да ги предупреждаваш да са внимателни, те винаги са внимателни". да бе да, мисля си, но казвам "добре". дежурната лекарка ме преглежда, както съм я предупредила - внимателно, и констатира 8+см. лично се обажда на моята лекарка да дойде. акушерката пита дежурната лекарка дали да ми прави клизма, а аз я изпреварвам с отговора и казвам "не". опитват се да ме убедят, но не склонявам. дежурната ми казва, че все пак това си е моето дете и щом аз искам да се роди в..., това си е моя работа. вдигам палец. следва шеметно събиране на багажи от стаята, натоварвам се с около 10кг раница, съдържаща всичко необходимо за преди и след раждането, включително "цивилните" ми дрехи, с които съм дошла и слизам в предродилна с една сестра. там има една жена с второ естествено раждане, която кротичко си лежи на система окситоцин. освен нас, там са три-четири акушерки. всичките са се скупчили и си говорят с жената, а като влизам аз, започват да ме разпитват това-онова, казват ми да си облека нощница. преобличам се пред всички, но не ми дреме. все пак го очаквам, знам къде се намирам. искат да си сваля и чорапите. "хора бе - казвам - моля ви, оставете ме с чорапите..." и те се съгласяват. искат да записват тонове пак и аз лягам. една много симпатична млада акушерка се приближава и без да ми казва нищо, посяга към ръката ми. отдръпвам се инстинктивно и питам "какво правите?!". тя за секунда се стъписва и казва, че иска да ми сложи абокат. без да се замислям казвам, че не искам. следва разговор вежду мен и всички останали акушерки и аз склонявам. просто бях решила да си подбирам битките. записът свършва, аз ставам и започвам да се разхождам, даже си изваждам бутилката с вода от раницата и отпивам.. "по малко, по мъъъничко отпивай!!", казват ми двете млади акушерки в един глас. кимам им и си прибирам водата. казвам им, че цял ден съм на крак и бих искала да изям няколко блокчета шоколад, защото съм с ниско кръвно и се чувствам малко отпаднала. не може. ама аз... кръвното..? не може. като дойде твоята докторка, нея я питай и яж каквото искаш. обстановката наоколо е потискаща, но съм доволна, че цари дух на спокойствие. ставам им безинтересна на всички и се омитат, оставаме само с жената с окситоцина. разхождам се, слушам музика, говоря си с жената. само малко съм се сдухала, търпи се. на нея й с спуква мехура спонтано и се налага да викам подкрепление. персоналът яде в някаква стая и като им казвам за жената, една акушерка се изстрелва натам, дъвчейки. мотая се още, идва лекарката ми. пита ме какво, що и започва и тя да се подмотва, защото сме обсъдили предварително, че не искам никакви ускорявания и намеси и е наясно, че раждането няма да е скоростно. още повече, че VBAC си протича като първо раждане. говорим си с нея и с останалия персонал, аз продължавам да меря коридорите. по някое време качват другата жена на стола в родилна и тя с 3 напъна, придружени с тихи изсумтявания, ражда втория си син. аз само чувам, защото усещам, че нямам работа там и излизам в коридора, да не преча и да не я смущавам с излишното си присъствие. след известно време докторката ми ме пита все пак не искам ли малко окситоцин, да стане по-бързо. наежвам се и казвам, че не искам. пореден преглед за разкритие - 9см, още малко остава. искам ли да пукне мехура? не искам, пак се наежвам. започва да ме убеждава и тук приключва една част от твърдата ми увереност и спокойствие. склонявам за мехура - ясно ми е, че докторката ми през деня е била дежурна, прибрала се е за няколко часа и са й се обадили за мен. за да ме остави на мира, се съгласявам за мехура. освен това, за мен това е сред допустимите мерки за ускоряване. тя го пука, изтча малко бистра течност. мисля че заради капитулацият ми, започвам да се чувствам физически зле, а психически - сдухана. сърдита съм на това място и хората с престилки вътре и искам само да остана сама. ама няма как и къде, а и контракциите ми стават болезнени вече (контракциите ми през целия ден са без болка. усещам, че са много силни, но "болка" не е думата за тях, по-скоро ми причинява усещане за "работа"). започвам да отмалявам и се прозявам непрекъснато. опитвам се да се усамотя в "най-ужасния кенеф в цяла шотландия", но не се получава и излизам. пия вода от чешмата. усещам, че кръвното ми е много зле и моля акушерките да ми го премерят. не срещам ентусиазъм, но все пак ми го мерят. явно не им се вярва колко е, защото ми го мерят още два пъти и ми казват с ококорени очи, че е много ниско (не помня стйностите). казвам "ами освен да вземете да ми влеете малко глюкоза през този абокат?", а на тях май не им се вярва, че ги моля за това, без дори да им се налага да ме убеждават. явно у тях съм оставила впечатление, че съм против цялата традиционна медицина изобщо. изтърпявам да изкапе част от банката, като се опитвам да лежа на леглото с вече неприятните след спукването на мехура контракции. по някое време започвам да усещам леки напъни, питатат ме дали има такива и аз казвам не. описват ми как се усещат и аз пак казвам, че нямам. казват ми, че след малко сигурно ще ги усетя и ще влизам в родилна. аз съм на 4 крака на леглото и напъните се усилват. вокализирам дълбоко и ниско и чувам "айде" около себе си. не си правя илюзии, че дълго мога да ги заблуждавам. лекарката ми ме моли да клекна и да се опитам да напъна. опитвам и тя е във възторг, че много добре се справям. казвам й, че не искам да ходя в родилна и искам тук да си родя на 4 крака. "не, не може, ставай". ставам... отивам, сядам на стола и не искам да легна назад. трябва да легнеш. добре... почистват вулвата ми с нещо неприятно студено и аз им казвам да не ме пипат. по принцип изпитвам голям респект към медицински лица, обаче в онзи момент малко си падах перде. и добре че беше така! започват да ми обясняват сега като дойде контракция какво да направя. леко паникьосана съм, и обидена и ядосана, че трябва да лежа по гръб, идва и заминава контракция и аз нищо не правя, само дишам, а те май се дразнят. на всичкото отгоре контракциите отслабват по сила и времетраене, интервалите помежду им се разреждат. това е заради страха и яда, мисля си през това време. много ядосана съм и не обелвам дума на никого, докато те се опитват да ме убедят да ме дирижират и да съм си развържела косата да нямало възли по мен. обясняват ми да слушам акушерката какво ми казва и да го правя, както ми се казва. тя е млада, симпатична и ме гледа с безкрайно умен и изразителен поглед над маската си. тази я нямаше в предродилна. срещам този поглед и тя ми кимва почти незабележимо, усещам "щрак". покрай мен са лекарката ми, дежурната, една безумно паникьосана анестезиоложка и мисля още една жена и акушерката между двата ми крака. минават поне 3-4 контракции, в които не правя нищо, а само дишам и някъд тогава явно всички разбират, че така няма да стане и трябва да ме оставят на мира. настава пълна тишина. в стаята е почти тъмно. идва контракция и аз напъвам, но без да си давам зор прекалено. около мен хората се уживяват и ми викат "браво, точно така, още малко". контракциите са станали поне два пъти по-кратки и не ми стигат за два или повече напъна. пак тишина. на другата контракция пак се опитвам, пак не ми стига, ръмжа. "правете епизиотомия", кряска анестезиоложката-паникьорка, а аз през напъна ръмжа "не ме режетеееееее". всичко се повтаря пак на следващата контракция. този път не ръмжа, а се дера. от страх, яд и безсилие, не от болка. контракцията отминава. лекарката ми е до мен, казва ми със съвсем нормален и спокоен глас "напъваш прекрасно, но не ти стига времето на контракцията. за да стане, напъни веднъж силно, ако пак не ти стигне, поеми още малко въздух и напъни пак на същата контракция". кимвам. на следващата се опитвам да го направя и почти успявам. вече знам, че съм я разбрала правилно какво ми казва. тя и акушерката в краката ми също знаят, че съм разбрала. на следващата контракция пак правя "двоен" напън и усещам как главата на дъщеря ми от матката отива във вагината ми и седи там. контракцията почти е свършила, но това няма значение, защото аз имам сила и "донапъвам". излиза главата и перинеумът ми се спрасква. усещам го като парване, не като болка. благодаря ви, доктори от тина киркова, за гениалната поза за изгонване, мисля си. дано на вас поне ви беше удобна, защото за мен беше разкъсваща. избутвам телцето на щерката с още един напън и те я слагат на корема ми. гушвам я и я милвам "лина, много си хубава!". потупвам я и я разтривам, а тя измяуква съвсем тихо и спокойно. помръдва съвсем лекичко, голяма и розова е, огромна, с голяма черна и гъста коса. персоналът ми се усмихва и ми вика браво и честито, а аз не мога да повярвам (след целия стрес, който сигурно съм им причинила с особеното си поведение). взимат я и я увиват в някакъв плат, без да я мият и ми я дават, а аз съм във възторг, че не я изкъпаха веднага. 3800гр е, родена ден след истинския термин. по нея нямаше никакъв останал верникс, но и никакви следи от преносване. държа я и аха-аха да се осъзная и да кажа "ами пъпната връв??? нали не трябваше да се реже веднага??!" и усещам как подръпват леко плацентата, аз протестирам срещу подръпването, а тя излиза от мен леко и плавно. поредна вълна на негодувание ме облива, но.. твърде късно се сещам. явно в тина киркова в момента на изгонването освен да крещиш "не ме режете" и да напъваш, трябва да викаш и "не режете пъпната връв веднага и не ми дърпайте плацентата". показват ми плацентата, цяла е. докторката ми ме пита дали си я искам и аз казвам не. анестезиоложката-паникьор я пита защо пък да си я искам и аз вместо докторката ми безизразно отговарям "за да я изям". последва кратко разяснение от страна на моята лекарка, че да, някои си ги ядат. анестезиоложката се пули възмутено. всичко е чудесно, но продължава да ме боли не по-малко и ги питам защо така. и тогава не знам точно какво е станало, но всички се засуетиха, чувах само "бързо, бързо, много кърви", усетих как ми взеха бебето и ми казаха, че ще ми сложат пълна упойка, защото имам силно кървене, неясно точно откъде. предвид че така или иначе трябваше да ми се прави ревизия на матката заради секциото, аз самата бях говорила с лекарката си тези неща да се правят под упойка. а и бях усетила разкъсването на перинеума и знаех, че ще се шие. имам чуввството, че в същата минута съм заспала. беше 1:30 през нощта.
събудих се на носилка в коридора и чувах как акушерката казва на някого "малко трудно се разговаря с нея... плеъра й го дай в ръката, да не се загуби някъде и после да имаме ядове.." говореше на санитарка. тя от своя страна ми даде плеъра и телефона в ръцете. не съм си вадила телефона в предродилна, но жената го е видяла в страничния джоб на раницата ми и се е сетила да ми го даде.
нямам представа дали и какво ми е правено, освен шевове и ревизия. не знам какво е било по-горе споменатото обилно кървене, не знам колко шева имам, не знам коя степен ми е разкъсването. само знам, че перинеумът ми е различен, но функционално няма изменения, за щастие. питах два пъти лекарката си и тя и двата пъти ми отговори уклончиво. единствено ми каза, че шевовете са само външни... епикризите са формалност, вътре пише неверни неща.
след раждането трябваше да остана там 3 дни. имах чувството, че съм в психодиспансер през повеето време. имаше сестри и санитарки, които се опитаха да се отнесат с мен като с отпадък. бях си сложила дебелата кожа обаче и успях да устоя да не ме съборят почти през цялото време, с изключение на един пробив на последната нощ, когато ревах, ревах, ревах. но причината тогава не беше само в болницата.
в софиямед видях какво е да те излъжат и да ти извиват ръцете в момент, в който си слаб. да те ритат, докато си паднал, вместо да ти подадат ръка. луксозните чаршафи при това положение бяха без особено значение.
в тина киркова срещнах и хубаво, и лошо. тъй като на 80% раждането ми стана така, както едно раждане в болница трябва да стане, съм доволна... ама главно от себе си. хем бях без придружител - направо чудо. оказва се обаче, че активното естествено раждане в мила българия е само за богопомазани едва ли не... на първо място трябва да имаш пари за екип и другите екстри, да издириш и да се свържеш с един от шестте лекари в страната, които са склонни на VBAC, трябва да си изчел всичко на български по темата (за да знаеш какво те очаква и срещу какво се изправяш в болницата), трябва да си го осмислил и запомнил, трябва да нямаш никакви усложнения в хода на бременността и раждането (за да не те резнат все пак), трябва да имаш много, много енергия по време на раждането (за да имаш сили да се зъбиш и да си отстояваш правата, вместо да си раждаш спокойно), трябва да си адски уверен в себе си и в тялото си (за да не успеят да те разколебаят хората с престилки), трябва да си ужасно дебелокож (за можеш да не обръщаш внимание на уж небрежните им стрели към теб и да изтърпиш ужасния престой по клинична пътека). е, ако си просто нормална здравноосигурена родилка, нямаш шанс. дъвчат те и те изплюват като в останалите разкази, а в някои случаи дори докторската работа се извършва през пръсти и си носиш последствията цял живот. аз имах късмет. шансът беше на моя страна. този път...
благодарна съм, че децата ми са живи и здрави, а тялото ми в момента е в състояние да износи и роди още 15 деца. НО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНЯТ!!! лично аз мисля, че приключих с ражданията в български болници.
56.Историята на С.Г.
2011 г. Първото си дете родих в Шейново.. Нямах възможност да платя за избор на екип. Когато момента настъпи отидох в болницата имах контракции на 3 минути и 7см. разкритие. Бях много притеснена, защото не знах какво ме очаква, а болката се засилваше. Прегледаха ме в приемния кабинет, като прегледа беше много неприятен. След това попълвах много документи, стори ми се цяла вечност. Качиха ме в отделението, направиха ми клизма и ме оставиха в коридора. Болеше ме много, контракциите зачестяваха и ставаха по- продължителни. Исках да попитам някой какво следва, докога ще седя сама в коридора, но нямаше никой. По едно време се появи акушерка и ме заведоха в предродилната зала, сложиха ми система, вързаха ми колани да мерят тоновете и една жена (стажантка) седна до мен на леглото и ме караше да напъвам на всяка контракция. Аз не го правех както трябва и тя започна да се смее "ама как така незнаеш как се напъва" с насмешка ми каза тя. Искрено се забавляваше. През 10тина минути идваше някой лекар и ме "бъркаше" помагаше ми по-бързо да получа разкритие. Особено болезнено беше, когато един доста едър доктор ме "провери" и каза, че бебето ще е много голямо. Това ми се струва им беше стратегията за да ми направят епизиотомия. Изведнъж както ме бъркаха и получих много силна болка, нещо ме проряза (после разбрах, че това е главичката на бебето). Попитах какво става и отговора беше "айде бързо идвай тук". Преместиха ме на магарето. Веднага ме "резнаха", казаха да напъвам като дойде контракция и две жени акушерки предполагам, застанаха от двете ми страни и ми натискаха корема. Вкрайна сметка с три напъна сина ми се роди. Бях безкрайно щастлива, но ми го показаха и го отнесоха. "Помогнаха ми" и с плацентата и същата тази стажантка попита доктора "може ли аз да я зашия" и той каза да. Процедурата и отне повече от час и болеше. Имах много разкъсвания вследствие на предварителните напъни и натиска на корема ми. Повече от месец ме болеше и неможех да сядам. В крайна сметка не ме бяха зашили правилно и сега си имам проблеми заради това. Отношението и липсата на информация ме караха да се чувствам много притеснена и се страхувах. През следващите дни също не получавах инфомация. Когато минаваха на визитация ни караха да си свалим бельото и да стоим легнали докато чакахме да дойде нашия ред (30-40мин). Сутрешния тоалет се правеше на отворена врата, а магарето завъртяно към вратата. А за бебетата и ужасните колички, който блъскат една в друга и това, че дори и да искаш не ти дават бебето да е при теб дори не ми се говори. Чувствах се уплашена, стресирана, болеше ме, бях тъжна, плаках и постоянно се притеснявах.
Докато ме шиеха се случи нещо, което никога няма да забравя. Дойде да ражда и друга жена. Постоянно и се караха, че не напъва и че ще си убие бебето. Бебето се роди с увита пъпна връв и с зелени води. веднага трябваше да го сложат на изкустено дишане. Понеже бях на първото легло и виждах какво става. Акушерката държаща бебето искаше да го сложи на някакъв апарат, но той не работеше. Извика една жена, която неуспя да го оправи и тръгна да търси друга, която знаела как. Минаха минути 2,3 или 5 не бях сигурна, но брез цялото време акушерката просто държеше бебето на ръце и чакаше. През цялото време си мислех, че някой трябва да направи нещо, но нищо не се случваше. После се появи доктора пред мен и говореше със стажантката. Не видях какво стана с бебето. Понеже родихме по едно и също време с въпросната жена ни настаниха заедно. Оказа се, че бебето има сериозни проблеми и няма да се оправи. Тя ми разказа как е дошла сутринта със контракции, но са и спрели в болницата. Казали и да не яде нищо и да дойде пак, когато зачестят. нямала никакви сили по време на раждането, била адски изтощена. Не е яла цял ден и роди след 1ч през ноща.Тя остана в моята стая
и докато аз се радвах на кратките моменти с бебето, тя трябваше само да гледа отстрани. Дори не и даваха да го види.
За второто ми раждане се бях подготвила. Четях много и проучвах. Платих за избор на екип, вип зала и вип стая. Родих в 1ва АГ при д-р Киров.Беше като приказка. Перфектно отношение, никакви манипулации, никакво разкъсване, разговори и смях между контракциите, внимание и съобразяване със желанията ми. Спокойствие и сигурност. Пожелавам го на всеки.
Докато ме шиеха се случи нещо, което никога няма да забравя. Дойде да ражда и друга жена. Постоянно и се караха, че не напъва и че ще си убие бебето. Бебето се роди с увита пъпна връв и с зелени води. веднага трябваше да го сложат на изкустено дишане. Понеже бях на първото легло и виждах какво става. Акушерката държаща бебето искаше да го сложи на някакъв апарат, но той не работеше. Извика една жена, която неуспя да го оправи и тръгна да търси друга, която знаела как. Минаха минути 2,3 или 5 не бях сигурна, но брез цялото време акушерката просто държеше бебето на ръце и чакаше. През цялото време си мислех, че някой трябва да направи нещо, но нищо не се случваше. После се появи доктора пред мен и говореше със стажантката. Не видях какво стана с бебето. Понеже родихме по едно и също време с въпросната жена ни настаниха заедно. Оказа се, че бебето има сериозни проблеми и няма да се оправи. Тя ми разказа как е дошла сутринта със контракции, но са и спрели в болницата. Казали и да не яде нищо и да дойде пак, когато зачестят. нямала никакви сили по време на раждането, била адски изтощена. Не е яла цял ден и роди след 1ч през ноща.Тя остана в моята стая
и докато аз се радвах на кратките моменти с бебето, тя трябваше само да гледа отстрани. Дори не и даваха да го види.
За второто ми раждане се бях подготвила. Четях много и проучвах. Платих за избор на екип, вип зала и вип стая. Родих в 1ва АГ при д-р Киров.Беше като приказка. Перфектно отношение, никакви манипулации, никакво разкъсване, разговори и смях между контракциите, внимание и съобразяване със желанията ми. Спокойствие и сигурност. Пожелавам го на всеки.
55.Историята на А.К.
2012 г. Родих естествено. Възможно най-естественото първо раждане в държавна болница, без избор на екип ... в пълна самота. Имах прекрасна, щастлива, нормална бременност и очаквах детето си с ясно съзание, че ще боли, но ще мине и след това ще имам дете!
Преносих 8 дни, като последния не отидох в болницата, тъй като знаех, че ще искат да лежа там - немислимо за мен. Контракциите ми започнаха на 8мия ден вечерта, продължиха цялата нощ и целия следващ ден с различен интензитет, но без да спират за повече от 10 мин. Отидох в боницата след 23 часа контракции и с 0 см разкритие. Бях ужасена!
В болницата с просълзени очи помахах на мъжа си и отидох да си легна в патологична бременност, понеже ми казаха, че тая нощ няма да родя (бяха много учудени, че съм вдигнала кръвно). Беше неделя вечер.
След 3 часа разхождане по стълбите (понеже на легло не се лежи, а останалите родилки похъркваха) болките ми се усилиха и отидох при дежурната сестра - тя доста ми се скара, че я безпокоя и отново ме убеди, че няма да раждам скоро. Аз настоях и след като ми чу тоновете извика доктор да ме прегледа. Установиха 3см разкритие, и на измръкването ми, че много ме боли получих: "Еми боли, то да не се става така майка." И бях помолена по-бързичко да си събера нещата.
Настаниха ме в предродилна зала, където 2 други жени си чакаха доктора, който да им сложи епидурални опойки. Часовете се нижеха бавно - правех разкритие по 1-2 см на час. Отделението беше празно. На всеки 2 часа идваше сестра да ни измери тоновете. Моите ги посрещаше с "Ау, че хубави тонове" и си тръгваше. В 6 часа бях с 9 см разкритие и голямо желание да родя. И да пийна малко вода, понеже и това ми беше строго забранено.
Около 7.30 часа дойде новата смяна. Суетяха се около 2те ми съкилийнички, но до мен никой не стига. Аз им казвам да ме погледнат, че много ме боли (и ми се спи), та след 15тина мин дойде една акушерка. С 10 см ракритие, а водите ми не са спукани, бебето си седи висооко. Питам я да се разходя ли - не ми казват. А аз си мисля с малкото ми останал мозък дали пък гравитацията няма да си свърши работата, но все пак лежа -нямам сили вече. Часовете зад мен бяха безкрайни - една бездна от болка и самота. Чувствам се изоставена, объркана и уплашена.
Към 8 и нещо започват напъни - аз се панирам и изкрещявам нечовешки, при което ми се изкрещява: "Недей да ревеш!". Акушерката, която беше единственото хубаво нещо, което ми се случи ме хвана за ръката и ми обясни как да дишам докато не се получи правилно - бебето още беше високо и не можех да напъвам. Мина още време. Освести ме малко, понадъха ме и ме закара до магарето, като по пътя ме накара да направя няколко напъна.
Раждането беше лесната част. Пак благодарение на акушерката ми - обясни ми как да напъвам правилно и с не повече от 10тина напъна бебето излезе. През това време лекарката поне 3 пъти ми каза, че ще се разкъсам и ТРЯБВА да ми направи епизиотомия - на което акушерката казваше: "Мисля, че няма да се разкъса". В крайна сметка в един момент се панираха и ми натиснаха корема доста силно и след малко бебето излезе. За плацентата трябваше да напъна още на следващата контракция - дори не можах да си поема дъх, че съм родила. Резултатът - малко на брой вътрешни разкъсвания и никакви външни.
Малката се роди в 9 часа, щястието ми беше неземно,диво, безкрайно, но кратко. Повиха я, показаха ми я, може би дори я гушнах и ми я взеха. И тогава започна моя ад - трябва да ме зашият. Добре казвам, то нали всичко свърши. Чакам с нетърпение болката да отслабне, ама не - седи си същата. Гледам си детенцето и му се любувам - най-хубавото бебе на света! А в същото време виждам, че ми връзват краката за магарето - питам ги защо - за всеки случей.
Лежа си отпусната и изведнъж ме разтриса болка десетки пъти по-силна от контракции и раждане. Какво се случи след това не знам, акушерката ми държеше ръката през цялото време и ми казваше, че има само няколко шева да се направят. Питах не може ли да ми сложат упойка, нали не съм яла, не съм пила нищо. Не, казаха, за това не може да се сложи упойка. След 15 минути стенание, през които ми казаха ако може да не викам толкова силно, разбрах, че жената която ме шие си е сложила инструментите!!! Някой се учеше да шие на мен като на скъсано платно. Лекарката ми стоеше отстрани и съскаше нещо "Не така, по на ляво". Това продължи 45 мин. Това беше АД. След 33 часа раждане чувството, че ме дерат жива като живото, а аз съм вързана и напълно сама ме съсипваше.
Всичко свърши, сложиха ме на количка и ме изведоха в коридора. Беше ми студено. Исках да заспя, но минаваха сестри и ме бутаха - не трябва да спиш. ЗАЩО? Аз не мога да гледам повече. Болката не спира. Телефона ми е в мен, аз звъня на роднините си и не мога да спра да рева. Като животно, изкарах ангелите на сестра ми докато и кажа, че все пак съм добре и бебето всичко е наред.
После нещата се нормализираха. Нямаше сън, но се възстановявах много бързо. Мърът ми ми вареше отвара от Смрадлика и благодарение на това шевовете ми зарастнаха бързо. Сън нямаше. Благодарение на дълги рзговори с приятелки и много опити малката успя да засуче. Опитите ни да изстискаме тази информация от сестрите бяха неуспешни - една дойде да провери дали имаме кърма, стиска ни гърдите и след много болка установи, че имаме. И токова. Друга ни каза, че ако искаме наставления можем да я посетим в частния и кабинет. На 3я ден се появи нормална сестра, която ни каза всичко - е, вече трудното беше минало.
Сега имам изипване като на стара баба, което вероятно е в следтвие на не добре закърпените ми разкъсвания и чакам с надежда - дано следващото ми раждане е по-добро и ме закърпят по-сносно.
Самотата, която изживях е най-страшното от всичко. Болката се забравя, но празнотата - не. Жената не бива да е сама сред непознати в най-интимния момент от живота и. Това е напълно сбъркано!
Преносих 8 дни, като последния не отидох в болницата, тъй като знаех, че ще искат да лежа там - немислимо за мен. Контракциите ми започнаха на 8мия ден вечерта, продължиха цялата нощ и целия следващ ден с различен интензитет, но без да спират за повече от 10 мин. Отидох в боницата след 23 часа контракции и с 0 см разкритие. Бях ужасена!
В болницата с просълзени очи помахах на мъжа си и отидох да си легна в патологична бременност, понеже ми казаха, че тая нощ няма да родя (бяха много учудени, че съм вдигнала кръвно). Беше неделя вечер.
След 3 часа разхождане по стълбите (понеже на легло не се лежи, а останалите родилки похъркваха) болките ми се усилиха и отидох при дежурната сестра - тя доста ми се скара, че я безпокоя и отново ме убеди, че няма да раждам скоро. Аз настоях и след като ми чу тоновете извика доктор да ме прегледа. Установиха 3см разкритие, и на измръкването ми, че много ме боли получих: "Еми боли, то да не се става така майка." И бях помолена по-бързичко да си събера нещата.
Настаниха ме в предродилна зала, където 2 други жени си чакаха доктора, който да им сложи епидурални опойки. Часовете се нижеха бавно - правех разкритие по 1-2 см на час. Отделението беше празно. На всеки 2 часа идваше сестра да ни измери тоновете. Моите ги посрещаше с "Ау, че хубави тонове" и си тръгваше. В 6 часа бях с 9 см разкритие и голямо желание да родя. И да пийна малко вода, понеже и това ми беше строго забранено.
Около 7.30 часа дойде новата смяна. Суетяха се около 2те ми съкилийнички, но до мен никой не стига. Аз им казвам да ме погледнат, че много ме боли (и ми се спи), та след 15тина мин дойде една акушерка. С 10 см ракритие, а водите ми не са спукани, бебето си седи висооко. Питам я да се разходя ли - не ми казват. А аз си мисля с малкото ми останал мозък дали пък гравитацията няма да си свърши работата, но все пак лежа -нямам сили вече. Часовете зад мен бяха безкрайни - една бездна от болка и самота. Чувствам се изоставена, объркана и уплашена.
Към 8 и нещо започват напъни - аз се панирам и изкрещявам нечовешки, при което ми се изкрещява: "Недей да ревеш!". Акушерката, която беше единственото хубаво нещо, което ми се случи ме хвана за ръката и ми обясни как да дишам докато не се получи правилно - бебето още беше високо и не можех да напъвам. Мина още време. Освести ме малко, понадъха ме и ме закара до магарето, като по пътя ме накара да направя няколко напъна.
Раждането беше лесната част. Пак благодарение на акушерката ми - обясни ми как да напъвам правилно и с не повече от 10тина напъна бебето излезе. През това време лекарката поне 3 пъти ми каза, че ще се разкъсам и ТРЯБВА да ми направи епизиотомия - на което акушерката казваше: "Мисля, че няма да се разкъса". В крайна сметка в един момент се панираха и ми натиснаха корема доста силно и след малко бебето излезе. За плацентата трябваше да напъна още на следващата контракция - дори не можах да си поема дъх, че съм родила. Резултатът - малко на брой вътрешни разкъсвания и никакви външни.
Малката се роди в 9 часа, щястието ми беше неземно,диво, безкрайно, но кратко. Повиха я, показаха ми я, може би дори я гушнах и ми я взеха. И тогава започна моя ад - трябва да ме зашият. Добре казвам, то нали всичко свърши. Чакам с нетърпение болката да отслабне, ама не - седи си същата. Гледам си детенцето и му се любувам - най-хубавото бебе на света! А в същото време виждам, че ми връзват краката за магарето - питам ги защо - за всеки случей.
Лежа си отпусната и изведнъж ме разтриса болка десетки пъти по-силна от контракции и раждане. Какво се случи след това не знам, акушерката ми държеше ръката през цялото време и ми казваше, че има само няколко шева да се направят. Питах не може ли да ми сложат упойка, нали не съм яла, не съм пила нищо. Не, казаха, за това не може да се сложи упойка. След 15 минути стенание, през които ми казаха ако може да не викам толкова силно, разбрах, че жената която ме шие си е сложила инструментите!!! Някой се учеше да шие на мен като на скъсано платно. Лекарката ми стоеше отстрани и съскаше нещо "Не така, по на ляво". Това продължи 45 мин. Това беше АД. След 33 часа раждане чувството, че ме дерат жива като живото, а аз съм вързана и напълно сама ме съсипваше.
Всичко свърши, сложиха ме на количка и ме изведоха в коридора. Беше ми студено. Исках да заспя, но минаваха сестри и ме бутаха - не трябва да спиш. ЗАЩО? Аз не мога да гледам повече. Болката не спира. Телефона ми е в мен, аз звъня на роднините си и не мога да спра да рева. Като животно, изкарах ангелите на сестра ми докато и кажа, че все пак съм добре и бебето всичко е наред.
После нещата се нормализираха. Нямаше сън, но се възстановявах много бързо. Мърът ми ми вареше отвара от Смрадлика и благодарение на това шевовете ми зарастнаха бързо. Сън нямаше. Благодарение на дълги рзговори с приятелки и много опити малката успя да засуче. Опитите ни да изстискаме тази информация от сестрите бяха неуспешни - една дойде да провери дали имаме кърма, стиска ни гърдите и след много болка установи, че имаме. И токова. Друга ни каза, че ако искаме наставления можем да я посетим в частния и кабинет. На 3я ден се появи нормална сестра, която ни каза всичко - е, вече трудното беше минало.
Сега имам изипване като на стара баба, което вероятно е в следтвие на не добре закърпените ми разкъсвания и чакам с надежда - дано следващото ми раждане е по-добро и ме закърпят по-сносно.
Самотата, която изживях е най-страшното от всичко. Болката се забравя, но празнотата - не. Жената не бива да е сама сред непознати в най-интимния момент от живота и. Това е напълно сбъркано!
54.Историята на С.Д.
Историята на моето раждане може да се стори незначителна на повечето от вас. За мен обаче, след лека и щастлива бременност, мигът на раждането беше ужасен. Получих болки рано сутринта и в 7 часа с мъжа ми бяхме в АГ Варна. След доста чакане най-сетне ме приеха. Обаче... 1 см. разкритие. Пукнаха ми водите, преживяване, което още помня ярко. Закачиха ме за измерване на тонове и изчезнаха. След известно време ми съобщиха, че тоновете не са добри, и да излизам да се разхождам, да стане по-бързо. Да, ама не. Пристигна след час лекар и ми каза "Секцио по спешност!". Пратиха мъжа ми за конци, аз чаках. Питах доктора какво ме очаква, отговорът беше "Ще заспиш, и ще се събудиш с бебе!" Отговор на професионалист. Родих детето, изкарах си времето в интензивно и ме заведоха в стаята. Донесоха ми бебка, ноооо... нито дума, как да кърмя, какво да правя. Грубост, рязко и болезнено сваляне на лепенките върху операцията, никаква помощ за бебетата. Мили бяха само студентките. С радост напуснах това място.
53.Историята на П.П.
Забременях през 2011 в състояние на тежко посттравматично разстройство. Записах се за проследяване на бременността, но регулярните ми емоционални сривове не бяха в компетенциите на лекаря, а и аз нямах намерение да споделям за тях. Първите месеци бяха изключително непоносими, търсих спешна психиатрична помощ. Заради бременността не можех да приемам лекарства и трябваше да се науча да овладявам пристъпите на внезапни емоционални спомени от миналото и панически атаки. С напредването на бременността дойде време да обмисля как искам да родя. Следеше ме лекар, с когото се познаваме дълги години. Знаех, че мога да разговарям с него и очаквах да се разберем. Съгласи се да води раждането, но изрази съмнение относно способността ми да напъвам за нормално раждане - липсват ми коремни мускулни влакна. Започнах да го убеждавам, че физическите ми способности са превъзходни благодарение на продължителни и постоянни тренировки, кинезитерапия и рехабилитация. Срещах се с рехабилитатора в болницата, в която щях да раждам, за да се посъветвам за тази анатомична особеност. Плувах усилено, практикувах йога и пилатес, Един ден предложих на лекаря да се изправя в челна стойка на пода в кабинета. Смя се, бях разсяла съмненията му. Оттам насетне все ми повтаряше, че ще се справя с нормално раждане и всичко ще е наред. Замислих се дали да потърся дула за раждането и реших, че това не е за мен. Съмнявах се, че има дула, която да е подготвена да подкрепя жена с посттравматичен стрес и не желаех да допускам напълно непознат човек до себе си. В родилна зала до мен щеше да стои бащата на бъдещото ни дете, който по-добре от всеки познава особеностите на състоянието ми в онези месеци.
В четвъртък през нощта срещу термина получих продължителни силни контракции, но на сутринта затихнаха. Направиха ми запис на тонове, все още нямах разкритие и се разбрах с лекаря да чакаме до понеделник преди да ме хоспитализира. Вечерта обаче контракциите станаха регулярни на все по-кратки интервали. След1 час контракции през 4 минути по минута се обадих и тръгнахме към болницата на другия край на София. Смяната на лекаря ми привършваше, когато пристигнахме там. Прегледа ме, имах 1 см разкритие с изгладена шийка и добри тонове Каза, че ще ми помогне до 4тия сантиметър и бръкна с пръсти. Това не го очаквах, но беше късно.
След клизмата се качихме с партньора ми в самостоятелна родилна зала, където ме сложиха да лежа с колани ми поставиха система. Имахме уговорка раждането да се води с окситоцин и епидурална упойка, като на всяка цена избегне секцио и всякакви други изненади. По едно време лекаря пак провери за разкритие, пак ми "помогна" и ми спука мехура, изтекоха зелени води. Малко след това ме преместиха на стола, където анестезиолозите ми поставиха упойка в гръбнака. Престанах да усещам родилния процес и следвах инструкциите. Тук точната последователност ми се губи.
На третата контракция се появи главата на бебето, и тогава лекарят отново ме изненада. Нали уж ми имаше доверие, че ще се справя с напъването,и аз си мислех, че се справям. А той, застанал вляво от мен, се хвана с две ръце - мисля, че дори се залови за дясната ръкохватка на стола, и натисна с предмишници корема ми, като обяви "подаването" на акушерката, която стоеше откъм краката ми в готовност да го поеме. И тогава тя каза, "Чакай, влизам!" и че имало оплетена пъпна връв. Информираха ни, че ме режат, за да срежат двойно увитата пъпна връв на врата на дъщеря ни, и че съжаляват, че таткото няма да има шанса да я пререже този път.
Не проплака веднага и не ми я дадоха докато не беше измита, премерена и увита, а аз зашита много старателно "като нова". Гушках я малко и пак я отведоха за остатъка от нощта, а аз като се поосвестих бях преместена в стая с още три жени и техните бебета посред нощ. Упойката започна да пуска. Това състояние ми беше адски добре познато, правени ми бяха над 12 спешни операции по пълна упойка, лежала съм седмици в интензивна хирургия. Веднага станах и почнах да се разхождам по коридора, за да не преча на никого със стенанията си. Срещнах и други родилки, които влачеха прясно разрязаните си кореми из коридора. Акушерките обаче ни подканяха да си ходим по стаите. Някъде призори, усамотила се в тоалетната (обща за 8 жени), реших да се изкъпя. Клекнах на пода а кръвта се изля на едри съсиреци върху плочките под мен, ярко червена и пълна с емоционални спомени. Ревях без глас, с широко отворена уста, бях празна, бях загубила детето си.
На сутринта моето съкровище беше в композицията от колички, които избутваха от неонатологията. Започнахме да се опознаваме. Появи ми се зверско главоболие, на което литри вода не помагаше. Моят лекар ми каза, че това са болките, които са ми спестили в родилна зала, а акушерката ми предложи "коктейл" от болкоуспокояващи. Отказах. Не можех да си седна на дупето дни наред, при кърменето изпитвах зверско неудобство, което скоро прерастна в болки в гърба. В болницата никой не ме научи как да кърмя в удобна за мен поза, Няколко месеца след раждането бях напълно неспособна да се движа, на легло, сама вкъщи с бебето на пода до мен. Пристъпите ми на емоционален разпад бяха неконтролируеми. Започнахме терапия.
Раждането беше активирало за няколко часа травматизиращи спомени от един цял живот: блудство, изнасилване, аборт, спешни хирургически интервенции, загуба на доверие.
В четвъртък през нощта срещу термина получих продължителни силни контракции, но на сутринта затихнаха. Направиха ми запис на тонове, все още нямах разкритие и се разбрах с лекаря да чакаме до понеделник преди да ме хоспитализира. Вечерта обаче контракциите станаха регулярни на все по-кратки интервали. След1 час контракции през 4 минути по минута се обадих и тръгнахме към болницата на другия край на София. Смяната на лекаря ми привършваше, когато пристигнахме там. Прегледа ме, имах 1 см разкритие с изгладена шийка и добри тонове Каза, че ще ми помогне до 4тия сантиметър и бръкна с пръсти. Това не го очаквах, но беше късно.
След клизмата се качихме с партньора ми в самостоятелна родилна зала, където ме сложиха да лежа с колани ми поставиха система. Имахме уговорка раждането да се води с окситоцин и епидурална упойка, като на всяка цена избегне секцио и всякакви други изненади. По едно време лекаря пак провери за разкритие, пак ми "помогна" и ми спука мехура, изтекоха зелени води. Малко след това ме преместиха на стола, където анестезиолозите ми поставиха упойка в гръбнака. Престанах да усещам родилния процес и следвах инструкциите. Тук точната последователност ми се губи.
На третата контракция се появи главата на бебето, и тогава лекарят отново ме изненада. Нали уж ми имаше доверие, че ще се справя с напъването,и аз си мислех, че се справям. А той, застанал вляво от мен, се хвана с две ръце - мисля, че дори се залови за дясната ръкохватка на стола, и натисна с предмишници корема ми, като обяви "подаването" на акушерката, която стоеше откъм краката ми в готовност да го поеме. И тогава тя каза, "Чакай, влизам!" и че имало оплетена пъпна връв. Информираха ни, че ме режат, за да срежат двойно увитата пъпна връв на врата на дъщеря ни, и че съжаляват, че таткото няма да има шанса да я пререже този път.
Не проплака веднага и не ми я дадоха докато не беше измита, премерена и увита, а аз зашита много старателно "като нова". Гушках я малко и пак я отведоха за остатъка от нощта, а аз като се поосвестих бях преместена в стая с още три жени и техните бебета посред нощ. Упойката започна да пуска. Това състояние ми беше адски добре познато, правени ми бяха над 12 спешни операции по пълна упойка, лежала съм седмици в интензивна хирургия. Веднага станах и почнах да се разхождам по коридора, за да не преча на никого със стенанията си. Срещнах и други родилки, които влачеха прясно разрязаните си кореми из коридора. Акушерките обаче ни подканяха да си ходим по стаите. Някъде призори, усамотила се в тоалетната (обща за 8 жени), реших да се изкъпя. Клекнах на пода а кръвта се изля на едри съсиреци върху плочките под мен, ярко червена и пълна с емоционални спомени. Ревях без глас, с широко отворена уста, бях празна, бях загубила детето си.
На сутринта моето съкровище беше в композицията от колички, които избутваха от неонатологията. Започнахме да се опознаваме. Появи ми се зверско главоболие, на което литри вода не помагаше. Моят лекар ми каза, че това са болките, които са ми спестили в родилна зала, а акушерката ми предложи "коктейл" от болкоуспокояващи. Отказах. Не можех да си седна на дупето дни наред, при кърменето изпитвах зверско неудобство, което скоро прерастна в болки в гърба. В болницата никой не ме научи как да кърмя в удобна за мен поза, Няколко месеца след раждането бях напълно неспособна да се движа, на легло, сама вкъщи с бебето на пода до мен. Пристъпите ми на емоционален разпад бяха неконтролируеми. Започнахме терапия.
Раждането беше активирало за няколко часа травматизиращи спомени от един цял живот: блудство, изнасилване, аборт, спешни хирургически интервенции, загуба на доверие.
52.Историята на A.В.
2015 Шейново Първа бременност с много усложнения.Детенце е със сърдечен проблем и ниско тегло, аз с контракции, кървене и хидрамнион. Избрах Шейново защото след няколкото пролежавания в Майчин дом и на улицата щеше да ми е по-добре да родя, но заради детенце трябваше да има добра неонатология. Нямах възможност да плащам за проследяване и екип и съответно през бременността само ме прехвърляха насам натам, никой не искаше да се ангажира без пари. Та отивам си аз на редовен запис в 37 сед.,закачат ме и ме оставят сама.Аз си гледам монитора за тоновете и хоп те изчезват... Няма никой,крещя, идва някаква жена и ме овиква, после чак поглежда монитора и о суматоха,хора, системи,скачане по корема. Тоновете се върнаха. Аз плача. Първия въпрос който ми се задава е кой ще ме изражда. Следва разочарование и нито дума. Информират ме,че ще ме приемат за наблюдение, но не се знае кой ще иска да се занимава с мен. За детето нищо. Следва седмица в патологията, през която имах по един запис сутрин и никой,ама никой не мина да ме види. А на мен започна да ми става много зле, подух се,не можех да дишам,да легна,корема ме болеше. Търсих лекар,акушерка,някой да ме види- няма. Вече ми е много зле, искам да се махна,да отида някъде където ще ме прегледат поне. Връчват ми документи за изписване и случайно минава завеждащия на отделението. О, ама ти си с хидрамнион,от кога си тука,за секцио ли чакаш? Я да те видя. Следва преглед за първи път и назначение за секцио по спешност- детето се задушавало видите ли от няколко дни според записите на тоновете. Клизма,абокат,системи,публично бръснен в манипулационната по средата на оперативка,придружено от сумтене и хокане що не съм се подготвила( от корема не си виждах и краката даже,как да се обръсна,да не говорим за т.нар. баня която е в преградено с мушама студено пространство в тоашетната). Чакам да свършат плановите операции! щото нали съм без екип,нищо че детето се задушава. В манипулационната правят кюретаж на отворена врата. Катетър и операционна. Не чувам бебето. Пускат мъжа ми да ми остави багажа и показват детето за секунда-синьо. Упойката ме пуска,боли много,моля за обезболяващи,карат ми се, че викам,припадам. Будя се,болка, крещя, овикват ме и ме наричат с ужасни епитети, правят ми аналгин,припадам. Събуждам се и успявам да стигна до телефона, звъня на мъжа ми и родителите ми, моля ги да платят или да ме заведат в друга болница. Взимат ми телефона. Болка,местене в родилно,бутат една количка с бебе. Едва ставам от леглото да се умия от кръвта и да видя сина си- все още син на цвят. Мъжа ми ми носи тайно обезболяващи,малкия не мърда,не яде,не се събужда. Спира да диша на два пъти,взеха го в интензивно,спада на кила,като парцалче е. Информация никаква. Разправии,уплаха,плач. Изписаха ни с полвин кило по-малко и препоръки за консултации с невролог,кардиолог и гастроентеролог. Мен никой не ме погледна,ходих да се моля да ми свалят конците на изписването. Не знам кой ме е оперирал. Не знам какво са правили на детето-никъде нищо не пише. Последваха ходения по частни клини и за мен и за бебо. Последствия има и за двама ни.
51.Историята на Т.С.
2010 г. Здравейте и от мен.За жалост и аз съм една от многото майки,които са преживели кошмарно раждане.Годината 2010,месец май,лека бременност,без проблем,чувствах се прекрасно.Бях много доволна от гинеколога който 9 месеца ме преглеждаше,но трябваше да избера друг защото този не израждаше.И така аз взех решението да раждам в Сливенска Окръжна Болница.Избрах гинеколожка,отидох на преглед при нея два пъти и очаквахме големия момент.Терминът ми беше за 23.11.10. но по спешност ме приеха в болницата с високо кръвно.Краката ми се бяха подули,в интерес на истината не усещах нищо,но една позната ме срещна пред блока който живеех и като видя краката ми че едвам се побират в обувките ми,тя каза "Какво чакаш,събирай си багажа и отивай в спешното да те прегледат"...така и направих.Още същата вечер родителите ми ме закараха в спешното и се оказа че моята позната е била права.В спешното беше пълно,имаше много хора и аз трябваше да стоя права и да чакам.След някъде 40 мин. чакане ме извикаха в една стая прегледаха ме,без да пуснат никого с мен(бях на 20 год и страшно уплашена)ми казаха че оставам в болницата(добре че си бях взела багаж ).Настаниха ме в една стая,сложиха ми системии така се лекувах с високо кръвно.На третия ден трябваше да сменя стаята.Ок преместих се.На 4 ден 11.05.10 в 6 часа сутринта почувствах леки болки,казах си ще изчакам.след няколко минутои ми изтекоха водите.Повиках една сестра и й казах че се пукнал мехура,а тя най нагло ми извика"Ооооо не сега ще ти сложа лекарство за да спрем болките.Ти си тук за високо кръвно,трябва да свърши престоя ти по клинична пътека"????? Аз се стресирах.Звъннах на майка ми да намери гинеколожката която трябваше да ме издражда,за да им каже да ме оставят на мира и да си родя нормално.И така нищо не ми направиха.Контракцийте ми продължиха целия ден,приеха ме в предродилна зала,направиха ми клизма,подписах някакви документи и ме оставиха.всичките доктори и акушерки бяха се събрали в една стаичка и гледах телевизор.Вече 20 часа вечерта контакцийте бяха ужасяващи и не ми даваха да лягам,казваха ми да продължавам да се разхождам в коридора,а аз усещах как бебето слизаше надолу.До последно толкова ме държаха права,че докато ме сложиха на магарето и точно с 3-4 напъна се роди моят син.Подадоха ми го за малко и го взеха.Трябваше да ме шият с пълна упойка след което се събудих към 00:00 часа виеше ми се свят,бях с катетър и ме пренесоха в стая с инвалидна количка.Когато са ме сложили в леглото съм заспала.На сутринта махнаха катетъра,прегледаха ме и ми дадоха детето.За мое щастие стояхме само 4 дни.но никакво внимание.никой не тти обяснява как да кърмиш.идват наддигат ти нощницата за да видят конците да не с а се инфектирали и това е.много се зарадвах когато ни изписаха.прибрахме се в къщи с бебето и......тук е големият ужас.Уж всичко беше наред,бебето здраво и аз добре,само дето не можех да си сядам на дупето(И ДО ДЕН ДНЕШЕН ПОНЯКОГА МЕ БОЛИ И НЕ ПИШКАМ НАПРАВО,ЗАЩОТО СЕ ОКАЗА ЧЕ ДОКТОРКАТА МЕ Е ЗАШИЛА НАКРИВО).Един ден както си спяхме със моя син,аз се събудих защото ми беше страшно студено.Изправих се от леглото и отидох до тоалетната която беше отвън(живеехме в къща),когато седнах на тоалетната чиния забелязах че течеше кръв непрестанно,изплаших се и докато разбера какво става припаднах в тоалетната.Нне знам с какв асила съм се съвзела и съм излязла от тоалетната за да се завлека до стаята където беше детето и телефона за да звънна на някой,защото бях сама в къщи.след няколко минути са ме намерили на леглото и са видели всичко навън а на двора в кръв все едно са заколили прасе,извикали са линейка и в спешното в Бургас.Там още по голям кошмар.Докторите ме убиждаха.Казваха "Защо сте я докарали тая тука,връщайте я в Сливен,там да я оправят.Нали всички там искат да раждат пък тука идват да ги оправяме"Оказа се че организмът ми се е натровил защото платената докторка от сливен не ме изчистила напълно отвътре.Последва кюртаж в бургаската болница заедно с обиди.няколко дена престой в болницата,кошмарният спомен за цял живот и белезите от паданията когато съм припаднала в тоалетната и по цимента на двора,защото буквално се бях пребила от залитанията.Мен също ме е страх да имам второ дете.И също се надявам един ден всичко това да приключи за всички жени и майки които искат да родят и отгледат децата си нормално в Родната ни България,а не в чужбина!!!
50.Историята на Н.М.
14:30ч. на 16.12.2012 постъпвам в Св.Анна-окръжна болница в гр.София.Приема ме завеждащата отделението.До 18:30 имаха платени секцио и след като ме настаниха в пред родилна зала ме зарязаха да си следя тоновете,тъй като няма персонал.След като дойде нощната смяна в 19 ч. пак ме пуснаха да си следя тоновете и ме зарязаха след поредното грубо бъркане.Около 20 ч и 10мин.,забелязаха,че съм имала зелени околоплодни води и ме информираха,че бебето се мъчи и се налага спешно секцио за да не се задуши!Имах 4 см разкритие!Връчиха ми една папка с документи да попълвам!Контракциите бяха болезнени и доста чести!Беше ми ужасно студено!След това започна и още по-големия цирк.Нямаше анестезиолог.Единия дори не си вдигна телефона,а другият ги уведоми,че след 45-50 минути ще пристигне!Това беше адът!Попитах ги след като се налага спешно секцио каква е гаранцията ,че детето ми ще се роди добре след 45-50 минути чакане,все пак не съм в сладкарница да си чакам поръчката.Отговор не получих!Времето минаваше ужасно бавно!Зададоха ми въпроса ако стане нещо какво правим,какъв е моя избор?Отговора ми беше бебето,та нали съм отишла да раждам все пак!Когато анестезиолога дойде 2 жени,не ги знам какви бяха ме вдигнаха и се опитваха да ме влачат бавно към родилна зала!За да ме свестят,спряха на една чешма и буквално ме наплискаха цялата със студена вода,тъй като се опитвах да изпадна в безсъзнание!Оттам съвсем вече треперех!Когато се качих на магарето в родилна зала контракциите бяха през 2 минути и половина.Анестезиолога ми зададе въпроса кога ще е следващата контракция.Аз раждам за първи път за бога откъде да знам кога ще е.Зададе ми въпроса пълна или спинална упойка искам!Едвам промълвих само,че картона е в ръцете му и не мога да преценя,коя е подходяща в случая,имам много алергии?Накрая на секциото трябвало да ми помогнат и буквално въпросния анестезиолог скочи върху гръдния ми кош за да избутали бебето!Всичко приключи в 21:09 мин.Това беше един истински кошмар!На следващият ден не можех да дишам!Казаха,ми че било нормално и ми дадоха обезболяващо!След 5 дни ме изписаха със същата лепенка и марля,която ми сложиха в операционната при самото секцио.След още 5 дни се оказа,че секциото е много зле,имах силни болки,раната беше пълна с гной и близо месец благодарение на моя лекар гинеколог с компреси сутрин и вечер ми се размина повторна операция !На никой не пожелавам този кошмар!
49.Историята на С.К.
Здравейте! Моята история започна с желана бременност на 23 години. Всичко протече нормно, до 6 месец когато в катастрофа почина съпруга ми. От този момент нататък единственото, което ме интересуваше беше бебето да се роди и да е здраво. В пълно емоционално затъмнение с много мъка и болка се добрах до доктора, който ме преглеждаше в частен кабинет. Избрах него, защото е добър и му вярвях. Слава на Бога, нямах усложнения и след преносване от 5 дни, споделих, че повече не мога. Не можех да гледам вече майка ми с уплахата в очите от предстоящото, баща ми да се суети и притеснява. Не можех да очаквам вече смисъла на живота от тук нататък. И така си ме приеха при доктора ми, с който уговорката беше да е на смяна, системка и до края на смяната- бебче. Така и стана, но бях унижавана. Не, не от моя доктор от завеждащия отделението. Не бях подготвена за случващото се.
Клизма. Чакам пред тоалетната другата сестра по съдба. Предродилна. Система и заветното "Сега не ставай". Ми добре, си мисля аз, чакайки нещо да се случи. Оставили да ме във ВИП стая, сама, нали съм държанка на доктора. Така часовете си минават, докато изтърпявам два прегледа от него с бъркане, а сестра ми държи краката и повтаря "Търпи. Помага ти." Ако имах малко сила и координация... Та така добре. 11 е. Чувам смътен глас, че ще идва завеждащия. Някой ме завива с чаршаф. Не ми пука за никой, боли, сама съм, имам чувството, че ставам инвалид. Моля за вода, но получавам само марля. От лежането ми прилошава. Май припадам, но чувам, че така се прави, да почивам между контракциите. Боли зверски, никой няма. Оп тъмнина. Редува се с болка.
Отново чувам глас. Това е най- унизителното нещо, което съм чувала за себе си... "Тая, кво се рие кат прасе?" О завеждащия бил този. Опитах се да стана, но една добра акушерка ме прегърна. Така вече само се молех да се свършва. Жената стоеше до мен, доктора чете вестик. Аз "прасето" вече получавам напъни. С помощ стигам до магарето. Чух само, че лоша била клизмата. Отново срам. Правя каквото ми казват. Сили няма, но напъвам. Изведнъж виждам тъпа ножица. Погледи на акушерката с лекаря и огромна болка. След малко видях моето човече. Плаках, но не от щастие. Плаках от унижение. Прасето роди...
Това си спомням. Тези думи. Ограбиха щастието ми... Та аз не съм прасе, а жена, която три месеца загърби нещастието и мъката, за да родя и опазя детето- единственото нещо, което ми остана от мъжа ми...
Сега с огромен белег от епизиотомията ми, която се възпали, с унижение и сълзи си спомням за " най- хубавия" ден в живота на една жена. Имам и второ дете. Там вече бях подготвена. Не се "рових" , не виках. Стоически изтърпях системите, стажантките, пред които ми пукаха водите и тушираха отново за мое добро. Изтърпях и натиските по корема ми на всеки напън, усещането да те дърпат с две ръце отдолу, за да излезе бебето. Отстоях обаче, да не ме разреже пак акушерката. Ритах доктора при правенето на добро и видях завеждащия, който този път ме похвали. Това е... Ние прасетата сме длъжни да слушаме, изпълняваме и да нямаме правото да знаем какво се случва, защото ни третират като прасета... нещо Велико в живота на жената се превърна за мен в кошмар, който не избледнява...
Клизма. Чакам пред тоалетната другата сестра по съдба. Предродилна. Система и заветното "Сега не ставай". Ми добре, си мисля аз, чакайки нещо да се случи. Оставили да ме във ВИП стая, сама, нали съм държанка на доктора. Така часовете си минават, докато изтърпявам два прегледа от него с бъркане, а сестра ми държи краката и повтаря "Търпи. Помага ти." Ако имах малко сила и координация... Та така добре. 11 е. Чувам смътен глас, че ще идва завеждащия. Някой ме завива с чаршаф. Не ми пука за никой, боли, сама съм, имам чувството, че ставам инвалид. Моля за вода, но получавам само марля. От лежането ми прилошава. Май припадам, но чувам, че така се прави, да почивам между контракциите. Боли зверски, никой няма. Оп тъмнина. Редува се с болка.
Отново чувам глас. Това е най- унизителното нещо, което съм чувала за себе си... "Тая, кво се рие кат прасе?" О завеждащия бил този. Опитах се да стана, но една добра акушерка ме прегърна. Така вече само се молех да се свършва. Жената стоеше до мен, доктора чете вестик. Аз "прасето" вече получавам напъни. С помощ стигам до магарето. Чух само, че лоша била клизмата. Отново срам. Правя каквото ми казват. Сили няма, но напъвам. Изведнъж виждам тъпа ножица. Погледи на акушерката с лекаря и огромна болка. След малко видях моето човече. Плаках, но не от щастие. Плаках от унижение. Прасето роди...
Това си спомням. Тези думи. Ограбиха щастието ми... Та аз не съм прасе, а жена, която три месеца загърби нещастието и мъката, за да родя и опазя детето- единственото нещо, което ми остана от мъжа ми...
Сега с огромен белег от епизиотомията ми, която се възпали, с унижение и сълзи си спомням за " най- хубавия" ден в живота на една жена. Имам и второ дете. Там вече бях подготвена. Не се "рових" , не виках. Стоически изтърпях системите, стажантките, пред които ми пукаха водите и тушираха отново за мое добро. Изтърпях и натиските по корема ми на всеки напън, усещането да те дърпат с две ръце отдолу, за да излезе бебето. Отстоях обаче, да не ме разреже пак акушерката. Ритах доктора при правенето на добро и видях завеждащия, който този път ме похвали. Това е... Ние прасетата сме длъжни да слушаме, изпълняваме и да нямаме правото да знаем какво се случва, защото ни третират като прасета... нещо Велико в живота на жената се превърна за мен в кошмар, който не избледнява...
48.Историята на Х.Х.
Родих 2014г в гр. Шумен. Бременността мина без усложнения и бебето беше добре.Първа бременност. Бях определена за 19 и тъй като не родих ме приеха на 20 в предродилна. Твърди бях против да си плащам за екип, защото съм осигурена и не мисля, че трябва да се плаща, за да те лекуват, да раждаш или каквото и да било, след като си здравно осигурен. Чаках близо 2часа права, за да ме приемат, а накрая стана ясно, че лекарите пили кафе. Мина. Приеха ме, дежурния каза, че бебето е голямо и може да не роди нормалко, но аз твърдо бях решила да се опитам да роди нормално. Всеки който минеше бъркаше в мен, болеше ме. Подиграваха ми се, че съм наддала доста, обиждаха ме като говореха за мен в трето лице, но в мое присъствие,присмиваха ми се. Нощта мина на 21 същото нещо, единствената разлика, че лекаря, който беше дежурен на тази смята каза че бебето има няма 3кг и че аз съм била наддала много и затова си мислели всички че бебето е голямо. Слушах как крещят на останалите родилки и се плаших допълнително. Бях свидетел как крещят на една жена, че не слушала какво и казват лекарите, че щяла да ,,умори" детето си и т.н., а жената изпълняваше всичко което й казваха. Тя крещеше, а те й казваха да мълчи и една от акушерките й каза, че ако не млъкне ще и запуши устата. Бях потресена и много изплашена, но все си повтарях, че с мен всичко ще бъде наред. Мина нощта. На сутринта отново ме прегледаха, разкритие 3см. Сложиха ме на легло и ми сложиха система в 07:00 . Всеки, който минеше бъркаше в мен, казваш че ме боли, но даже и не ми отговаряха. В 10 дойде лекарката отново и ме прегледа и водите ми изтекоха. Разкритие 3см. Мъките бяха жестоки, а те само се подиграваха с мен, че съм била дебела. В 11:50 дойде другата смяна, прегледаха ме, отново 3см. Започнаха да ме подготвят за спешно секцио, тъй като тоновете на бебето се губеха. Още когато ме приемаха на 20 и попълваха документите ме попитаха дали имам алергии, изрично казах, че съм алергична към някои от упойките. Отново го казах и лекарката ме прати до вратата, зад която чакаше съпругът ми да му дам рецепта за противоалергични хапчета, тъй като решиха да ме тестват,за да знаят коя упойка да ползват ако се наложи секцио. Изключиха системата и аз станах и тръгнах по коридора към съпруга ми, срещна ме една сестра и започна да ми крещи, къде съм била тръгнала, малоумна ли съм била, да съм се връщала да лягам и не ми даде възможност да й обясня, но успях да й кажа че лекарката ме праща, но тя ме избута да се връщам. Влизам в залата там ми крещи лекарката като ме вижда с рецептата, защо не съм я дала и т.н. страшни обиди бяха докато му дам рецептата. Съпругът ми отива до аптеката и се оказва, че рецептата е сгрешена ( грешно е написана) връща се отново, поправят. През това време аз съм със ужасни болки, а сестрите отидоха да пият кафе и останах сама с още една жена която беше на системи като мен,казаха ми ако има нещо викай силно!!?!? Аз започнах да крещя защото усещах как бебето слиза надолу и се започна раждането. Акушерката вика ,,напъвах ма" аз напъван, но нямах сили, доктора ми крещи отстрани ,, напъвай да не умориш детето"..уплашена, изморена и нахокана родиш едно здраво и ,,малко" бебе 4 150кг, 53см. Даже на ми дадоха да го видя, нито някои каза дали е добре, само чух като изплака и се успокоих. Качиха ме при родилките, никой не ми показа как да си кърмя детето. Единствено една от сестрите беше любезна и мила, всички останали бяха начумерени и груби. Бебето плачеше постоянно, а те ми се караха и ми казваха да съм го накарала да спре и каква майка съм била като не мога да си успокоя бебето. Плаках с него, защото никой не ми казваше какво да правя и как. Когато го къпеха дори не го събуждаха и когато се обадех ме правеха на парцал. Искаха да го преобличам на повивалника, а там лазеха хлебарки и си го повивах на леглото. Когато една сестра ме видя ми се разкрещя, че съм била проста и глупава и как съм можела да го повивам там където се въргалям цял ден и нощ, а аз дори не спях вечер, а се опитвах да го успокоя. През престоя ми там не видях един ден да дойдат и да изметат да не говорим да измият пода. Дори не можех да ям, беше ме гнус заради хлебарките, които лазеха на всякъде, а когато рядко спеше бебето го наблюдавах да не би да го полази някоя хлебарка. Ужасена съм от всичко. От лекарите, сестрите, санитарките дори..раждането беше кошмар и единственото хубаво нещо е детето ми. Колкото и да искам друго няма да родя, защото ме е страх. Питам, защо тези, които са в болниците да ни лекуват се държат с нас като с животни, защо стресират допълнително една родила?! Това ми беше първо раждане, но след него не изпитвах ужас от самото раждане, колкото и болезнено да беше, а от отношението,подигравките и гаврите който изживях. Как е възможно такова отношение към пациентите???!! Това го има единствено в България.. за съжаление .. затова избирам да живея в чужбина, а не в моята мила родина.
47.Историята на Н.И.
Потресена съм..как може най щастливите дни ,за една майка да станат дни в ада..както и при мен се случи...и никога няма да ги забравя...5 години нямах деца...лекувах се и даже ходих при баба Ванга....та накрая забременях.....9 месеца в паталогична бременност лежах.. да не загубя бебето..и времето на ада дойде...пред родилна зала до една циганка която крещеше с цяло гърло.....болките неописуеми...но стискам зъби да не я убия...тя била за 7 път в родилния...Дойде и моя ред за магарето...Стоя на магарето повече от 20 минути...неподходящ момент ...сменят се докторите....пак ,че беше лято стоя разкрачена и чакам някой да дойде...еле идва доктор и яде баничка...чу се суматоха, доктора почна да вика акушерките...аз подпирам бебето с две ръце, че тръгва...бебе дето го чакам 5 години...да ..ама бебето едро....наложи се да ме срежат...18 вътрешни и 9 външни шева....Мисля си... само бебето ми да е добре няма значение аз как съм...И ОТ ТАМ ТРЪГНА МЪКАТА...Всяка сутрин влиза санитарка и при подмиване ми отскубва превръзката и почвам да кървя....отговора беше.".майка лесно не се става,,..Преживявах го някак си...Нощем бебетата ревяха с пълен глас ..и никой не влизаше при тях...та и мойто една нощ се разплака ..сложих маска на устата и отидох да си го успокоя...дадох му да суче... то се успокои ....и в момента в който я слагам в легълцето...влиза една яка сестра и почва да ме блъска и да вика с все гърло и да ме обижда...на другия ден бях изгонена на 3 ия ден...аз се зарадвах че се махам....НЕ ми дойде на ум., че имам конци..които трябва да махнат в родилния...Когато се прибрах..забелязах, че като пишкам си подливам цялото дясно бедро.Грабнах голямото огледало и са погледнах в интимните части...УЖАС...шевовете възпалени..и приличах на мокасинка..ОТИДОХ ДО ГИНЕКОЛОГ В БОЛНИЦАТА...Той ми каза в родилния да ида..Отидох в родилния ..там ми казаха да ида на гинеколог ..била съм изписана вече...така 3 дни..Рекох си няма управия...и сама с една лупа ..огледало ..кислородна вода ножичка пинцети..сама си махнах конците.ГОЛЯМ ЗОР БЕШЕ РАБОТЕХ С ОПИПВАНЕ..СЛЕД ОКОЛО МЕСЕЦ НАБАРАХ ОЩЕ ЕДИН КОНЕЦ И МАХНАХ И НЕГО ....останах така, да си опикавам бедрото 8 години, докато не се роди синът ми ...Но това е друга тема ...как изкараха, че синът ми е много зле ...когато разбраха, че мъжът ми е международен шофьор....от неговата братовчедка медицинска сестра..
46.Историята на М.М.
М.М раждане в Монтана 26.10.1991 нямаше легла ,постоянно се движех в коридора ,водите бяха изтекли....когато дойде и моят ред се започна едно бързане от страна на лекарката защото видите ли било почти 16 ч. детето не искаше да излезе тогава тя нави нощницата ми на кръста с още една сестра и започна да скача върху ми ,не можех нито да си поема въздух, а когато бяха напъните ме гледаше без да ми помогне ...накълцаме с ножицата за да стане по-лесно.Тогава искаха да си носим и конци и игли ,аз бях намерила такива които не се махат....тази лекарка ме ши разпаря ,биха ми две местни упойки ...видях как акушерката вече и беше бясна и излезе от залата....всичко мина оставихаме на масата с отворени прозорци .После дойде една санитарка и ме заведе при другите родилки ,не можех да седна ,по кракатами течеше кръв и по земята ,цялата треперех .Влезе друга санитарка и ми се разкрещя,че съм изцапала пода.,,,,,,,,,,,,,,,,,,едва след това ми биха някаква инжекция за да спре кървенето.Детето ми го донесе сестра навита на ролки ,буквално го хвърли на леглото и каза че било ненормално, защото много ревяло...тогава и аз се разревах и двамата ревяхме .Синът ми движеше ръчички и крачета и ужасът беше по-голям ,бяха го повили само в една пелена.Така си останах с кървясалата нощница ,добре че другите жени бяха раждали по-веднъж и имаха опит та ми помогнаха.Не ни потърсиха нито за храна ,за нищо....една от родилките излезе в коридора и когато се върна ,каза че всички сестри и санитарки седнали и ядат от това което са им донесли роднините на родилките.....След изписването дойдоха и проблемите ми ,оказа се че имам на три места изместени гръбначни прешлени.По-гадното е че ми бяха прибрали комплектите с иглите ,марлите и конците и са ме зашили с конци които е трябвало да се махат,но никъде нито бяха отбелязали нито споменаха.Едва се отървах от родилна треска и възпъление....всеки път днес когато чуя че някой ще ражда се моля жената да попадне на свестен екип.....
45.Историята на Е.В.
2006 г. Наградата за дипломирането ми !!! Щастието да разбера, че след 5 годишен брак най-после е време да се посветя на това да съм майка. Дълго чаканата и желана бременност вече е факт. Безпроблемно износване, през цялото време тичах като конче и без умора.След дълги уговорки от страна на съпруга ми и моята вироглавост, аз отказах да платя за това да родя - все пак съм здравно осигурена, млада, интелигентна и не приемам това да плащам на някой, само защото така правели другите. 14.05 - термина ми. Влязох в болница за преносване - патологична бременност на Хирургииите гр.Пловдив - най-доброто /уж/ за тогава място за раждане. Ремонтирано АГ отделение и т.н. Модерна апаратура ...
На 17.05. след като се нагледах и стресирах дойде и моят ред. Няма кой да ме чака - клиничната пътека тече и никой не го интересува това, че съм имала нередовен цикъл и датата на термина ми може и да е относителна ... Бръснене, клизма, страх и стрес ... Никой нищо не ти обяснява, никой нищо не ти казва. Спомням си единствено сестрата/или санитарката - не помня точно/, която ме бръснеше, беше единственият любезен човек.
В 11.00 вечерта звъннах на съпруга ми, че ме вкарват в предродилно. Сложиха ми хапче за да ми спукат мехура и се почна ... От 23.00 лекарят отиде да спи, сестрите също, а аз по гръб - към 02.00 ми се спукаха водите и ... се почна. Бъркане като все едно съм хралупа, който мине да си завре ръката вътре. Включиха ме на системи някъде към 05.00 часа сутринта за разкритие. И започнаха едни страхотни болки, краката ми при всяка една контракция се схващаха и изпитвах неописуема болка от това. На няколко пъти помолих лекарката да ми обърне внимание и само това чакаха - навикаха ме едно хубаво, че като съм го правила / бебето/ не ми ли се схващали краката ??? Втори екип ... Раждането продължава вече ... 16-17 часа. Усещам, че ако имам сили да стана единственото, което исках беше да скоча през прозореца - нямах сили дори и да плача. Пред мен на конвейр родиха поне 15 жени, а моето не излизаше, усещах, че нещо става и че нещата не вървят на добре. Трети екип идва на смяна !!! И тогава започва една страхотна дандания - майка ми успя да влезе в предродилно и това, което помня единствено беше ужаса в очите й и че само успя да ми каже: "Кажи им да те режат". И съм припаднала ... от безсилие. Спомням си, че тогава дойде главния асистент, благодарение на който сега пиша и заради когото сме живи с детето ми. Веднага ми включиха други системи за да спрат разкритието и контракциите и ми предложи спешно секцио. Няма да коментирам доцентката какво ме направи след като той отиде да се разпореди за операционна - едва ли не ме навря в на ... Че коя съм била аз да й създавам конфликти и че след като не съм давала да ме бъркат нямало да родя в нейната смяна ... Позор и срам. Това изпитах тогава, безпомощност и гняв, че ако имам силички да стана и ще я удуша права. Но уви ... И се почна, спирт върху бръснатото, без упойка катетър и йод за дезинфекция докато още съм будна. После цял месец отдолу ми се белеше изгорялата кожа. Бях все едно съм седнала и изгорила на котлон ... Мина ... След секциото и до ден днешен незнам дали съм родила в 12.00 или в 14.00.
Помня ужаса след това ... Събуждам се в стаята и усещам, че умирам ... Опитвам се да натисна звънеца за помощ, но уви ... впоследствие разбрах, че са ме обърнали обратно /или изсипали/ е по-точния израз.
Първо имах системи за разкритие,а след тях за спиране на разкритието. Матката ми е спряла да контрахира и всичката отрова и мръсотия вместо да излиза от мен остава вътре - започва едно скоростно натравяне и от там едвам другата жена успя да извика сестрите от коридора. И се почна ... Цялото отделение, лекари, сестри, санитарки, завеждащия отделението - д-р Милчев, Бог да го прости. Всички ... Над мен - натискат ми корема !!! На току що рязаното място, за да излизат съсиреците, помня една сестра, която с шепите си ме заливаше с вода върху главата за да не припадна. Всичко това го виждах отгоре ... Присъствах на спасяването си, но духом отгоре, а тялом отдолу ... Сложиха ми 8 !!!! абоката, за да ми преливат кръв !!! 8 !!! Донесоха си закачалките за дрехи, защото нямаха такива за банките кръв достатъчно свободни. И това за какво - защото единия слага системи за разкритие, блъска, блъска, отдолу нищо не се случва, а другия спира действието за да ме спаси - мен и детенцето ми. И след това ... не съм свършила още ... Шок ... Шок от чуждата кръв - никой просто никой не се е сетил за калций. И се започва едно тресене и тракане на зъби ... Айде пак ... Цялото отделение бели престилки пак при моето легло. Одеала, топлинки и незнам още какво пак във всяка една свободна дупка, която успяха да намерят по тялото ми. След шока д-р Милчев заповяда да останат две сестри дежурни до леглото ми 24 часа !!!
Косата ми, гърба ми всичко подгизнало в кръв от това, което излезе от мен - никой не се сети поне да ме забърше.
И някъде към 23.00 часа съм заспала - изтощена, изтормозена и изнемощяла. Без дете до себе си или поне да го видя. Дори не помня защо съм била там ... На сутринта го видях - снимаха ми го на телефона - дори не успях да се изправя докато не дойде съпругът ми, за да ме вдигне. Ужасът, който помня в очите му и до ден днешен стои запечатан - явно много страшно съм изглеждала ... Помня реакцията му - беше с униформа и може би затова успя да влезе - такъв скандал вдигна, че сигурно и днес го помнят там.
Изкарах 14 дни след това там - какво ли не видях, какво ли не се случи ... Колко радост имаше, но и колко сълзи и обиди ... Животинска работа, не човешка.
Сега съм бременна с второ - след 9 години, след много уговорки и най-вече истинското желание на детето ми за братче или сестричка. Но твърдо решена - предпочитам да си купя спокойствието на платеното раждане, пред безплатното унижение на държавното отделение, което се издържа с моите платени данъци и осигуровки.
В такава държава живеем, в такова време, в такъв свят - плащаш ли си всичко ще е ОК, знаеш ли много .... умирай. Така се оказва. Жалка картинка на живот, за да дариш живот ...
След няколкото години, които минаха си зададох въпроса, на тези лекарки, акушерки, санитарки и всички, работещи там - дъщерите така ли раждат ??? На тях така ли им говорят и така ли ги бъркат ??? Все едно си животно, а не жена, която дарява живот ??? Къде е красотата на този процес ??? Може би в частните болници ???
На 17.05. след като се нагледах и стресирах дойде и моят ред. Няма кой да ме чака - клиничната пътека тече и никой не го интересува това, че съм имала нередовен цикъл и датата на термина ми може и да е относителна ... Бръснене, клизма, страх и стрес ... Никой нищо не ти обяснява, никой нищо не ти казва. Спомням си единствено сестрата/или санитарката - не помня точно/, която ме бръснеше, беше единственият любезен човек.
В 11.00 вечерта звъннах на съпруга ми, че ме вкарват в предродилно. Сложиха ми хапче за да ми спукат мехура и се почна ... От 23.00 лекарят отиде да спи, сестрите също, а аз по гръб - към 02.00 ми се спукаха водите и ... се почна. Бъркане като все едно съм хралупа, който мине да си завре ръката вътре. Включиха ме на системи някъде към 05.00 часа сутринта за разкритие. И започнаха едни страхотни болки, краката ми при всяка една контракция се схващаха и изпитвах неописуема болка от това. На няколко пъти помолих лекарката да ми обърне внимание и само това чакаха - навикаха ме едно хубаво, че като съм го правила / бебето/ не ми ли се схващали краката ??? Втори екип ... Раждането продължава вече ... 16-17 часа. Усещам, че ако имам сили да стана единственото, което исках беше да скоча през прозореца - нямах сили дори и да плача. Пред мен на конвейр родиха поне 15 жени, а моето не излизаше, усещах, че нещо става и че нещата не вървят на добре. Трети екип идва на смяна !!! И тогава започва една страхотна дандания - майка ми успя да влезе в предродилно и това, което помня единствено беше ужаса в очите й и че само успя да ми каже: "Кажи им да те режат". И съм припаднала ... от безсилие. Спомням си, че тогава дойде главния асистент, благодарение на който сега пиша и заради когото сме живи с детето ми. Веднага ми включиха други системи за да спрат разкритието и контракциите и ми предложи спешно секцио. Няма да коментирам доцентката какво ме направи след като той отиде да се разпореди за операционна - едва ли не ме навря в на ... Че коя съм била аз да й създавам конфликти и че след като не съм давала да ме бъркат нямало да родя в нейната смяна ... Позор и срам. Това изпитах тогава, безпомощност и гняв, че ако имам силички да стана и ще я удуша права. Но уви ... И се почна, спирт върху бръснатото, без упойка катетър и йод за дезинфекция докато още съм будна. После цял месец отдолу ми се белеше изгорялата кожа. Бях все едно съм седнала и изгорила на котлон ... Мина ... След секциото и до ден днешен незнам дали съм родила в 12.00 или в 14.00.
Помня ужаса след това ... Събуждам се в стаята и усещам, че умирам ... Опитвам се да натисна звънеца за помощ, но уви ... впоследствие разбрах, че са ме обърнали обратно /или изсипали/ е по-точния израз.
Първо имах системи за разкритие,а след тях за спиране на разкритието. Матката ми е спряла да контрахира и всичката отрова и мръсотия вместо да излиза от мен остава вътре - започва едно скоростно натравяне и от там едвам другата жена успя да извика сестрите от коридора. И се почна ... Цялото отделение, лекари, сестри, санитарки, завеждащия отделението - д-р Милчев, Бог да го прости. Всички ... Над мен - натискат ми корема !!! На току що рязаното място, за да излизат съсиреците, помня една сестра, която с шепите си ме заливаше с вода върху главата за да не припадна. Всичко това го виждах отгоре ... Присъствах на спасяването си, но духом отгоре, а тялом отдолу ... Сложиха ми 8 !!!! абоката, за да ми преливат кръв !!! 8 !!! Донесоха си закачалките за дрехи, защото нямаха такива за банките кръв достатъчно свободни. И това за какво - защото единия слага системи за разкритие, блъска, блъска, отдолу нищо не се случва, а другия спира действието за да ме спаси - мен и детенцето ми. И след това ... не съм свършила още ... Шок ... Шок от чуждата кръв - никой просто никой не се е сетил за калций. И се започва едно тресене и тракане на зъби ... Айде пак ... Цялото отделение бели престилки пак при моето легло. Одеала, топлинки и незнам още какво пак във всяка една свободна дупка, която успяха да намерят по тялото ми. След шока д-р Милчев заповяда да останат две сестри дежурни до леглото ми 24 часа !!!
Косата ми, гърба ми всичко подгизнало в кръв от това, което излезе от мен - никой не се сети поне да ме забърше.
И някъде към 23.00 часа съм заспала - изтощена, изтормозена и изнемощяла. Без дете до себе си или поне да го видя. Дори не помня защо съм била там ... На сутринта го видях - снимаха ми го на телефона - дори не успях да се изправя докато не дойде съпругът ми, за да ме вдигне. Ужасът, който помня в очите му и до ден днешен стои запечатан - явно много страшно съм изглеждала ... Помня реакцията му - беше с униформа и може би затова успя да влезе - такъв скандал вдигна, че сигурно и днес го помнят там.
Изкарах 14 дни след това там - какво ли не видях, какво ли не се случи ... Колко радост имаше, но и колко сълзи и обиди ... Животинска работа, не човешка.
Сега съм бременна с второ - след 9 години, след много уговорки и най-вече истинското желание на детето ми за братче или сестричка. Но твърдо решена - предпочитам да си купя спокойствието на платеното раждане, пред безплатното унижение на държавното отделение, което се издържа с моите платени данъци и осигуровки.
В такава държава живеем, в такова време, в такъв свят - плащаш ли си всичко ще е ОК, знаеш ли много .... умирай. Така се оказва. Жалка картинка на живот, за да дариш живот ...
След няколкото години, които минаха си зададох въпроса, на тези лекарки, акушерки, санитарки и всички, работещи там - дъщерите така ли раждат ??? На тях така ли им говорят и така ли ги бъркат ??? Все едно си животно, а не жена, която дарява живот ??? Къде е красотата на този процес ??? Може би в частните болници ???
44.Историята на Р.Т.
Разказвала съм много пъти в тесен приятелски кръг за моето първо раждане, оставило след себе си тежки травми и горчиви спомени, които ще ме измъчват до края на живота ми.
За моя радост, синовете ми са вече големи мъже, които стоплят ежедневно майчиното ми сърце и все си мисля, че поне това оправдава преживяното. Родих още в социалистическо време, но нито тогава, нито сега този свещен акт на появяването на нов живот, за много жени не само най-щастливият миг в живота им, а и кошмар, който ги преследва дълги години.
До последния ден на бременността ми всичко вървеше по план. Започнах да кървя и на крак отидох в Майчин дом в столицата, където беше и районното ми родилно отделение. Трудно, но все пак ме приеха в 10 ч, защото не съм започнала да раждам и ме оставиха в предродилна зала със забрана да поемам вода и храна. Прекарах там едно денонощие, сменяха се екипи и все констатираха, че разкритие няма. Болеше ме, бях изтощена от гореща безсънна августовска нощ, но напредък в родилния процес нямаше. За мой късмет сутринта при мен дойде позната на мои роднини акушерка, която имаше от тях поръчение да ме намери и разбере какво съм родила и как съм.
Беше много учудена, че след 24 часа все още нищо не се е случило и когато й споделих, че се чувствам зле бързо извика лекар. Настъпи паника, оказа се, че разкритие няма и няма и да има, защото плодът се е преобърнал и тръгва с дупето напред. Набързо ми биха пълна упойка, която не ме хвана и с форцепс бебето беше извадено. Започна се след това една "бродерия" и имах усещането, че иглата се забива в сърцето ми. След това съм заспала и се събудих в коридора с торба пясък на корема. Ако си мислите, че с това свърши родилната ми одисея, дълбоко се заблуждавате. Заразена с венерическо заболяване и инфектирана, се наложи да остана в болницата още 20 дни. Бях подложена отново на пълна упойка и наново разшивана и зашивана.
В същото време имаше и някаква инфекция сред бебетата, детето също се разболя и с подпис доброволно напуснах лечебното заведение.
Час след прибирането у дома дойде детска лекарка от поликлиниката, която беше шокирана от състоянието на сина ми, но с нейна помощ скоро всичко премина. С детето да, но аз месеци наред трудно и болезнено сядах.
Моя близка акушерка, която към момента работеше в гинекологичен кабинет на летище София, настоя да отида да ме прегледа лекаря, с когото работеше. Той беше на пенсионна възраст, с голям професионален опит и когато ме прегледа се хвана за главата. Питаше се, как е възможно вътрешните ми шевове (13 на брой) да са направени с неразтворими конци и никой и никъде да не е отбелязал това, за да бъдат своевременно премахнати. Бяха загноясали и той един по един ги извади без никаква упойка, страхувайки се да не направи пробив на матката. Изживях още един кошмар, но все пак мога да кажа, че съм късметлия, защото по негово мнение, още дни и гнойната инфекция е можело да се качи нагоре и да има тежки и дори непоправими последствия.
Като резултат от направените "шев и кройка" по време на форцепса съм с увреден сфинктер (а те при жените са само два) и с ежедневни проблеми в тоалетната.
И така всеки ден си спомням от кога и защо съм увредена и "благославям" оная част от българския медицински персонал, която май не си е съвсем на мястото.
И преди и сега нещо все не така, както би трябвало да бъде. Но поне едно време не ни рекетираха и щастливите татковци купуваха само цветя и бонбони...
За моя радост, синовете ми са вече големи мъже, които стоплят ежедневно майчиното ми сърце и все си мисля, че поне това оправдава преживяното. Родих още в социалистическо време, но нито тогава, нито сега този свещен акт на появяването на нов живот, за много жени не само най-щастливият миг в живота им, а и кошмар, който ги преследва дълги години.
До последния ден на бременността ми всичко вървеше по план. Започнах да кървя и на крак отидох в Майчин дом в столицата, където беше и районното ми родилно отделение. Трудно, но все пак ме приеха в 10 ч, защото не съм започнала да раждам и ме оставиха в предродилна зала със забрана да поемам вода и храна. Прекарах там едно денонощие, сменяха се екипи и все констатираха, че разкритие няма. Болеше ме, бях изтощена от гореща безсънна августовска нощ, но напредък в родилния процес нямаше. За мой късмет сутринта при мен дойде позната на мои роднини акушерка, която имаше от тях поръчение да ме намери и разбере какво съм родила и как съм.
Беше много учудена, че след 24 часа все още нищо не се е случило и когато й споделих, че се чувствам зле бързо извика лекар. Настъпи паника, оказа се, че разкритие няма и няма и да има, защото плодът се е преобърнал и тръгва с дупето напред. Набързо ми биха пълна упойка, която не ме хвана и с форцепс бебето беше извадено. Започна се след това една "бродерия" и имах усещането, че иглата се забива в сърцето ми. След това съм заспала и се събудих в коридора с торба пясък на корема. Ако си мислите, че с това свърши родилната ми одисея, дълбоко се заблуждавате. Заразена с венерическо заболяване и инфектирана, се наложи да остана в болницата още 20 дни. Бях подложена отново на пълна упойка и наново разшивана и зашивана.
В същото време имаше и някаква инфекция сред бебетата, детето също се разболя и с подпис доброволно напуснах лечебното заведение.
Час след прибирането у дома дойде детска лекарка от поликлиниката, която беше шокирана от състоянието на сина ми, но с нейна помощ скоро всичко премина. С детето да, но аз месеци наред трудно и болезнено сядах.
Моя близка акушерка, която към момента работеше в гинекологичен кабинет на летище София, настоя да отида да ме прегледа лекаря, с когото работеше. Той беше на пенсионна възраст, с голям професионален опит и когато ме прегледа се хвана за главата. Питаше се, как е възможно вътрешните ми шевове (13 на брой) да са направени с неразтворими конци и никой и никъде да не е отбелязал това, за да бъдат своевременно премахнати. Бяха загноясали и той един по един ги извади без никаква упойка, страхувайки се да не направи пробив на матката. Изживях още един кошмар, но все пак мога да кажа, че съм късметлия, защото по негово мнение, още дни и гнойната инфекция е можело да се качи нагоре и да има тежки и дори непоправими последствия.
Като резултат от направените "шев и кройка" по време на форцепса съм с увреден сфинктер (а те при жените са само два) и с ежедневни проблеми в тоалетната.
И така всеки ден си спомням от кога и защо съм увредена и "благославям" оная част от българския медицински персонал, която май не си е съвсем на мястото.
И преди и сега нещо все не така, както би трябвало да бъде. Но поне едно време не ни рекетираха и щастливите татковци купуваха само цветя и бонбони...
43.Историята на А.Д.
1988 г. Трагично е това,което четем, за съжаление нищо не се е променило!
Аз изживях шок при раждането в Майчин дом през 1988 година! Бях се уговорила разбира се с лекаря, който следи състоянието ми през цялата бременност да води и раждането! Дотук всичко добре, имах проблеми лежах за задържане, но нещата са развиваха добре и идваше дългоочакваният момент на раждането! Постъпих в болницата в 05:30 с 12 см разкритие. Нахокаха ме, че съм чакала до последният момент и ме пуснаха по конвейера! Задължителната клизма, ясно е какво следва, тръгнах да излизам от тоалетната където заплашително стоеше санитарка и ме попита дали съм видяла какво съм направила. Отговорих да и опитах да изляза от там. Това чудовище запуши вратата и каза, че докато не излъскам тоалетната няма мърдане от там. Нямах никакъв избор, в подземието бяхме само аз и тя, нямаше кого да помоля за помощ. Излъсках помещението с максимално разкритие и продължих към следващият садист! Д-р Крутилин, изпит, сух мъж с излъчване на палач. Прегледа ме брутално и ми спука водите, хей така без нужда, защо да не причиним едно сухо раждане. Нещата за щастие се развиваха бързо, след половин час бях в родилна зала и вече на "магарето" готова за голямото изпитание. Бебето щеше да се роди седалищно, не се завъртя до края за нормално раждане. В залата влезе акушерка, която ми каза, веднага да слизам от масата. Не разбирах какво става и се възпротивих. Тя ми каза , че трябва д покажа на студентите как родилката се качва на масата. Изпаднах в шок, какви студенти!? Не се помръдвах, тогава тази "мила" жена ме свали от масата като чувал с картофи и буквално ме пусна на пода! В този момент дойдоха и студентите 15 човека! Никой не ме попита съгласна ли съм! Между тях беше и мой съученик, каква мила изненада! През януари 1988 м Майчин дом нямаше никакви обезболяващи само охлаждащ спрей! Раждането беше критично, разрязаха ме до долу. Бебето тръгна да излиза, но при седалищно раждане това е много критично. До мен седяха двама здрави доктори, който искаха наистина да си свършат добре работата. До главата ми стоеше моят съученик и ми пълнеше устата с мокри марлички за освежаване. Пред очите ми бяха останалите 14 студенти, който се бяха вторачили в междукрачното ми пространство. Бебето започна да мърда и пусна навън краченце, тогава всички изпаднаха в паника. Единият доктор едър мъж каза, момиче ще ме извиниш ама така се налага и легна с цялата си тежест върху мен! Май това ни спаси и двамата с детето! Сега ми е смешно, но тогава не беше така, бебето излетя като тапа от шампанско и изплака! Слава на Бога, най трудното мина! Междувременно моят съученик така ми беше напълнил устата с марли, че започнах да се задушавам. Държах се смело и не виках докато не дойде ред да ме шият! Напръскаха ме с някакво охлаждащо спрейче, моят доктор си беше прекратил ски ваканцията и дойде накрая. Извини се, че в болницата няма обезболяващи и каза че и спреят ще свърши работа. Болеше ужасно, шийката на матката беше напълно разкъсана, да не говорим за останалото. Аз започнах да му бутам ръцете, болката беше непоносима.
Вързаха ме за разкош в усмирителна ризница, тя замести обезболяващите!
Матката никога не се възстанови и след 4 обгаряния ми отстраниха шийката на матката. Тъжна, покъртителна действителност от преди 27 години! Като чета историите нищо не се е променило! За съжаление това засяга всички сектори: политика, икономика, образование и т.н. в България! Трябва да се направи нещо, повече така не може, ние раждаме при по лоши условия от нашите баби, които са раждали в къщи! За цялото удоволствие трябва и допълнително да платим! Какво повече можем да желаем!
Аз изживях шок при раждането в Майчин дом през 1988 година! Бях се уговорила разбира се с лекаря, който следи състоянието ми през цялата бременност да води и раждането! Дотук всичко добре, имах проблеми лежах за задържане, но нещата са развиваха добре и идваше дългоочакваният момент на раждането! Постъпих в болницата в 05:30 с 12 см разкритие. Нахокаха ме, че съм чакала до последният момент и ме пуснаха по конвейера! Задължителната клизма, ясно е какво следва, тръгнах да излизам от тоалетната където заплашително стоеше санитарка и ме попита дали съм видяла какво съм направила. Отговорих да и опитах да изляза от там. Това чудовище запуши вратата и каза, че докато не излъскам тоалетната няма мърдане от там. Нямах никакъв избор, в подземието бяхме само аз и тя, нямаше кого да помоля за помощ. Излъсках помещението с максимално разкритие и продължих към следващият садист! Д-р Крутилин, изпит, сух мъж с излъчване на палач. Прегледа ме брутално и ми спука водите, хей така без нужда, защо да не причиним едно сухо раждане. Нещата за щастие се развиваха бързо, след половин час бях в родилна зала и вече на "магарето" готова за голямото изпитание. Бебето щеше да се роди седалищно, не се завъртя до края за нормално раждане. В залата влезе акушерка, която ми каза, веднага да слизам от масата. Не разбирах какво става и се възпротивих. Тя ми каза , че трябва д покажа на студентите как родилката се качва на масата. Изпаднах в шок, какви студенти!? Не се помръдвах, тогава тази "мила" жена ме свали от масата като чувал с картофи и буквално ме пусна на пода! В този момент дойдоха и студентите 15 човека! Никой не ме попита съгласна ли съм! Между тях беше и мой съученик, каква мила изненада! През януари 1988 м Майчин дом нямаше никакви обезболяващи само охлаждащ спрей! Раждането беше критично, разрязаха ме до долу. Бебето тръгна да излиза, но при седалищно раждане това е много критично. До мен седяха двама здрави доктори, който искаха наистина да си свършат добре работата. До главата ми стоеше моят съученик и ми пълнеше устата с мокри марлички за освежаване. Пред очите ми бяха останалите 14 студенти, който се бяха вторачили в междукрачното ми пространство. Бебето започна да мърда и пусна навън краченце, тогава всички изпаднаха в паника. Единият доктор едър мъж каза, момиче ще ме извиниш ама така се налага и легна с цялата си тежест върху мен! Май това ни спаси и двамата с детето! Сега ми е смешно, но тогава не беше така, бебето излетя като тапа от шампанско и изплака! Слава на Бога, най трудното мина! Междувременно моят съученик така ми беше напълнил устата с марли, че започнах да се задушавам. Държах се смело и не виках докато не дойде ред да ме шият! Напръскаха ме с някакво охлаждащо спрейче, моят доктор си беше прекратил ски ваканцията и дойде накрая. Извини се, че в болницата няма обезболяващи и каза че и спреят ще свърши работа. Болеше ужасно, шийката на матката беше напълно разкъсана, да не говорим за останалото. Аз започнах да му бутам ръцете, болката беше непоносима.
Вързаха ме за разкош в усмирителна ризница, тя замести обезболяващите!
Матката никога не се възстанови и след 4 обгаряния ми отстраниха шийката на матката. Тъжна, покъртителна действителност от преди 27 години! Като чета историите нищо не се е променило! За съжаление това засяга всички сектори: политика, икономика, образование и т.н. в България! Трябва да се направи нещо, повече така не може, ние раждаме при по лоши условия от нашите баби, които са раждали в къщи! За цялото удоволствие трябва и допълнително да платим! Какво повече можем да желаем!
42.Историята на П.В.
Годината е 2013 г. Аз съм много бременна, тежка, щастлива. Ще ставам майка. Бебето е желано. Аз съм млада и всички ми казват колко бързо ще се възстановя. Преносена бременност с 2-3 дни. Бельото ми е мокро през цялото време, ходя по болници и ми казват, че изтичане на води нямало. Накрая на 3-ти вечерта решавам, че все пак трябва отново да отида. Влизам в Майчин дом. Преглежда ме стажант и ми казва, че не е изтичане. Викат дежурен гинеколог - жена. Тя бърка в мен и започва да му крещи да не е малоумен, това са води. Мехурът се спука и доизтече малкото количество, което беше останало. Водят ме опасна, защото водите ми текат от 24 часа и никой не е разбрал. Даже тест за 80 лв. ми правиха. Все тая. Попълване на документи, клизма, след това директно в родилна зала. Там пак стажантки. Мили момичета. Разкритие 1 см. Час около 22-23h Слушат тоновете, слагат ми абокат. В 3 посред нощ започват болките. Уж ми слагат обезболяващи, но си ме боли много. Изкарах нощта на пресекулки. Затварям очи, болка, отварям ги и пак така. Навън вече е светло, боли ме все по-силно. В стаята ми започват да влизат хора и всички бъркат в мен да проверят. Разкритие - 3 см. Дремех на тоалетната чиния, защото седейки там ме боли по-малко. Скараха ми се да лежа и да не мърдам. Влиза лекарят, който ще води раждането. Пита "какво е това", отговарят му, че са стрии. Казвам му, че ме боли нечовешки. "А като се чукаше не те ли болеше?" Крещя. Казват ми да мълкна. Някъде помежду другото са ми сложили окситоцин. До последно ми казваха, че нямам разкритие, а после изведнъж "започваш да раждаш". Имаше една мила акушерка, която ме молеше да напъвам. Тоновете на бебето се забавиха. Направиха ми епизиотомия.Болеше ме. Нямах сили. Две жени ми натискаха корема. Не беше страшно, явно са го правели внимателно. Издърпаха бебето с вакуум. Плачех. Питах всичко наред ли е. Лекарят: "Не е наред" ... мъчителна пауза "няма пишка". Щастлива съм. Не ми пука какво е било. Мразех го, но мина. Исках само да спя. Не ми показаха дъщеря ми. Накрая дойде една санитарка. Снима я с телефона си и ми показа снимката. Изпроси си почерпка. Да не я забравя. Дадох й пари. Беше добра. След това престоят ми мина нормално. На визитациите бяха мили. Дежурните сестри - груби. Показаха ми как да кърмя като стиснаха силно зърното ми, ощипаха бебето ми, за да изплаче и да си отвори устата и набутаха гърдата ми, така че малката се задави. Веднъж се наложи да ги потърся през нощта, изпратиха ме да си лягам. После като ме питаха мои близки им казвах, че предпочитам да ми отрежат два пръста, от колкото да преживея това отново. Казваха ми, че се забравя. Не мисля така. Заслужава си със сигурност, но не се забравя и не трябва да бъде по този начин. Порочно и глупаво е да се мисли, че трябва да плащаме за човешко отношение. Изборът на екип е практика, която пациентите налагат. Не съм плащала на лекарите. Отнесоха се безобразно. В съседната стая имаше момиче, което си беше платило и пак са викали по нея. Въпросът е в човещината, която все по-често липсва на медицинския персонал.
41.Историята на Р.С.
1982 г. Здравейте. Това няма да е много дълга история. Не съм чела нищо от страницата и съм сигурна, че има много по-страшни разкази. Но......Два часа през нощта е и аз съм с много силни болки. Тъй като многократно ме ругаеха със "Стига си викала, ма" бях стиснала зъби, молех се и си мислих, че не издавам и звук. Питах се дали ножът ми за хранене е достатъчно остър, за да си прережа вените. Съчувствие, обезболяващи? Помощ? Моля? Тогава от някъде се появи още една полузаспала и изнервена акушерка и каза "Какво си се разръмжала, ма? Ти да не си мечка? Я тихо" Добре, че детето ми се роди живо и здраво и се махнах бързо от там. Груби, прости, селски жени работеха в тези отделения. Като не им достигаха знанията, ставаха акушерки и още по- лошо детски учителки.
40.Историята на Н.Б.
2002 г. Бях на 20 години. Щастлива, че ще родя едно желано бебе. В момента, в който останах далече от близките ми в асансьора на болница Шейново, ме обзе странно усещане на страх и паника. Беше нощ, имаше само една акушерка. Голям късмет за мен-изтърпях доста от болките си вкъщи, бях се обръснала сама, вече бях ходила до тоалетна, имах разстройство и отидох почти в последния момент. Акушерката се държа безцеремонно с мен. Нямаше грижа нито за моя живот и здраве, нито за този на още нероденото ми дете. Не бях избирала екип от лекари, не бях платила, разчитах на Бог, всичко да е наред. Болеше ме ужасно и пъшках при контракциите. Идваха в предродилното отделение да ми правят забележки защо викам, само аз ли съм раждала в света, било нощ и съм притеснявала всички с моето викане. Пробиха ми мехура, за да ми изтекат водите и с това да предизвикат по-бързо раждане(това е моето обяснение на нещата-никой не говори с мен по време на раждането-нито за това какво се прави, нито какво ме очаква, нищо). Не ми беше предлагана никаква упойка. Поисках вода в предродилното-само глътка-акушерката се направи, че не ме чува. През цялото време ме обиждаше и казваше много неща, от които не всички си спомням, но от рода на: тук не си вече при мъжа ти, да ни се лигавиш; от тука като излезеш от директно в Курило в психиатрията отиваш. Абе ти си наркоманка бе, я кажи взимаш ли наркотици(p.s. аз съм бивш спортист и наркотици, цигари или подобни неща не съм взимала никога). Ти не си добре, казвам ти, измъчи си детето, каква майка си, как не те е срам и не те е грижа за детето, не се напъваш, мързи те да се напъваш, не ни слушаш, смао крещиш, всички само с тебе трябва да се съобразяват и т.н. Много от нещата вече не ги помня. Родих трудно, напъвах се много, с всички сили, дупето ми дори се обърна, имах кръвоизливи в очите от напъването, цепнаха ми кожата до влагалището към единия крак напълно на живо, без никакво обезболяващо, или упойка, отново без обяснения и предупреждения какво ще правят, след което ме напръскаха с червена течност(предполагам за дезинфекция), няма да казвам и описвам за нивото на болката или ужаса, който изпитах в този момент, от мен се чуха нечовешки викове, дойдоха доктори от някъде отново не за да се погрижат за мен или бебето, а за да ми кажат да не крещя като луда, защото съм притеснявала другите родилки и бебета, които си почивали(сякаш се намираме в хотел и аз съм толкова несъобразителна и съм решила да викам по никое време). Направиха големия разрез, за да измъкнат бебето с форцепс, което разбрах едва, след като получих документите си от болницата и педиатърката ми ги разчете вкъщи. Не знаех как е бебето, не ми го дадоха дори да го видя, само видях че е момченце и че изрева. Припаднала съм после и нямам спомен за следващите два часа. Събуждайки се върху магарето от луминисцентната светлина, си помислих, че съм на небето вече и не съм на този свят. Едва след 30-40 минути осъзнах къде се намирам и какво се е случило. Изпаднах в паника за състоянието на детето си. Никой не идваше да ми каже нищо. След известно време дойде същата акушерка- с къса права черна или червеникаво(тъмна) коса, много мургава и сравнително дребна(аз съм 165см), за съжаление не разбрах името ѝ и не си ѝ поставих за цел да го разбера, и я попитах как е бебето, добре ли е, всичко наред ли е. Тя ми отвърна каква майка съм, като съм измъчвала така детето си, да ги принудя да използват форцепс, знаела ли съм какви са последствията от този форцепс и какво съм причинила на детето си. Край, изпаднах в шок и страх какво се е случило с моето малко слънчице и дали е нормално изобщо. Щяха да ме карат вече в стаята(заедно с още 7-8 жени), когато видях една санитарка-стори ми се жена с малко по-човешки облик от останалите и я попитах за детето си, силно притеснена. Тя се усмихна, каза ми, че е в перфектно здраве, каза ми за мерките и благодаря на Бог, сети се, че искам да я видя и реши, докато ме караше с леглото към стаята ми, да сложи бебето върху мен. О, всичките болки, мъки, които трябваше да изтърпя, да понеса мълчешком цялото това отношение и поведение на всички, взети заедно, вече не стояха на преден план. Разбрах единственото, което исках да знам -моето слънчице беше добре и се опитваше да проплаква тихичко, наистина страхотен момент! За огромно мое съжаление, може би само фактът, че бях на 20 год. ми помогна да се възстановя физически за около месец, но психически все още не съм преживяла травмата и затова не се решавам да родя, където и да е в България, вече близо 13 години след преживения ужас на първото ми раждане. Заради думите на акушерката до 3 годишна възраст на детето, аз треперех и му преглеждах главичката, гледах ѝ формата, всичко нормално ли е, питах лекари и приятелки за техните деца и изобщо не бях спокойна. В момента имам прекрасна дъщеря в най-трудната възраст-почти на 13г., която е в прекрасно здраве-и психическо и физическо, и това, което беше основното от онзи за мен ужасно травмиращ момент е, че дъщеря ми е добре. Да, знам, че всичко, което ми се случи, за съжаление, продължава да се случва на много жени и момичета и знам, че не беше правилно, редно, хуманно и както искате го наречете. Просто имах късмет, Бог ме спаси мен и моето бебе. В масовите болници подмятат родилките като кобили за разплод, за огромно съжаление. Нямат нормално човешко отношение. Не са човеци!!!
39.Историята на М.Д.
Родих през 2004г., когато нямаше все още платен избор на екип, но затова пък можеше да си избереш лекар, при който искаш да раждаш, и да му платиш на ръка. Това беше и моят избор - за да е "всичко сигурно". Ако знаех само това сигурно какво ще ми коства тогава...
Няколко дни преди термина въпросният лекар ме прегледа и реши, че имам прекалено голямо количество води, което можело да усложни раждането, ако си тръгне по нормален начин, затова най-добре да го предизвика планово - на работа е в сряда и събота - аз кога предпочитам? Естествено, тогава не се усъмних в "благородните" му намерения, но за всеки случай избрах по-далечния ден, събота, беше все пак само ден преди термина ми, а и тайничко исках раждането ми да не е предизвикано по изкуствен начин.
В петък следобед получих първата контракция и тапата ми изтече. Постепенно контракциите се засилиха, станаха регулярни - работата беше ясна и се обадих на лекаря. По случайност се оказа в болницата, бяха го извикали спешно за някаква операция, и се разбрахме да тръгвам към него.
Прегледа ме, каза, че разкритието ми е малко още и няма смисъл да стоя в болницата; най-добре да се прибера вкъщи и да се върна сутринта в 8, както се бяхме разбрали. За всеки случай ми постави една инжекция, която така и не разбрах каква е, но която щяла да ми облекчи контракциите.
Прибрах се, но контракциите нито намаляха, нито бяха по-безболезнени. И - обратно в болницата. Лекарят ми вече си беше отишъл, но колегите му ме приеха и така откарах цялата нощ в предродилна зала, с хъркаща санитарка на съседното легло.
На сутринта моят лекар се появи, мушна ми системата с окситоцин, както си му е редът, надруса ме с лидокаин или нещо подобно, по негова препоръка, тъй като не исках никакви обезболяващи, но това било почти безобидно, според него. В резултат на почти безобидното през повечето време не знаех къде се намирам, но все пак бях в съзнание и чинно изпълнявах заповедите - напъвай, не напъвай... В резултат от това напъване се сдобих с 5 огромни хемороида, а от Кристелер, за който извикаха и анестезиологът да помага, че само акушерката не можа да се справи, два месеца не можех да се изкашлям, нито да се засмея. Благодаря на Господ, че детето ми се роди живо и здраво, преди всичко. Плацентата я изчакаха точно 5 мин., преди да решат, че не може да се отлепи. Извадиха я с пълна упойка, мануално. Резултатът: 2 банки прелята кръв, хемоглобин 70 три дни след това, десет дни бях неспособна да вдигна бебето си.
В интерес на истината, години наред мислих, че съм имала едно нормално раждане - нали аз и бебето бяхме живи, е, на кой му пука, че аз едва оцелях, нали все пак ми мина... Сега, обаче, ми се реве. Защото вече знам как може да протече едно раждане, в което няма ненужни намеси - нещо, което в България няма как да се случи!
Няколко дни преди термина въпросният лекар ме прегледа и реши, че имам прекалено голямо количество води, което можело да усложни раждането, ако си тръгне по нормален начин, затова най-добре да го предизвика планово - на работа е в сряда и събота - аз кога предпочитам? Естествено, тогава не се усъмних в "благородните" му намерения, но за всеки случай избрах по-далечния ден, събота, беше все пак само ден преди термина ми, а и тайничко исках раждането ми да не е предизвикано по изкуствен начин.
В петък следобед получих първата контракция и тапата ми изтече. Постепенно контракциите се засилиха, станаха регулярни - работата беше ясна и се обадих на лекаря. По случайност се оказа в болницата, бяха го извикали спешно за някаква операция, и се разбрахме да тръгвам към него.
Прегледа ме, каза, че разкритието ми е малко още и няма смисъл да стоя в болницата; най-добре да се прибера вкъщи и да се върна сутринта в 8, както се бяхме разбрали. За всеки случай ми постави една инжекция, която така и не разбрах каква е, но която щяла да ми облекчи контракциите.
Прибрах се, но контракциите нито намаляха, нито бяха по-безболезнени. И - обратно в болницата. Лекарят ми вече си беше отишъл, но колегите му ме приеха и така откарах цялата нощ в предродилна зала, с хъркаща санитарка на съседното легло.
На сутринта моят лекар се появи, мушна ми системата с окситоцин, както си му е редът, надруса ме с лидокаин или нещо подобно, по негова препоръка, тъй като не исках никакви обезболяващи, но това било почти безобидно, според него. В резултат на почти безобидното през повечето време не знаех къде се намирам, но все пак бях в съзнание и чинно изпълнявах заповедите - напъвай, не напъвай... В резултат от това напъване се сдобих с 5 огромни хемороида, а от Кристелер, за който извикаха и анестезиологът да помага, че само акушерката не можа да се справи, два месеца не можех да се изкашлям, нито да се засмея. Благодаря на Господ, че детето ми се роди живо и здраво, преди всичко. Плацентата я изчакаха точно 5 мин., преди да решат, че не може да се отлепи. Извадиха я с пълна упойка, мануално. Резултатът: 2 банки прелята кръв, хемоглобин 70 три дни след това, десет дни бях неспособна да вдигна бебето си.
В интерес на истината, години наред мислих, че съм имала едно нормално раждане - нали аз и бебето бяхме живи, е, на кой му пука, че аз едва оцелях, нали все пак ми мина... Сега, обаче, ми се реве. Защото вече знам как може да протече едно раждане, в което няма ненужни намеси - нещо, което в България няма как да се случи!
38.Историята на М.Б.
Здравейте,за мен първата бременност беше в далечната 2003 година.Така казано е далечна,но за мен е като вчера- все още!
В края на 7 месец съм ,денят е 16 септември 2003 година.Като всяка сутрин се събуждах от силните ритници на малкия човек в мен.Станах,оправих се ,реших да преподредя малко дрехи в гардероба,ритниците спряха ,което не беше нормално.Почаках час,не помръдваше.Всички знаем как бебето рита и мърда като го побутнем,но то не помръдваше!Обадих се на мъжа ми да се прибере,като не му казах по телефона за ситуацията.Прибра се в 12 на обяд,обясних му и решихме да позвъним на д-р Калоянова (гр.Благоевград)която ми следеше бременноста.Оказа се ,че я няма в града.Отидохме при личния ни лекар,опита се да чуе тонове с обикновени слушалки ,но .....Качихме се при друг гинеколог ,след 30 минутно преглеждане с видеозон,само видях как поклати отрицателно глава в отговор на моя въпрос "има ли сърдечна дейност?".Не можеше да е истина,поисках второ направление за друг лекар,но уви същия отговор.Само ще вметна ,че въпросната д-р Калоянова по онова време нямаше видеозон,всеки понеделник пристигаше една лекарка с малък портативен видеозон от някъде ,а аз си плащах по 10 лева за всеки преглед!
От тук започна кошмара ми.Приеха ме в АГ отделението,но за моя изненада нямаше лекар.Това се случва в 14:00 часа ден вторник!Дойде от някъде след 30 минутно чакане в чакалнята на родилно,д-р Константинова,изключително груба.Нареди на акушерката да и донесе чайник с вода"Само да сложа топла,че тази е студена"казва акушерката,а отговора ме срази"Давай тук нямам време сериала ще ми свърши"Опита се да ме убеди ,че аз съм направила нещо за да се случи това с бебето ми,но това не беше истина!След бързия преглед ме настаниха в стая с 9 бременни жени без проблеми,аз обляна в сълзи не мога да кажа какво ми е ,а те се опитват да ме успокоят ,че всички сме затова там -да раждаме!Да но не всички трябваше да родят мъртво дете!След като всички роднини приятели и прочие разбраха за случилото се с мен и бебето се започна едно търсене на връзки с завеждащия на отделението д-р Динов.Успяхме да направим връзка с него.Дойде видя ме и каза че сутринта в 6 ще ме извика.Лежах и плаках цяла нощ,часовете минавах бавно и трудно!
Дойде акушерката точно в 6 сутринта и ме поведе към родилна зала.Предстоеше нещо непознато за мен.След всички подготвителни процедури ме вкараха в родилна зала.Над мен 6 акушерки ,а д-р Динов седи на един стол и пуши цигара (подчертавам че се намирам в родилна зала).Акушерките искаха да ме вържат с един чаршаф за ми се постави някакъв балон пълен с течност вътре в мен.Това се правело за може да родя по лесно!След дълги уговорки от моя страна не ме вързаха -държаха ме.Мина и тази процедура.Хвърлиха ме в една студена стая сама ,течността от балона изтичаше по малко ,а аз лежах в локва вода завита само с едно чаршафче.Никой не обръщаше внимание на виковете ми,молех се някой да влезне в стаята за да види системата която изтече бързо,но уви появи се само една санитарка.Казах й че ми е студено и ме тресе,но и от нея не получих нищо.Звъннах по телефона на мъжа ми да види някоя сестра да и каже да мине през мен.Дойде една сестра смени системата каза че ще викне санитарка да ми смени чаршафа.Д-р Динов си беше тръгнал тъй като е бил нощна смяна.Върна се в 17:00 часа и дойде при мен,след като установи че съм с висока температура и се развика в отделението всички сестри се размърдаха.Бях с 42 градуса температура.Цял ден с контракции без разкритие.Имах късмет че за нощната смяна беше една от най добите и стари акушерки Снежана.Жената седя при мен през цялото време.В 23:30 дойде момента да раждам,с нейна помощ стигнах до родилна зала и се качих на леглото за раждане.Лекар естествено нямаше.Акушерката изпрати една санитарка да потърси дежурния лекар д-р Бръчков(вечно пиян).В 00:00 часа родих нормално без нито един шев,благодарение на опита и човечността на акушерката.20 минути след като родих се появи доктора ,пиян!Акушерката не му позволи да ме пипне,каза че ме е оправила и няма нужда от него.На сутринта ме изписаха.Взехме епикризата ,но в нея не пишеше каква е била причината за фаталния край.С личната лекарка отидохме до моргата където беше направена аутопсия на плода,но и от там не получихме задоволителен отговор.Увита пъпна връв,това беше единствения отговор който получих от акушерката!
За мое щастие сега имам две здрави момчета!
В края на 7 месец съм ,денят е 16 септември 2003 година.Като всяка сутрин се събуждах от силните ритници на малкия човек в мен.Станах,оправих се ,реших да преподредя малко дрехи в гардероба,ритниците спряха ,което не беше нормално.Почаках час,не помръдваше.Всички знаем как бебето рита и мърда като го побутнем,но то не помръдваше!Обадих се на мъжа ми да се прибере,като не му казах по телефона за ситуацията.Прибра се в 12 на обяд,обясних му и решихме да позвъним на д-р Калоянова (гр.Благоевград)която ми следеше бременноста.Оказа се ,че я няма в града.Отидохме при личния ни лекар,опита се да чуе тонове с обикновени слушалки ,но .....Качихме се при друг гинеколог ,след 30 минутно преглеждане с видеозон,само видях как поклати отрицателно глава в отговор на моя въпрос "има ли сърдечна дейност?".Не можеше да е истина,поисках второ направление за друг лекар,но уви същия отговор.Само ще вметна ,че въпросната д-р Калоянова по онова време нямаше видеозон,всеки понеделник пристигаше една лекарка с малък портативен видеозон от някъде ,а аз си плащах по 10 лева за всеки преглед!
От тук започна кошмара ми.Приеха ме в АГ отделението,но за моя изненада нямаше лекар.Това се случва в 14:00 часа ден вторник!Дойде от някъде след 30 минутно чакане в чакалнята на родилно,д-р Константинова,изключително груба.Нареди на акушерката да и донесе чайник с вода"Само да сложа топла,че тази е студена"казва акушерката,а отговора ме срази"Давай тук нямам време сериала ще ми свърши"Опита се да ме убеди ,че аз съм направила нещо за да се случи това с бебето ми,но това не беше истина!След бързия преглед ме настаниха в стая с 9 бременни жени без проблеми,аз обляна в сълзи не мога да кажа какво ми е ,а те се опитват да ме успокоят ,че всички сме затова там -да раждаме!Да но не всички трябваше да родят мъртво дете!След като всички роднини приятели и прочие разбраха за случилото се с мен и бебето се започна едно търсене на връзки с завеждащия на отделението д-р Динов.Успяхме да направим връзка с него.Дойде видя ме и каза че сутринта в 6 ще ме извика.Лежах и плаках цяла нощ,часовете минавах бавно и трудно!
Дойде акушерката точно в 6 сутринта и ме поведе към родилна зала.Предстоеше нещо непознато за мен.След всички подготвителни процедури ме вкараха в родилна зала.Над мен 6 акушерки ,а д-р Динов седи на един стол и пуши цигара (подчертавам че се намирам в родилна зала).Акушерките искаха да ме вържат с един чаршаф за ми се постави някакъв балон пълен с течност вътре в мен.Това се правело за може да родя по лесно!След дълги уговорки от моя страна не ме вързаха -държаха ме.Мина и тази процедура.Хвърлиха ме в една студена стая сама ,течността от балона изтичаше по малко ,а аз лежах в локва вода завита само с едно чаршафче.Никой не обръщаше внимание на виковете ми,молех се някой да влезне в стаята за да види системата която изтече бързо,но уви появи се само една санитарка.Казах й че ми е студено и ме тресе,но и от нея не получих нищо.Звъннах по телефона на мъжа ми да види някоя сестра да и каже да мине през мен.Дойде една сестра смени системата каза че ще викне санитарка да ми смени чаршафа.Д-р Динов си беше тръгнал тъй като е бил нощна смяна.Върна се в 17:00 часа и дойде при мен,след като установи че съм с висока температура и се развика в отделението всички сестри се размърдаха.Бях с 42 градуса температура.Цял ден с контракции без разкритие.Имах късмет че за нощната смяна беше една от най добите и стари акушерки Снежана.Жената седя при мен през цялото време.В 23:30 дойде момента да раждам,с нейна помощ стигнах до родилна зала и се качих на леглото за раждане.Лекар естествено нямаше.Акушерката изпрати една санитарка да потърси дежурния лекар д-р Бръчков(вечно пиян).В 00:00 часа родих нормално без нито един шев,благодарение на опита и човечността на акушерката.20 минути след като родих се появи доктора ,пиян!Акушерката не му позволи да ме пипне,каза че ме е оправила и няма нужда от него.На сутринта ме изписаха.Взехме епикризата ,но в нея не пишеше каква е била причината за фаталния край.С личната лекарка отидохме до моргата където беше направена аутопсия на плода,но и от там не получихме задоволителен отговор.Увита пъпна връв,това беше единствения отговор който получих от акушерката!
За мое щастие сега имам две здрави момчета!
37.Историята на С.Г.
2009 г. "Тина Киркова". Сега модерно е "Света София" Ама я бъркат с една друга болница на една друга докторка и затова по-добре да оставим старото име. Техниката стара и ненужна, затова защо да не дойдете да видим бебето в частния ми кабинет? Ами защо не, за 80 лв. за 3D снимчица. В коридора мирише на белина, а на мен ми се повдига повече от всякога. "Що така сте напълняла, сега какво ще правим?". Нито съм напълняла, нито съм отслабнала. И изобщо как раждат американките, които още с появата си на бял свят налапват хамбургера. Ако кажете на някоя подобна, че е дебела, не само ще ви осъди по бързата процедура, а и с присъдената от съда сума ще живее поне половината си живот. Понеже съм от "големото дубрутру", демек редактор в телевизия, ме наблюдава самата завеждаща на отделение. Винаги е с нови перли, лачени обувки и маникюр, да се чудиш как успява със 700 лв заплата.
Клатя се като пингвин, защото освен огромния корем, задължително в ръка нося нещо - я макарони (сладкишите от 70 лв. килото, не тестените завъртулки за закуска), я уиски, я някое друго сувенирче, тип чешки кристал. Нито ми казват, че детето е голямо, нито ми казват, че киселините са от огромната му коса и няма да ми минат, докато то или косата му не бъдат извадени навън.
Няма изтичане на водите, има само контракции на 3 минути и с блогословията на цялата роднинска общност по нощите се замъкваме към болницата. По телефона моята докторка дава натавления и някак си забравя да ми каже, че е в ЮАР на конференция. Странно, а като си иска парите за утразвука, никога не забравя определената сума.
Часът е 4 сутринта, 14 остомври. Сърдите акушерка ме пита що всички стискаме на 13-ти и на 14 е парад. Викам "аз мога и в коридора, ама май не е позволено да се ражда там". Тя изобщо не реагира на шегата ми и ме пита дали сме платили за избор на екип - 900 лв. Мъжът ми с цвят на платно и лимон тихо отговаря, че касата отваря в 8, а сега е 4. "Влизай и лягай". Той остава отвън да чака като мръсно коте. А по филмите - цветя, рози, целувки, балони. Това е то животът, добре дошли в "Тина Киркова".
Идва дежурната лекарка, не се представя, не ми казва нищо, пъхва рязко 2 пръста в мен и изражението й веднага се променя - 6 см. разкритие, носите ли си нощница? Нося си, и кола маска съм си направила, и съм си обръснала краката даже. Без лак. Да не дразним персонала излишно.
Влизам в затъмнена стая с още 2 жени, едната пищи и лази по пода, ама не си е избрала екип и никой не й обръща внимание. Другата тихо стене, но тя си е платила и през 10 мин. някой идва да я наглежда.
Заради направената клизма трябва често да се отбивам до тоалетната със система в ръката и посинели от студ крака. Питам дали може да си обуя чорапи и получавам нещо следно между нахокване и подигравка. Изключвам звука и пиша на съпруга си, че чакаме още докторката. Той ми казва, че не му дават никаква информация и го изгонили, да се поразходи. Вратата се отваря и една прекрасна жена пита дали в стаята има момиче на име С. Повдигам глава в лек унес и казвам, че съм аз. "Вашата лекарка няма да дойде, обади ми се аз да ви поема, здравейте, аз съм д-р Гогова. Само да си измия ръцете и ще дойда при вас". Не я познавам, тя не ме познава. Мирише на свеж парфюм, личи, че си е хвърлила един душ и веднага е дошла. Не ми дават да пия вода, една от санитарките ми мокри марля и ми вика "скрий го, че ще ме изхвърлят, а теб ще те тормозят". Благодаря ти, непозната санитарке, не успях да те открия, за да ти благодаря лично.
Детето се оказва 4100 кг. Превивам се на 20, крякам, ставам, държа ръката на сегашната си лекарка, онази, познатата, е на хиляди километри нейде в жегата.
"Време е, хайде да се местим" чувам сякаш извън себе си. Явно напъването дава резултат и след миг ще стана родител. Не пускам ръката на докторката, тя също не пуска моята. Виждам се в отражението на стъклото - бледо-жълта, с нацепени устни и хлътнал поглед, една изгубена в болката и неизвестното млада майка. "Ако не стане естествено сме готови за секцио" е последното, което чувам преди с няколко напъна да се появи моят син. 7 шева, упойката ме пуска на последния, добре, че стискам зъби, за да не изритам някого.
Стоя 2 часа в коридора с останалите родилки, защото циганките не искат да си ходят по къщите и в болницата им е добре. Една от акушерките ме срязва веднага - абе, я се виж каква си едра, как да те кача сега в асансьора.
Вип стая с тоалетна, истинска блогодат. До мен момиче с болезнени от кърма гърди което не ме оставя да поспя дори за миг. Няма помпа за кърма в цялата болница, мъжът й идва през 2 часа и носи поредната, закупена от аптеката. И тази не става, ужас.
Детето ми е до мен, кротко спи. Никой не ми показва как за го държа, за да засуче. Никой не ми показва как да се държа като щастлива мама, а не като уплашен звяр.
Студена стая за преобличане на бебетата, изписват ни. Диск със снимки - 25 лв. Оркестър от мургави музиканти "Сине, сине, ти си ангел мой".
Клатя се като пингвин, защото освен огромния корем, задължително в ръка нося нещо - я макарони (сладкишите от 70 лв. килото, не тестените завъртулки за закуска), я уиски, я някое друго сувенирче, тип чешки кристал. Нито ми казват, че детето е голямо, нито ми казват, че киселините са от огромната му коса и няма да ми минат, докато то или косата му не бъдат извадени навън.
Няма изтичане на водите, има само контракции на 3 минути и с блогословията на цялата роднинска общност по нощите се замъкваме към болницата. По телефона моята докторка дава натавления и някак си забравя да ми каже, че е в ЮАР на конференция. Странно, а като си иска парите за утразвука, никога не забравя определената сума.
Часът е 4 сутринта, 14 остомври. Сърдите акушерка ме пита що всички стискаме на 13-ти и на 14 е парад. Викам "аз мога и в коридора, ама май не е позволено да се ражда там". Тя изобщо не реагира на шегата ми и ме пита дали сме платили за избор на екип - 900 лв. Мъжът ми с цвят на платно и лимон тихо отговаря, че касата отваря в 8, а сега е 4. "Влизай и лягай". Той остава отвън да чака като мръсно коте. А по филмите - цветя, рози, целувки, балони. Това е то животът, добре дошли в "Тина Киркова".
Идва дежурната лекарка, не се представя, не ми казва нищо, пъхва рязко 2 пръста в мен и изражението й веднага се променя - 6 см. разкритие, носите ли си нощница? Нося си, и кола маска съм си направила, и съм си обръснала краката даже. Без лак. Да не дразним персонала излишно.
Влизам в затъмнена стая с още 2 жени, едната пищи и лази по пода, ама не си е избрала екип и никой не й обръща внимание. Другата тихо стене, но тя си е платила и през 10 мин. някой идва да я наглежда.
Заради направената клизма трябва често да се отбивам до тоалетната със система в ръката и посинели от студ крака. Питам дали може да си обуя чорапи и получавам нещо следно между нахокване и подигравка. Изключвам звука и пиша на съпруга си, че чакаме още докторката. Той ми казва, че не му дават никаква информация и го изгонили, да се поразходи. Вратата се отваря и една прекрасна жена пита дали в стаята има момиче на име С. Повдигам глава в лек унес и казвам, че съм аз. "Вашата лекарка няма да дойде, обади ми се аз да ви поема, здравейте, аз съм д-р Гогова. Само да си измия ръцете и ще дойда при вас". Не я познавам, тя не ме познава. Мирише на свеж парфюм, личи, че си е хвърлила един душ и веднага е дошла. Не ми дават да пия вода, една от санитарките ми мокри марля и ми вика "скрий го, че ще ме изхвърлят, а теб ще те тормозят". Благодаря ти, непозната санитарке, не успях да те открия, за да ти благодаря лично.
Детето се оказва 4100 кг. Превивам се на 20, крякам, ставам, държа ръката на сегашната си лекарка, онази, познатата, е на хиляди километри нейде в жегата.
"Време е, хайде да се местим" чувам сякаш извън себе си. Явно напъването дава резултат и след миг ще стана родител. Не пускам ръката на докторката, тя също не пуска моята. Виждам се в отражението на стъклото - бледо-жълта, с нацепени устни и хлътнал поглед, една изгубена в болката и неизвестното млада майка. "Ако не стане естествено сме готови за секцио" е последното, което чувам преди с няколко напъна да се появи моят син. 7 шева, упойката ме пуска на последния, добре, че стискам зъби, за да не изритам някого.
Стоя 2 часа в коридора с останалите родилки, защото циганките не искат да си ходят по къщите и в болницата им е добре. Една от акушерките ме срязва веднага - абе, я се виж каква си едра, как да те кача сега в асансьора.
Вип стая с тоалетна, истинска блогодат. До мен момиче с болезнени от кърма гърди което не ме оставя да поспя дори за миг. Няма помпа за кърма в цялата болница, мъжът й идва през 2 часа и носи поредната, закупена от аптеката. И тази не става, ужас.
Детето ми е до мен, кротко спи. Никой не ми показва как за го държа, за да засуче. Никой не ми показва как да се държа като щастлива мама, а не като уплашен звяр.
Студена стая за преобличане на бебетата, изписват ни. Диск със снимки - 25 лв. Оркестър от мургави музиканти "Сине, сине, ти си ангел мой".
36.Историята на Г.Т.
2012 г. Аз искам да разкажа за един по - друг ъгъл на това да си родила, да си празна, да си сама, сложена НЕ където трябва.
И двете ми раждания бяха чрез секцио. Първата бременност беше Раят за мен. Всичко беше върхът. Бебето е ок, радваме се, следим го, голям корем, аз ям череши цял месец. Бебето е ок, гушкаме се, кърмя, грейт.
За много от нещата не се бях замисляла тогава. Това, че ми скачаха нещо и на мен по корема, че клизмата с отворена врата към главния коридор е мааалко скапана, че кенефа беше един за много. ...и т. н.
Докато не дойде втората бременност, която си беше планувана. До петия месец всичко беше ок, докато не започнаха да виждат, че има проблем на доплерите, че детето не расте. Започнаха едно следене, доплер след доплер.
Последните два месеца в болница, фраксипарин, целестон, следене но тонове, малко води. Въртяха се да ме следят повечето лекари и никой не ми обясни какви са рисковете в нашия случай, какво може да се случи. Усещах само...предчувствах нещо. Отлагаха секциото за да се добера до 38 седмица. ..малко да порасне.
Последните седмици вече бяха доста неприятни...мислех си ...хайде, да свършва. Корема до последно ми беше малък, много твърд, болеше ме. ...беше странно да ме боли корема... имах води само в единия край... тоновете бяха добри! И тезиии болезнени целестони в задника!
Докато водите съвсем изчезнаха. ..37 седмица ,почти спешно..се роди в супер тежко състояние ,няма да се впускам в детайли тук, моето красиво момче. Не изплака, хипотрофен, депресивен, с инфекция, ...и се започна борбата за живот. Тук вече искам да вмъкна ,че съм страшно благодарна на неонатолозите в Шейново ,че направиха чудото и спасиха детето ми. Интубиран, успяха да го транспортират до Педиатрията, на които неонатолози също винаги ще съм Благодарна! където остана на пълна вентилация още 10 дена. .. През целия ми престой от 7 дена той беше критичен...на ръба..
Това, което ме потресе и до сега настръхвам е как можаха да ме сложат в стая с друго момиче, чийто роднини, братовчедки, пискливи свекърви се редуваха да влизат в стаята за да видят колко било хубаво бебето. Не съм права. Не са прави.
Полудявах ..Незнаех какво се случва. Получавах оскъдната информация, която даваха за новите бебета. Ревях дни наред...усещах как дори санитарките влизат с половин уста. Никой не вярваше ,че ще оцелее.
На четвъртия ден аз вече бях в нещо като транс...подута от рев, отмаляла, с течащи като река гърди... момичето в стаята продължаваше да кани роднини ....
Тази нощ се събудих от страшно стягане в гърдите, цялата се тресях, беше ми супер студено. ....изпаднах в паника...мислех си че умирам... инстинктивно натиснах бутона за сестрата и опулена зачаках. ...След минути момичето от стаята ме попита какво става. ..Казах и че нещо не съм добре. ..помолих я да стане да извика сестрата. Стана...обиколи. ..върна се. ..каза че няма никой и си легна.
Мен ме отпусна след малко, но ужаса от страха ,че нещо ще стане с мен и че няма да го видя....!
Около половин час по - късно на хълта сестрата и се скара Защо ли пък звъним по нощите. Обясних и ...След още половин час дойде да ме види лекар ,установявайки че нищо ми няма. Пулса ми е малко бавен. И така.
Сутринта вече се бяха спекли щото минаха четирима да ме видят. ..влизайки с думите към жена, чието дете се бори за оцеляването си: Госпожо, как сте! Днес имаме ли пулс? !
Спирам дотук.
Че нещо ми стана. ...
И двете ми раждания бяха чрез секцио. Първата бременност беше Раят за мен. Всичко беше върхът. Бебето е ок, радваме се, следим го, голям корем, аз ям череши цял месец. Бебето е ок, гушкаме се, кърмя, грейт.
За много от нещата не се бях замисляла тогава. Това, че ми скачаха нещо и на мен по корема, че клизмата с отворена врата към главния коридор е мааалко скапана, че кенефа беше един за много. ...и т. н.
Докато не дойде втората бременност, която си беше планувана. До петия месец всичко беше ок, докато не започнаха да виждат, че има проблем на доплерите, че детето не расте. Започнаха едно следене, доплер след доплер.
Последните два месеца в болница, фраксипарин, целестон, следене но тонове, малко води. Въртяха се да ме следят повечето лекари и никой не ми обясни какви са рисковете в нашия случай, какво може да се случи. Усещах само...предчувствах нещо. Отлагаха секциото за да се добера до 38 седмица. ..малко да порасне.
Последните седмици вече бяха доста неприятни...мислех си ...хайде, да свършва. Корема до последно ми беше малък, много твърд, болеше ме. ...беше странно да ме боли корема... имах води само в единия край... тоновете бяха добри! И тезиии болезнени целестони в задника!
Докато водите съвсем изчезнаха. ..37 седмица ,почти спешно..се роди в супер тежко състояние ,няма да се впускам в детайли тук, моето красиво момче. Не изплака, хипотрофен, депресивен, с инфекция, ...и се започна борбата за живот. Тук вече искам да вмъкна ,че съм страшно благодарна на неонатолозите в Шейново ,че направиха чудото и спасиха детето ми. Интубиран, успяха да го транспортират до Педиатрията, на които неонатолози също винаги ще съм Благодарна! където остана на пълна вентилация още 10 дена. .. През целия ми престой от 7 дена той беше критичен...на ръба..
Това, което ме потресе и до сега настръхвам е как можаха да ме сложат в стая с друго момиче, чийто роднини, братовчедки, пискливи свекърви се редуваха да влизат в стаята за да видят колко било хубаво бебето. Не съм права. Не са прави.
Полудявах ..Незнаех какво се случва. Получавах оскъдната информация, която даваха за новите бебета. Ревях дни наред...усещах как дори санитарките влизат с половин уста. Никой не вярваше ,че ще оцелее.
На четвъртия ден аз вече бях в нещо като транс...подута от рев, отмаляла, с течащи като река гърди... момичето в стаята продължаваше да кани роднини ....
Тази нощ се събудих от страшно стягане в гърдите, цялата се тресях, беше ми супер студено. ....изпаднах в паника...мислех си че умирам... инстинктивно натиснах бутона за сестрата и опулена зачаках. ...След минути момичето от стаята ме попита какво става. ..Казах и че нещо не съм добре. ..помолих я да стане да извика сестрата. Стана...обиколи. ..върна се. ..каза че няма никой и си легна.
Мен ме отпусна след малко, но ужаса от страха ,че нещо ще стане с мен и че няма да го видя....!
Около половин час по - късно на хълта сестрата и се скара Защо ли пък звъним по нощите. Обясних и ...След още половин час дойде да ме види лекар ,установявайки че нищо ми няма. Пулса ми е малко бавен. И така.
Сутринта вече се бяха спекли щото минаха четирима да ме видят. ..влизайки с думите към жена, чието дете се бори за оцеляването си: Госпожо, как сте! Днес имаме ли пулс? !
Спирам дотук.
Че нещо ми стана. ...
35.Историята на Б.Д.
2010 г. Аз родих в Шейново. защото ми беше в района, защото можех да стигна пеша, защото беше “най-добрата болница за целта” и прочее и прочее.
в ден 3ти март, около 11.30 нощно време, аз пристигам росна-росна с благоверния, уж за да ме приемат. да, ама не. разкритието ми било само 1 см – “момиче, разходи се за два-три часа в района, тогава ще те приемем”. дори и да оставим настрана факта, че ми отне близо час и половина да стигна до проклетата болница нощя (която иначе е на има-няма 15 мин. пеш, ако не се сгъваш на шестнадесет докато вървиш), пък и тамън весело застудяваше. теглих им една сочна майна и се прибрах. този път ми отне малко над два часа.
ден 4ти март. живуркам си щастливо и редя противоконтракционни мантри. ми нали нямам разкритие, за къде съм тръгнала?!? към пет и половина ми изпада тапата и потеглям с маршова стъпка към заветното място. имаме напредък, макар и малък, но трите см. ми осигуряват прием. вече не съм сигурна че искам.
подписвам купчини с документи. нямам идея какви. сега като се замисля, като нищо можех да съм подписала, че продавам детето, дарявам си органите за черния пазар или че ставам доброволен участник в експеримент за заразени със СПИН почти родилки.
качват ме в някаква стая, където аз кротко полягвам на леглото (не забравяйте – продължавам да се огъвам като дърводелски метър на всеки 3-4 минути). на етажа за планирано секцио съм. какво, дяволите да го вземат, правя тука? аз ще раждам естествено. чухте ли?!? ЕСТЕСТВЕНО, бе!
да, чули са ме, да, ясно, “спокойно бе девойче, няма да ти пратим Джак Изкормвача”. не съм съвсем убедена, че няма да го направят.
междувременно телефонът ми прегрява – народонаселението стиска палци да родя, като отчасти е сърдито щото съм пропуснала да го сторя на националния празник. не би обаче..
в 1.30 нощес ми изтича водата. хързулват ме по мокрия под (щото аз за друго придвижване почти не ставам) до нов етаж и нова стая, а аз оставям следи като гол охлюв след себе си. водата ми изтича още няколко пъти. една лелка-санитарка ми вдига скандал за това, че съм намокрила пода пред леглото. заричам се ако има още потопи, те да бъдат върху и без това съмнително чистите чаршафи.
ден 5ти март, часът е има няма 4 сутринта. след клизми, ултразвуци (“ами как да ти кажа, трудно е да се определи бебето.. или е около 2.800 или е малко над 5 кила”). обясняват ми любезно как ще ме заведат до една заличка, ще ми сложат едни системки с едни лекарства и ще видим (тук си спомням за телефонната реклама “да пробием едни дупчици..” – вече съм леко неадекватна). прибирам си боклуците в желязна клетка, която се заключва и някой си отнася ключа. представям си как се разхождам делово из болницата със забучена в ръката система, подпирайки се на металната и стойка, като бременното зомби, което видях предния ден в коридора. все пак 3 см. разкритие нищо не е, а умните доктори препоръчват разходки. отново - да, ама не. нежно полагам задни части, прилежащото им тяло и огромното си шкембе на заветното легло с вече споменатата идея за краткост, когато ме омотават със системи като Тутанкамон с ленени чаршафи и разбирам, че мърдане няма. само дето с каиши не ме завързаха за леглото, ама то това беше щото персонала още не беше буден сигурно. “ама хора, мъжО ще се притеснява, трябваше да си изключа телефона ако ще раждам”. “ти пък, има време до раждането, спокойно” – сопва ми се призрачно бродещата наоколо акушерка. колко успокоително. а часът е 4.15. сутринта.
от системите контракциите зачестяват и стават много по-болезнени. сега разбирам какво им беше на ония риби в мрежата на язовира, дето ги проклинах, че шават. хак ми е, да не се подигравам на природата другия път. регулярно подскачам на леглото като на електрошоково обучение.
до мен една мадама ще ражда, и тя естествено, ама платено. изведнъж почва суетня наоколо и. една акушерка мануално разкрива разкритието, че да стигнат до заветните 10 см. други хорица тичат наоколо. ебаси, целия персонал от болницата ли ще се събере да подаде пръстче, за да се разшири по-лесно? бтв, часът вече е десет и петнадесет. как знам ли – на отсрещната стена, точно на нивото, на което се забива погледа ми при всяко естетически издържано извиване стои часовника. и трака. и със секундарник даже. една по една съм ги броила проклетите секунди!
а не съм пила вода от предния ден. и съм обезводнена от приветствената клизма. мацката до мен крещи, че иска да си ходи. аз крешя, че искам вода. и ако може вече Джак Изкормвача. моля.
получавам миниатюрна марля напоена с вода. “толкова, моето момиче, вредно е за теб” споменава мимоходом акушерката и ме оставя в чуденка как може водата да е вредна. може би тая тяхната няма електролити?
най-накрая, слава на всички богове, минава лекар, който се задържа за повече от три секунди. “абе, момиче, за 6 часа само един см си разкрила. кво го криеш това дете, трябва все някога да излезе” шегувка се доктора. “водаааа.. и Джак, моля..” изграчвам аз, ама оставам неразбрана. след кратка чуденка, коремоопипване отвън и гъделичкане на коремчето от вътрешната страна (ебаси, тея на специално обучение за блудство минават предварително, заклевам се!) отсича – “тва бебе е голямо за тебе, пък и нещо е накриво, отиваме към спешно секцио” (сетихте се вие, след като детето е изкарало до ся на сухо). с тъга откривам, че душата ми ликува – вадят системите от абуката и вече решението е окончателно.
идва призрачната акушерка с бръснач. “ама моля ви се, аз само се шегувах за Джак” някак вяло си мисля между контракциите. “ще се бръснем” ми вика. “ама как така, аз брадата си я харесвам, знаете ли колко време ми отне докато я догодя до тоя и вид?” ужасено споделям аз. “много смешно. днес какви сте всичките такива забавни. долу ще се бръснем!” и без да дочака обясненията ми за съвсем скорошната ми козметична интервенция, включваща кола маска, прави няколко резки движения и ме обявява за готова.
сега пък ще ми слагат катетър. измествам мисълта си към страдащите сомалийски дечица – то това моето нищо не е.
предстои ми спинална упойка. абе какво да ви кажа – обичам си гръбнака, важна част ми е. та с подозрение подходих. ама все пак случих на анестезиоложка. лягам на масата, вече поизтръпнала и наклонена вляво, щото иначе малкото ми прави органите на пестил.
ново двайсет, кръвното ми пада. то това 55 на 75 са си нормални случки, ама вкъщи. тука суетнята е голяма. една инжекция адреналин и две ефидрин по-късно засилващият се сняг през прозореца ми се вижда розов. ухилила съм се глуповато, щото няма болка, само леко придърпване. “стига си ми се хилила, щото ще забравя някое черво навънка” бодро се шегува доктора. “а, и всичките да ги забравите сега няма да страдам” оптимистично му отговарям. странно, зашиването трае повече от ваденето.
карат ме в реанимация, където поставят уютно-топла торба с пясък на корема ми. на немият ми въпрос дежурната акушерка отговаря с “полезно е за спадането на корема”.
не ми пука всъщност, имам около 4 милиона пропуснати повиквания. звъня на всички поред и стоически изтърпявам няколкото скандала.
според инструкциите мога да консумирам само вода и шоколад. и двете са на една ръка разстояние. унасям се, все още розовоснежеста. това към 12 и малко на обяд.
към два идва дежурната и брутално ми отнема торбата. оная, с пясъка. страдам много. вече я приемах като свиден дар от съдбата, изоставила ме сама да реанимирам. малкото било под стандартно набрюдение, да не се притеснявам.
водят още мацки. една в 4 следобед и една в 22.30. когато идва втората с първата вече се хилим и си разказваме вицове. и нейната торба взимат. тя не изглежда да страда толкова. аз продължавам да искам моята си. свикнахме някак заедно. интимни станахме. дежурната ме овиква, че торбата била общинска, за лично ползване няма!
след цяла нощ в една поза съм зверски схваната. а да – и съм болна. кашля ми се като на стар индиански вожд, препълнил лулата на мира. ама не може. сестрата ми забрани да мажа с карантии по стената. не било красиво вика, пък и нямало кой да чисти, щото съботен ден – други хора няма. тя е дежурна и по рехабилитиране. което в случая се изразява с “ето ви закуската (тук тя – закуската де – се пльосва върху нечий корем, шкафче, легло или където се намери малко местенце), яжте и ставайте.”
в очите ми се чете трагичното примирение на Сивушка – ясно, стигнахме до тук, сега ще изсипя набор за шкембе чорба и дробчета по селски на пода и всички ще заживеят щастливо. е, без мене де.
вежливо обяснявам, че имам проблеми с кръвното. “нищо, ти ставай, ще се оправиш”.
аз съм пич все пак. трудно, но ставам. и веднага лягам отново. със засилка. и кръвоизлив. “на ви сега едно “ставай!” ще ме носите!”..
така благополучно или не чак до там стигнах до новата си стая. за разказване има още, ама ми се струва, че избягах от поантата на историята – а именно, макар и да имаше няколко любезни служители от персонала, аз просто си бях късметлийка, че нямам усложнения. бебето е било обърнато лицево още когато са ме приели, но другите, преди лекарят, който в последствие ме оперира, да го види, просто го бяха подминали. и ме държаха излишно, почти 7 часа, на системи. но всъщност непростимо беше, че държаха детето без води, а след това го тъпкаха с антибиотици. “щото му е нисък хемоглобина” беше официалната версия, а всъщност щото е стояло на сухо. по-рано да се бяхте сетили. и защо се държите с хората като с идиоти? нямам нужда от медицинско образУвание, че да знам, че за хемоглобин антибиотици не се дават.
нито пък някой ми спомена за провежданата кислородна терапия. все още не знам защо е била и какво точно се е случило, че да се наложи. дори след скандала в неонаталното, когато за да кротна ме пуснаха вътре, въпреки че доктора “нарушавал всички разпоредби за стерилност”. майната ви на стерилността и на калцуните, с които се разхождате при децата и същевремено (със същите тези калцуни) слизате навън до кафето пред болницата. вие какво, да не сте germ free?? всички други сме ходещи зарази.
няма да коментирам тоалетната в предродилното, чийто таван пропадаше.
или пък факта, че за осем дни (в първите три от които нямах право да се къпя) ми смениха чаршафите само защото трябваше да се преместя в друга стая и то го направиха с нежелание.
или пък това, че за престоя ми там пода на стаята го измиха точно два пъти.
или пък това, че единственото миене на тоалетните на етажа се случваше когато някой се къпе, щото бяха комбинирани и с душ.
или пък “диетичната” кифла с мармалад, която “спомага” за храносмилането и приспособяването на отделителната система след няколкодневния глад и прием единствено на паченца шоколад.
всъщност няма да пиша повече, защото се ядосвам.
не защото се чувствам ограбена в най-важния ден в живота ми (не, мили, руси, тъпи тийнейджърки, това хич въобще не е сватбата). напротив, него си го има и аз се радвам, че мога да гледам назад с чувство за хумор, тъй като съм била късметлийка.
ядосвам се, защото имаше момиче със сърдечен порок, което получи мъмрене от дежурната сестра за това, че има въпроси и се чувства зле.
ядосвам се и за момичето, родило естествено и останало с жестоки разкъсвания, което три дни не можа да стане и да отиде дори до тоалетната, да не говорим за ядене или друго, на което не даваха дори да види бебето си “докато не може да става да го вземе”, въпреки че предлагахме да го носим на смени поне да го вижда.
ядосвам се и на факта, че сина ми над шест месеца си носи стафилококовата инфекция от болницата и не можехме да я излекуваме.
ето, за такива дребни неща се ядосвам аз – късметлийката. която все пак няма чувствителност в долната част на корема си, заради прекъснати нерви. но пък няма и сраствания, няма и вътрешни кръвоизливи или инфекции.
не зная ако и когато реша да имам друго дете къде ще го раждам, но Шейново директно отпада от списъка. категорично.
в ден 3ти март, около 11.30 нощно време, аз пристигам росна-росна с благоверния, уж за да ме приемат. да, ама не. разкритието ми било само 1 см – “момиче, разходи се за два-три часа в района, тогава ще те приемем”. дори и да оставим настрана факта, че ми отне близо час и половина да стигна до проклетата болница нощя (която иначе е на има-няма 15 мин. пеш, ако не се сгъваш на шестнадесет докато вървиш), пък и тамън весело застудяваше. теглих им една сочна майна и се прибрах. този път ми отне малко над два часа.
ден 4ти март. живуркам си щастливо и редя противоконтракционни мантри. ми нали нямам разкритие, за къде съм тръгнала?!? към пет и половина ми изпада тапата и потеглям с маршова стъпка към заветното място. имаме напредък, макар и малък, но трите см. ми осигуряват прием. вече не съм сигурна че искам.
подписвам купчини с документи. нямам идея какви. сега като се замисля, като нищо можех да съм подписала, че продавам детето, дарявам си органите за черния пазар или че ставам доброволен участник в експеримент за заразени със СПИН почти родилки.
качват ме в някаква стая, където аз кротко полягвам на леглото (не забравяйте – продължавам да се огъвам като дърводелски метър на всеки 3-4 минути). на етажа за планирано секцио съм. какво, дяволите да го вземат, правя тука? аз ще раждам естествено. чухте ли?!? ЕСТЕСТВЕНО, бе!
да, чули са ме, да, ясно, “спокойно бе девойче, няма да ти пратим Джак Изкормвача”. не съм съвсем убедена, че няма да го направят.
междувременно телефонът ми прегрява – народонаселението стиска палци да родя, като отчасти е сърдито щото съм пропуснала да го сторя на националния празник. не би обаче..
в 1.30 нощес ми изтича водата. хързулват ме по мокрия под (щото аз за друго придвижване почти не ставам) до нов етаж и нова стая, а аз оставям следи като гол охлюв след себе си. водата ми изтича още няколко пъти. една лелка-санитарка ми вдига скандал за това, че съм намокрила пода пред леглото. заричам се ако има още потопи, те да бъдат върху и без това съмнително чистите чаршафи.
ден 5ти март, часът е има няма 4 сутринта. след клизми, ултразвуци (“ами как да ти кажа, трудно е да се определи бебето.. или е около 2.800 или е малко над 5 кила”). обясняват ми любезно как ще ме заведат до една заличка, ще ми сложат едни системки с едни лекарства и ще видим (тук си спомням за телефонната реклама “да пробием едни дупчици..” – вече съм леко неадекватна). прибирам си боклуците в желязна клетка, която се заключва и някой си отнася ключа. представям си как се разхождам делово из болницата със забучена в ръката система, подпирайки се на металната и стойка, като бременното зомби, което видях предния ден в коридора. все пак 3 см. разкритие нищо не е, а умните доктори препоръчват разходки. отново - да, ама не. нежно полагам задни части, прилежащото им тяло и огромното си шкембе на заветното легло с вече споменатата идея за краткост, когато ме омотават със системи като Тутанкамон с ленени чаршафи и разбирам, че мърдане няма. само дето с каиши не ме завързаха за леглото, ама то това беше щото персонала още не беше буден сигурно. “ама хора, мъжО ще се притеснява, трябваше да си изключа телефона ако ще раждам”. “ти пък, има време до раждането, спокойно” – сопва ми се призрачно бродещата наоколо акушерка. колко успокоително. а часът е 4.15. сутринта.
от системите контракциите зачестяват и стават много по-болезнени. сега разбирам какво им беше на ония риби в мрежата на язовира, дето ги проклинах, че шават. хак ми е, да не се подигравам на природата другия път. регулярно подскачам на леглото като на електрошоково обучение.
до мен една мадама ще ражда, и тя естествено, ама платено. изведнъж почва суетня наоколо и. една акушерка мануално разкрива разкритието, че да стигнат до заветните 10 см. други хорица тичат наоколо. ебаси, целия персонал от болницата ли ще се събере да подаде пръстче, за да се разшири по-лесно? бтв, часът вече е десет и петнадесет. как знам ли – на отсрещната стена, точно на нивото, на което се забива погледа ми при всяко естетически издържано извиване стои часовника. и трака. и със секундарник даже. една по една съм ги броила проклетите секунди!
а не съм пила вода от предния ден. и съм обезводнена от приветствената клизма. мацката до мен крещи, че иска да си ходи. аз крешя, че искам вода. и ако може вече Джак Изкормвача. моля.
получавам миниатюрна марля напоена с вода. “толкова, моето момиче, вредно е за теб” споменава мимоходом акушерката и ме оставя в чуденка как може водата да е вредна. може би тая тяхната няма електролити?
най-накрая, слава на всички богове, минава лекар, който се задържа за повече от три секунди. “абе, момиче, за 6 часа само един см си разкрила. кво го криеш това дете, трябва все някога да излезе” шегувка се доктора. “водаааа.. и Джак, моля..” изграчвам аз, ама оставам неразбрана. след кратка чуденка, коремоопипване отвън и гъделичкане на коремчето от вътрешната страна (ебаси, тея на специално обучение за блудство минават предварително, заклевам се!) отсича – “тва бебе е голямо за тебе, пък и нещо е накриво, отиваме към спешно секцио” (сетихте се вие, след като детето е изкарало до ся на сухо). с тъга откривам, че душата ми ликува – вадят системите от абуката и вече решението е окончателно.
идва призрачната акушерка с бръснач. “ама моля ви се, аз само се шегувах за Джак” някак вяло си мисля между контракциите. “ще се бръснем” ми вика. “ама как така, аз брадата си я харесвам, знаете ли колко време ми отне докато я догодя до тоя и вид?” ужасено споделям аз. “много смешно. днес какви сте всичките такива забавни. долу ще се бръснем!” и без да дочака обясненията ми за съвсем скорошната ми козметична интервенция, включваща кола маска, прави няколко резки движения и ме обявява за готова.
сега пък ще ми слагат катетър. измествам мисълта си към страдащите сомалийски дечица – то това моето нищо не е.
предстои ми спинална упойка. абе какво да ви кажа – обичам си гръбнака, важна част ми е. та с подозрение подходих. ама все пак случих на анестезиоложка. лягам на масата, вече поизтръпнала и наклонена вляво, щото иначе малкото ми прави органите на пестил.
ново двайсет, кръвното ми пада. то това 55 на 75 са си нормални случки, ама вкъщи. тука суетнята е голяма. една инжекция адреналин и две ефидрин по-късно засилващият се сняг през прозореца ми се вижда розов. ухилила съм се глуповато, щото няма болка, само леко придърпване. “стига си ми се хилила, щото ще забравя някое черво навънка” бодро се шегува доктора. “а, и всичките да ги забравите сега няма да страдам” оптимистично му отговарям. странно, зашиването трае повече от ваденето.
карат ме в реанимация, където поставят уютно-топла торба с пясък на корема ми. на немият ми въпрос дежурната акушерка отговаря с “полезно е за спадането на корема”.
не ми пука всъщност, имам около 4 милиона пропуснати повиквания. звъня на всички поред и стоически изтърпявам няколкото скандала.
според инструкциите мога да консумирам само вода и шоколад. и двете са на една ръка разстояние. унасям се, все още розовоснежеста. това към 12 и малко на обяд.
към два идва дежурната и брутално ми отнема торбата. оная, с пясъка. страдам много. вече я приемах като свиден дар от съдбата, изоставила ме сама да реанимирам. малкото било под стандартно набрюдение, да не се притеснявам.
водят още мацки. една в 4 следобед и една в 22.30. когато идва втората с първата вече се хилим и си разказваме вицове. и нейната торба взимат. тя не изглежда да страда толкова. аз продължавам да искам моята си. свикнахме някак заедно. интимни станахме. дежурната ме овиква, че торбата била общинска, за лично ползване няма!
след цяла нощ в една поза съм зверски схваната. а да – и съм болна. кашля ми се като на стар индиански вожд, препълнил лулата на мира. ама не може. сестрата ми забрани да мажа с карантии по стената. не било красиво вика, пък и нямало кой да чисти, щото съботен ден – други хора няма. тя е дежурна и по рехабилитиране. което в случая се изразява с “ето ви закуската (тук тя – закуската де – се пльосва върху нечий корем, шкафче, легло или където се намери малко местенце), яжте и ставайте.”
в очите ми се чете трагичното примирение на Сивушка – ясно, стигнахме до тук, сега ще изсипя набор за шкембе чорба и дробчета по селски на пода и всички ще заживеят щастливо. е, без мене де.
вежливо обяснявам, че имам проблеми с кръвното. “нищо, ти ставай, ще се оправиш”.
аз съм пич все пак. трудно, но ставам. и веднага лягам отново. със засилка. и кръвоизлив. “на ви сега едно “ставай!” ще ме носите!”..
така благополучно или не чак до там стигнах до новата си стая. за разказване има още, ама ми се струва, че избягах от поантата на историята – а именно, макар и да имаше няколко любезни служители от персонала, аз просто си бях късметлийка, че нямам усложнения. бебето е било обърнато лицево още когато са ме приели, но другите, преди лекарят, който в последствие ме оперира, да го види, просто го бяха подминали. и ме държаха излишно, почти 7 часа, на системи. но всъщност непростимо беше, че държаха детето без води, а след това го тъпкаха с антибиотици. “щото му е нисък хемоглобина” беше официалната версия, а всъщност щото е стояло на сухо. по-рано да се бяхте сетили. и защо се държите с хората като с идиоти? нямам нужда от медицинско образУвание, че да знам, че за хемоглобин антибиотици не се дават.
нито пък някой ми спомена за провежданата кислородна терапия. все още не знам защо е била и какво точно се е случило, че да се наложи. дори след скандала в неонаталното, когато за да кротна ме пуснаха вътре, въпреки че доктора “нарушавал всички разпоредби за стерилност”. майната ви на стерилността и на калцуните, с които се разхождате при децата и същевремено (със същите тези калцуни) слизате навън до кафето пред болницата. вие какво, да не сте germ free?? всички други сме ходещи зарази.
няма да коментирам тоалетната в предродилното, чийто таван пропадаше.
или пък факта, че за осем дни (в първите три от които нямах право да се къпя) ми смениха чаршафите само защото трябваше да се преместя в друга стая и то го направиха с нежелание.
или пък това, че за престоя ми там пода на стаята го измиха точно два пъти.
или пък това, че единственото миене на тоалетните на етажа се случваше когато някой се къпе, щото бяха комбинирани и с душ.
или пък “диетичната” кифла с мармалад, която “спомага” за храносмилането и приспособяването на отделителната система след няколкодневния глад и прием единствено на паченца шоколад.
всъщност няма да пиша повече, защото се ядосвам.
не защото се чувствам ограбена в най-важния ден в живота ми (не, мили, руси, тъпи тийнейджърки, това хич въобще не е сватбата). напротив, него си го има и аз се радвам, че мога да гледам назад с чувство за хумор, тъй като съм била късметлийка.
ядосвам се, защото имаше момиче със сърдечен порок, което получи мъмрене от дежурната сестра за това, че има въпроси и се чувства зле.
ядосвам се и за момичето, родило естествено и останало с жестоки разкъсвания, което три дни не можа да стане и да отиде дори до тоалетната, да не говорим за ядене или друго, на което не даваха дори да види бебето си “докато не може да става да го вземе”, въпреки че предлагахме да го носим на смени поне да го вижда.
ядосвам се и на факта, че сина ми над шест месеца си носи стафилококовата инфекция от болницата и не можехме да я излекуваме.
ето, за такива дребни неща се ядосвам аз – късметлийката. която все пак няма чувствителност в долната част на корема си, заради прекъснати нерви. но пък няма и сраствания, няма и вътрешни кръвоизливи или инфекции.
не зная ако и когато реша да имам друго дете къде ще го раждам, но Шейново директно отпада от списъка. категорично.
34.Историята на M.П.
Годината е 2014, аз съм на 30 години, първо раждане. Лека бременност, редовни прегледи, всичко е по мед и масло, НО проследяващият бременността лекар не изражда в русенското АГ. Съответно си плащам за частен преглед при лекар, работещ там, за да съм с една идея по-спокойна. Терминът ми е след две седмици, но според двамата няма да устискам и да си приготвя багажа отрано. Терминът ми идва и няма и помен от раждане. След седмица ме приемат в болницата и аз влизам нахилена и весела, все едно на рожден ден. И се започва шок след шок:
Вкарват ме директно в предродилна зала, където три жени раждат едновременно, голи и разкрачени. Аз, дето се имам за смела, започвам да подвивам колена и при качването на стола за прегледи, моля учтиво да са по-внимателни, че ме боли. Естествено, ми се смяха.
Никой нищо не ти обяснява, само ти се карат, че си поредната преносила и трябва да се занимават с теб. Настаняват ме в стая. Вечерта легнах в 22 ч върху гнусния найлон на леглото и понеже ми пречеше, го махнах. В 4 сутринта санитарката влиза с трясък и шумно изхвърля кошчето, като не пропуска да ми се озъби защо съм си махнала найлона. В 5 ни вдигат за запис на тонове и ми се карат, че съм с ниско кръвно (?!?). В 6 се връщам в стаята с идеята да дремна за малко, но влиза стажантката и започва да ме хока, че трябва да подредя за визитацията. Прибирам хавлията и бутилката с вода, за да не е разхвърляно. Визитация няма, тя е всъщност преглед на конвейр в предродилна зала, където си овикан като говедо и те бият по бедрата, за да се разчекнеш както им е на тях удобно.
След като се установи, че нямам грам разкритие, а пренасям, ми слагат система с окситоцин. Цял ден някой минава да ме бърника и да ми мърмори, че нищо не се случва.
На втория ден единият лекар реши, че трябва да ми се направи клизма. Клизмата сама по себе си не е нещо кой знае какво, но тия се постараха да е незабравимо изживяване. Със счупен маркуч, ледена вода и наличие на ЕДНА тоалетна за 4 жени след клизма. Тичала съм по етажите, за да намеря свободна тоалетна, а за бременна в 9 месец, не е никак приятно занимание.
4 дни системи, никаква родова дейност, почесване по главата защо така. Последният преглед за разкритие протече ужасно - лекарката бърка, аз крещя и рева от болка. Опита се да отлепи мехура, но не й се получи и ядосано ме прати в стаята.
Идва стажантка да ми каже, че ще ме режат. Вярвайте ми, с нетърпение чаках секциото, за да свърши най-накрая този кошмар. Подготвят ме със системи в 9 ч, в 10:30 ми слагат катетър и аз питам нормално ли е да ме боли толкова. Никой не ми отговаря, всички бързат и мърморят, че пак ще има операция. В 13 ч ме вкарват в операционната и чувам как лекарят буквално псува, че му е приключила смяната, а го занимават. Няма да влизам в детайли как без малко да ме уморят, понеже ме накараха да стана след като ми поставиха спиналната упойка... дори не се зарадвах, когато извадиха детето - просто си казах СВЪРШИ!
Но това не е всичко! След раждането и престоят в интензивното, дойде моментът да си взема детето. Никой не ти казва нищо за кърмене. А, имала съм кърма, ми добре - кърми, щом искаш. Детето не иска да захапе зърното, няма кой да ми помогне или поне да обясни какво да направя. Само се носи адаптирано мляко и това е. Не съм спала, не съм яла, носех се като един блед призрак из болницата с единственото желание да изляза жива с детето си.
Не мога да им простя отношението, липсата на каквито и да е обяснения, както и пълната незаинтересованост към проблемите на родилката. Абокатът ми беше направил ръката тройна, добре че се намери свястна стажантка, иначе не знам в какъв вид щях да се прибера.
Месеци наред сънувах кошмари и не можех да спя нормално. Имах чувството, че има някой в стаята и ни наблюдава. А отидох да раждам с усмивка...
Вкарват ме директно в предродилна зала, където три жени раждат едновременно, голи и разкрачени. Аз, дето се имам за смела, започвам да подвивам колена и при качването на стола за прегледи, моля учтиво да са по-внимателни, че ме боли. Естествено, ми се смяха.
Никой нищо не ти обяснява, само ти се карат, че си поредната преносила и трябва да се занимават с теб. Настаняват ме в стая. Вечерта легнах в 22 ч върху гнусния найлон на леглото и понеже ми пречеше, го махнах. В 4 сутринта санитарката влиза с трясък и шумно изхвърля кошчето, като не пропуска да ми се озъби защо съм си махнала найлона. В 5 ни вдигат за запис на тонове и ми се карат, че съм с ниско кръвно (?!?). В 6 се връщам в стаята с идеята да дремна за малко, но влиза стажантката и започва да ме хока, че трябва да подредя за визитацията. Прибирам хавлията и бутилката с вода, за да не е разхвърляно. Визитация няма, тя е всъщност преглед на конвейр в предродилна зала, където си овикан като говедо и те бият по бедрата, за да се разчекнеш както им е на тях удобно.
След като се установи, че нямам грам разкритие, а пренасям, ми слагат система с окситоцин. Цял ден някой минава да ме бърника и да ми мърмори, че нищо не се случва.
На втория ден единият лекар реши, че трябва да ми се направи клизма. Клизмата сама по себе си не е нещо кой знае какво, но тия се постараха да е незабравимо изживяване. Със счупен маркуч, ледена вода и наличие на ЕДНА тоалетна за 4 жени след клизма. Тичала съм по етажите, за да намеря свободна тоалетна, а за бременна в 9 месец, не е никак приятно занимание.
4 дни системи, никаква родова дейност, почесване по главата защо така. Последният преглед за разкритие протече ужасно - лекарката бърка, аз крещя и рева от болка. Опита се да отлепи мехура, но не й се получи и ядосано ме прати в стаята.
Идва стажантка да ми каже, че ще ме режат. Вярвайте ми, с нетърпение чаках секциото, за да свърши най-накрая този кошмар. Подготвят ме със системи в 9 ч, в 10:30 ми слагат катетър и аз питам нормално ли е да ме боли толкова. Никой не ми отговаря, всички бързат и мърморят, че пак ще има операция. В 13 ч ме вкарват в операционната и чувам как лекарят буквално псува, че му е приключила смяната, а го занимават. Няма да влизам в детайли как без малко да ме уморят, понеже ме накараха да стана след като ми поставиха спиналната упойка... дори не се зарадвах, когато извадиха детето - просто си казах СВЪРШИ!
Но това не е всичко! След раждането и престоят в интензивното, дойде моментът да си взема детето. Никой не ти казва нищо за кърмене. А, имала съм кърма, ми добре - кърми, щом искаш. Детето не иска да захапе зърното, няма кой да ми помогне или поне да обясни какво да направя. Само се носи адаптирано мляко и това е. Не съм спала, не съм яла, носех се като един блед призрак из болницата с единственото желание да изляза жива с детето си.
Не мога да им простя отношението, липсата на каквито и да е обяснения, както и пълната незаинтересованост към проблемите на родилката. Абокатът ми беше направил ръката тройна, добре че се намери свястна стажантка, иначе не знам в какъв вид щях да се прибера.
Месеци наред сънувах кошмари и не можех да спя нормално. Имах чувството, че има някой в стаята и ни наблюдава. А отидох да раждам с усмивка...
33.Историята на M.Б.
Беше преди 6 години. 2009г. Мислех, че с времето ще разбера какво е станало и защо. Смятам, че раждането се е превърнало в кошмар. Цари бруталност, престъпна небрежност, жестокост от страна на медицинския персонал. Вниманието и разбирането са рядкост, но все пак ги има.
Планирахме бебенце. Бях на 33. Проверих се при АГ и бях напълно здрава и готова за забременяване. Забременях на 34, родих на 35 първото си дете. Не съм имала проблеми преди това с аборти, предишни бременности или със забременяването. Бременността ми започна леко без никакви отклонения, тревога или аномалии. В 4 месец започнаха контракции, които ме оставиха на легло до 9 месец. Коремът ми ставаше камък, болки от стягане имах до самото ми раждане. Лежах, пиех магнезий и но шпа по предписание на др. Христова от Болница Лозенец, която ми следеше бременността от зачеването. Избрах тази болница и горчиво съжалявам. Също и въпросната докторка. Тя от ден на ден ставаше все по-груба и нападателна при редовните ми прегледи. Не знам защо. Имах платен пакет според правилника на Болница Лозенец за раждане там. Правеха ми се всички изследвания, 3Д, ехография, кръв, урина и т.н по месеци за следене на плода. През цялото време ми се твърдеше, че съм идеално, че нищо нередно няма нито с бебето, нито с мен въпреки тежките контракции. Хемоглобинът ми падна в 9 месец до 110 и ми дадоха таблетки. Също ми откриха и стрептоки, които се появиха в хода на бременността и ме подложиха на вагинално лечение с локален АБ. Нямаше нито един път по време на тези визитации, в който да не бъда обиждана и даже ругана. Прекалено съм се вторачвала в това бебе и съм му пречела, да не съм качвала повече от 18кг., бременността не било болест, като ми казаха че ще е момче – реагирах, че ще избираме мъжко име…отговориха ми студено -е…никой не е останал без име.., като трябваше да се кача на АГ стола в 8 месец за преглед ме юркаха- айде, няма да се счупиш, какво се бавиш?. Никакво съдействие, аз и не съм го искала, справях се, но предвид контракциите имах забавено движение. Нямах възможност да се почувствам обгрижена, да обсъдя предстоящото, винаги се бързаше и не ми се даваше възможност да питам и получавам отговор. И така преглъщах студено и враждебно отношение с вярата че поне са професионалисти и съм в добри ръце. Разчитах, че раждането ми там ще е на сигурно място. Каква заблуда. Преносвах. Два дни след термин бях на мерене на тонове и ми изтекоха водите. Изведнъж се оказа, че раждането започва. Водите ми бяха перфектни. Бебето също!Главично предлежание. Състоянието отлично. Бях във форма, тонус. Нямах усещане, че раждам. Беше 10 сутринта. Останах направо за раждане. Дадоха ми нощница. Клизма. Клизмата мина добре. Скараха ми се, че не съм добре обръсната, предвид огромния ми корем- не можех да се подготвя и се извиних. Включиха ми окситоцин – система. Дойде дежурният доктор- Пасков. Прегледа ме и каза че съм с 2 см разкритие. Каза, че всичко е чудесно. Появи се отнякъде и др. Дамянов. Той категорично заяви, че не мога да родя естествено, а само секцио. Аз буквално се опулих. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не разбрах защо. Той твърдеше, че съм така устроена. Как за 9 месеца не стана дума, че трябва да раждам секцио?!?! Това ми подейства ужасно. Др. Христова беше по това време на почивка зад граница.Към 13 часа имах родилни контракции. Все по-болезнени. Разкритието ми ставаше все по-пълно и към 16ч бях с 10см. Пасков твърдеше, че всичко е наред. Но реално аз си стоях сама в родилна зала. Нямаше никаква асистенция. Никой не беше до мен. Една санитарка ме поглеждаше от далече как съм. Можех да ставам, но ми казаха че не се одобрява и да лежа. Когато му дойде времето щяло да ме качат на АГ стол. Чаках помощ. Нямаше. Болките ставаха чести и все по-мъчителни.Тоновете на бебето се проверяваха. Пасков бъркаше в мен и каза, че вижда главичката на бебето. И че всичко ми е ОК. И пак излизаше. Той беше внимателен. И нищо повече. Смяната му свърши. Застъпи го др Дамянов. Беше вече към 19ч. Бях вече тотално гроги от умора. Бебето не излизаше, а аз се мятах все на това легло сама. Почти не можех да говоря и разсъждавам. Питах как да родя, но Дамянов ми отговори- аз казах ли ти още на обяд, че не можеш да родиш?! Чувствах се ужасно. Към 20 часа ме приготвяха за спешно секцио. Бях като на разстрел. Дадоха ми да подписвам нещо, което нито можех да държа, нито чета. Моето съкровище се роди в 21.20 в перфектно състояние. Проблемите бяха с мен. По време на секциото съм направила жесток кръвоизлив. Загубила съм повече кръв от сърдечна операция. Събудих се и чувствах кошмарен студ. Съпругът ми каза че съм се тресяла безумно и съм била бяла като платно. Това не го усещах. Усещах жестока болка и студ. Оказа се, че кървенето не е овладяно и продължава масирано. Спряха ми обезболяващите. Противопоказни били за кръвоизлива. Цяла нощ ме кръвопреливаха. Наложи се реанимация. Кислородна маска, опасани крака и ръце в жици. 3 кратно кръвопреливане на кръв и плазма. Бях в съзнание, не можех да дишам дори. Огромна безпомощност и болка изпитвах. Цяла нощ ръчно ми контрахираха матката, за да спре кръвоизливът. Към 6 сутринта стана ясно че ще живея. Спешно ми правиха тест за кръвосъсирване. Цялото отделение се беше мобилизирало да ме съвзема. Дори и дежурната др. Конова от неонатолозите. Никой не беше груб. Др. Асенова е водела секциото с др. Дамянов. Тя дойде само да инспектира след часове как съм. Бях на катетър. Не можех да мърдам от болки и липса на сили 3 дни. Хемоглобинът ми беше 70. На 3 ден ми махнаха катетъра. Трябваше сама да ставам до тоалетната. Стигнах трудно. На връщане колабирах . Случайно минаващият шеф на неонатолозите ме осъди-ти си си виновна - не се ражда на 35, а на 25 и нямаше да ни правиш тези проблеми. Продължавах да кървя. Показвах на докторите едри парчета падащи в тоалетната чиния от мен. Казаха, че ме наблюдават . Храната я оставяха на една масичка, ако не беше жената до мен да ми подава чинията щях да си стоя гладна. Реално сама не можех да ставам. Никой това не го интересуваше. Не можех да кърмя. Исках, имах стерилна помпа, но почти не събирах кърма. Детето видях чак на 2 ден, не бях в състояние да го гушна и кърмя. В кошче ми го донесоха да е до леглото ми. Все още бях опасана в жици, в тежко следродилно състояние. Кърмата ме запушваше. Вдигнах Т, гърдите ми станаха камък, червени. Дадоха ми окситоцин през устата.На 5 ден ме изписаха. Хлебарките и лошата материална база в болницата не ми бяха проблем. Важното беше здравето на мен и бебето.Вкъщи не спирах да кървя. Седмица след изписването бях на родилни превръзки и започнах да вдигам Т. Нямах никакви сили. Не можех да се грижа за детето си. Обадих се в родилното. Извикаха ме на преглед. Казаха ми- че съм настинала и да се прибирам да си гледам детето. Прибрах се и пиех колдрекс. Започнах да кърмя малко, все пак се регулира някакъв процес. Кървенето леко поспря. Но кърмата, вместо да се засили изведнъж спря. 15 дни след раждането се събудих в локва кръв. Имах Т към 38. Отново се обадих в родилното. Отново ме прегледаха. Този път ми взеха и проби за анализ. Ехограф, Вагинално - всякак ме прегледаха. Нищо ясно не казаха. Само че трябва да се видят резултатите след 2 дни. И че веднага да почвам АБ и да спра да кърмя. Като казах, че кърмата ми е спряла- ми се отговори- с тези малки гърди- каква кърма искаш? Биха ми някаква инжекция и ме предупредиха че ще изкървя силно. Също ми дадоха рецепта за кръвоспиращо, което не се продава в БГ – да си го поръчам на близки зад граница. Също – ако не спре кървенето да дам 400лв за спирала. На следващият ден потърсихме паралелно мнение в частен кабинет. Др Богословова. Незабавно ме насочи и уреди прием в Шейново. Оказах се със сепсис на матката. Била съм зашита с парчета плацента. Защо не са ми я почистили? Нямах никаква патология по време на бременността. Обаждахме се за резултатите, които чакахме от Болница Лозенец . Не бяха готови и след 2 дни, които ни бяха дали. Не ги потърсихме повече. И те не ни потърсиха. Бях вече на животоспасяващи системи след втора операция в Шейново. Хемоглобинът ми беше 60. Възстановяването беше трудно. Имах 40 градусови трески от инфекцията, която след отварянето на матката е нахлула по кръвта.
След всичко преживяно и изстрадано мога да кажа, че най-голямата ми болка остава, че не чух първия плач на детето ми. Нищо не ми тежи толкова колкото това.Разбира се благодаря на Бога, че детето ми не е сираче. И че то е добре.
И аз съм от жените, останали с голяма травма от и след раждането. Усещането ми е, че да чакаш дете и да раждаш е заплаха за живота ти и това на детето ти, влязъл си в капан, в който някой може да направи каквото си поиска с теб, а ти си безпомощен. Не се говори и обсъжда с родилките достатъчно. Нямаме достатъчно яснота, информация за това какво се случва. Моето раждане измерено в пари надхвърли 2000лв. както си бях по здравна каса.
Планирахме бебенце. Бях на 33. Проверих се при АГ и бях напълно здрава и готова за забременяване. Забременях на 34, родих на 35 първото си дете. Не съм имала проблеми преди това с аборти, предишни бременности или със забременяването. Бременността ми започна леко без никакви отклонения, тревога или аномалии. В 4 месец започнаха контракции, които ме оставиха на легло до 9 месец. Коремът ми ставаше камък, болки от стягане имах до самото ми раждане. Лежах, пиех магнезий и но шпа по предписание на др. Христова от Болница Лозенец, която ми следеше бременността от зачеването. Избрах тази болница и горчиво съжалявам. Също и въпросната докторка. Тя от ден на ден ставаше все по-груба и нападателна при редовните ми прегледи. Не знам защо. Имах платен пакет според правилника на Болница Лозенец за раждане там. Правеха ми се всички изследвания, 3Д, ехография, кръв, урина и т.н по месеци за следене на плода. През цялото време ми се твърдеше, че съм идеално, че нищо нередно няма нито с бебето, нито с мен въпреки тежките контракции. Хемоглобинът ми падна в 9 месец до 110 и ми дадоха таблетки. Също ми откриха и стрептоки, които се появиха в хода на бременността и ме подложиха на вагинално лечение с локален АБ. Нямаше нито един път по време на тези визитации, в който да не бъда обиждана и даже ругана. Прекалено съм се вторачвала в това бебе и съм му пречела, да не съм качвала повече от 18кг., бременността не било болест, като ми казаха че ще е момче – реагирах, че ще избираме мъжко име…отговориха ми студено -е…никой не е останал без име.., като трябваше да се кача на АГ стола в 8 месец за преглед ме юркаха- айде, няма да се счупиш, какво се бавиш?. Никакво съдействие, аз и не съм го искала, справях се, но предвид контракциите имах забавено движение. Нямах възможност да се почувствам обгрижена, да обсъдя предстоящото, винаги се бързаше и не ми се даваше възможност да питам и получавам отговор. И така преглъщах студено и враждебно отношение с вярата че поне са професионалисти и съм в добри ръце. Разчитах, че раждането ми там ще е на сигурно място. Каква заблуда. Преносвах. Два дни след термин бях на мерене на тонове и ми изтекоха водите. Изведнъж се оказа, че раждането започва. Водите ми бяха перфектни. Бебето също!Главично предлежание. Състоянието отлично. Бях във форма, тонус. Нямах усещане, че раждам. Беше 10 сутринта. Останах направо за раждане. Дадоха ми нощница. Клизма. Клизмата мина добре. Скараха ми се, че не съм добре обръсната, предвид огромния ми корем- не можех да се подготвя и се извиних. Включиха ми окситоцин – система. Дойде дежурният доктор- Пасков. Прегледа ме и каза че съм с 2 см разкритие. Каза, че всичко е чудесно. Появи се отнякъде и др. Дамянов. Той категорично заяви, че не мога да родя естествено, а само секцио. Аз буквално се опулих. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не разбрах защо. Той твърдеше, че съм така устроена. Как за 9 месеца не стана дума, че трябва да раждам секцио?!?! Това ми подейства ужасно. Др. Христова беше по това време на почивка зад граница.Към 13 часа имах родилни контракции. Все по-болезнени. Разкритието ми ставаше все по-пълно и към 16ч бях с 10см. Пасков твърдеше, че всичко е наред. Но реално аз си стоях сама в родилна зала. Нямаше никаква асистенция. Никой не беше до мен. Една санитарка ме поглеждаше от далече как съм. Можех да ставам, но ми казаха че не се одобрява и да лежа. Когато му дойде времето щяло да ме качат на АГ стол. Чаках помощ. Нямаше. Болките ставаха чести и все по-мъчителни.Тоновете на бебето се проверяваха. Пасков бъркаше в мен и каза, че вижда главичката на бебето. И че всичко ми е ОК. И пак излизаше. Той беше внимателен. И нищо повече. Смяната му свърши. Застъпи го др Дамянов. Беше вече към 19ч. Бях вече тотално гроги от умора. Бебето не излизаше, а аз се мятах все на това легло сама. Почти не можех да говоря и разсъждавам. Питах как да родя, но Дамянов ми отговори- аз казах ли ти още на обяд, че не можеш да родиш?! Чувствах се ужасно. Към 20 часа ме приготвяха за спешно секцио. Бях като на разстрел. Дадоха ми да подписвам нещо, което нито можех да държа, нито чета. Моето съкровище се роди в 21.20 в перфектно състояние. Проблемите бяха с мен. По време на секциото съм направила жесток кръвоизлив. Загубила съм повече кръв от сърдечна операция. Събудих се и чувствах кошмарен студ. Съпругът ми каза че съм се тресяла безумно и съм била бяла като платно. Това не го усещах. Усещах жестока болка и студ. Оказа се, че кървенето не е овладяно и продължава масирано. Спряха ми обезболяващите. Противопоказни били за кръвоизлива. Цяла нощ ме кръвопреливаха. Наложи се реанимация. Кислородна маска, опасани крака и ръце в жици. 3 кратно кръвопреливане на кръв и плазма. Бях в съзнание, не можех да дишам дори. Огромна безпомощност и болка изпитвах. Цяла нощ ръчно ми контрахираха матката, за да спре кръвоизливът. Към 6 сутринта стана ясно че ще живея. Спешно ми правиха тест за кръвосъсирване. Цялото отделение се беше мобилизирало да ме съвзема. Дори и дежурната др. Конова от неонатолозите. Никой не беше груб. Др. Асенова е водела секциото с др. Дамянов. Тя дойде само да инспектира след часове как съм. Бях на катетър. Не можех да мърдам от болки и липса на сили 3 дни. Хемоглобинът ми беше 70. На 3 ден ми махнаха катетъра. Трябваше сама да ставам до тоалетната. Стигнах трудно. На връщане колабирах . Случайно минаващият шеф на неонатолозите ме осъди-ти си си виновна - не се ражда на 35, а на 25 и нямаше да ни правиш тези проблеми. Продължавах да кървя. Показвах на докторите едри парчета падащи в тоалетната чиния от мен. Казаха, че ме наблюдават . Храната я оставяха на една масичка, ако не беше жената до мен да ми подава чинията щях да си стоя гладна. Реално сама не можех да ставам. Никой това не го интересуваше. Не можех да кърмя. Исках, имах стерилна помпа, но почти не събирах кърма. Детето видях чак на 2 ден, не бях в състояние да го гушна и кърмя. В кошче ми го донесоха да е до леглото ми. Все още бях опасана в жици, в тежко следродилно състояние. Кърмата ме запушваше. Вдигнах Т, гърдите ми станаха камък, червени. Дадоха ми окситоцин през устата.На 5 ден ме изписаха. Хлебарките и лошата материална база в болницата не ми бяха проблем. Важното беше здравето на мен и бебето.Вкъщи не спирах да кървя. Седмица след изписването бях на родилни превръзки и започнах да вдигам Т. Нямах никакви сили. Не можех да се грижа за детето си. Обадих се в родилното. Извикаха ме на преглед. Казаха ми- че съм настинала и да се прибирам да си гледам детето. Прибрах се и пиех колдрекс. Започнах да кърмя малко, все пак се регулира някакъв процес. Кървенето леко поспря. Но кърмата, вместо да се засили изведнъж спря. 15 дни след раждането се събудих в локва кръв. Имах Т към 38. Отново се обадих в родилното. Отново ме прегледаха. Този път ми взеха и проби за анализ. Ехограф, Вагинално - всякак ме прегледаха. Нищо ясно не казаха. Само че трябва да се видят резултатите след 2 дни. И че веднага да почвам АБ и да спра да кърмя. Като казах, че кърмата ми е спряла- ми се отговори- с тези малки гърди- каква кърма искаш? Биха ми някаква инжекция и ме предупредиха че ще изкървя силно. Също ми дадоха рецепта за кръвоспиращо, което не се продава в БГ – да си го поръчам на близки зад граница. Също – ако не спре кървенето да дам 400лв за спирала. На следващият ден потърсихме паралелно мнение в частен кабинет. Др Богословова. Незабавно ме насочи и уреди прием в Шейново. Оказах се със сепсис на матката. Била съм зашита с парчета плацента. Защо не са ми я почистили? Нямах никаква патология по време на бременността. Обаждахме се за резултатите, които чакахме от Болница Лозенец . Не бяха готови и след 2 дни, които ни бяха дали. Не ги потърсихме повече. И те не ни потърсиха. Бях вече на животоспасяващи системи след втора операция в Шейново. Хемоглобинът ми беше 60. Възстановяването беше трудно. Имах 40 градусови трески от инфекцията, която след отварянето на матката е нахлула по кръвта.
След всичко преживяно и изстрадано мога да кажа, че най-голямата ми болка остава, че не чух първия плач на детето ми. Нищо не ми тежи толкова колкото това.Разбира се благодаря на Бога, че детето ми не е сираче. И че то е добре.
И аз съм от жените, останали с голяма травма от и след раждането. Усещането ми е, че да чакаш дете и да раждаш е заплаха за живота ти и това на детето ти, влязъл си в капан, в който някой може да направи каквото си поиска с теб, а ти си безпомощен. Не се говори и обсъжда с родилките достатъчно. Нямаме достатъчно яснота, информация за това какво се случва. Моето раждане измерено в пари надхвърли 2000лв. както си бях по здравна каса.
32.Историята на И.З.
Здравейте. Моят спомен от онзи ден (2001 г.) - мислех си: "Ето така сигурно се умира." Бях родилка за първи път на 34. След 2-годишна огромна борба да забременея. За себе си категорично мога да кажа, че нито съм претенциозен човек, а мисля, че съм издръжлива и на болка. И не физическата болка (а тя наистина беше огромна) беше това, което ще запомня за цял живот. Беше липсата на каквато и да било съпричастност от екипа на Майчин дом. Д-р Мазнейкова беше тази, която проследи цялата ми бременност и трябваше да извърши раждането. Бях ужасно щастлива, че не се наложи да я притеснявам през нощта, тъй като отидохме в болницата в 08:00 часа, в работен ден. Имахме уговорка раждането да стане с епидорална инжекция и какво беше моето учудване, когато ми съобщиха, че е трябвало да си я купя. Не че не съм искала, просто никой не ме беше информирал. Така че раждането щеше да си бъде абсолютно натурално. Оттук нататък бях зарязана в една малка стаичка и гледах едни облаци и толкова ми беше самотно, и болезнено, и отчаяно. Самата Мазнейкова повече не се появи. Към 18:00 часа екипът, който беше на смяна решиха, че е време да ме вкарват в родилната зала. Междувременно санитарката на няколко пъти, с вкисната физиономия, ми натякваше: "Еее, какво си изцапАла, ма". Като че ли има вариант да не съм. Самото раждане си беше живо оцеляване - и при мен приложиха този интересен метод със скачането върху корема. Накрая бях оставена на масата и цялата се тресях - от студ. Ама, на кой му пукаше. Да продължавам ли с историите след това - как припаднах на другия ден, защото ме караха насила да ставам и да ходя, за да съм можела да си взема детето и да се грижа за него; за унизителните промивки, които ни правеха като на животни в редица, една след друга в една стая; за грубиянското отношение на една от акушерките (млада, нафукана фръцла), която ми докарваше сълзи в очите от болка, стискайте ме за гърдите, за да ми покаже как да кърмя, за безобразната хигиена (сега поне това мисля е оправено). Обаче на всички сестри и акушерки им беше адски важно да нямаме нищо по шкафчето, когато минаваше визитация. Защо? Никой не може да даде поне малко смислен отговор.
Това са 5-те най-кошмарни дни в живота ми. Като си погледна снимките от тогава, приличам на човек, който е бил изтезаван - толкова е изпразнен погледа ми и няма живец в мен. А всъщност ми се беше случило най-голямото чудо в живота ми.
Това са 5-те най-кошмарни дни в живота ми. Като си погледна снимките от тогава, приличам на човек, който е бил изтезаван - толкова е изпразнен погледа ми и няма живец в мен. А всъщност ми се беше случило най-голямото чудо в живота ми.
31.Историята на П.Г.
Прочетох няколко истории и за съжаление повечето жени са недоволни.Това е толкова тъжно,все пак раждането оставя у жената спомен за цял живот. Лошото при ражданията за мен е ,че всяка от нас има различен праг на болка и е трудно да се съпоставят.Много от нещата описани тук се случиха и на мен, но аз имам приятни спомени от моето раждане. Родих преди 5 години в Сливен АГ клиника "ЕВА", ПРИ д-р Здравко Пенков.
Единственото нещо, което ме ядоса през целият ми престой бяха думите на една друга докторка.
Май месец с една бъдеща родилка седим в двора на болницата. До нас идва нейната израждаща и почва да обяснява ,че нормалното раждане е най-ужасното нещо на света.Че се чувстваш като в касапница.Естествено се опитваше да убеди момичето да роди секцио . Много се ядосах, защото тя не се съобрази ,че и аз съм там и последва лека словестна борба .
Тъй като съм от Бургас, лежах една седмица в болницата преди термина ми, защото докторката , която ми водеше консултациите в Бургас се уплаши ,че ми се е калцирала плацентата.
6 май вечерта започнах да получавам слаби контракции. През 5-10 минути ходя до тоалетната да пишкам. Някъде към 2 през нощта усещам вече по-силни болки.Започнах да се разхождам в коридора. Момичетата на рецепция си говореха с мен , за да ме разсейват. Казаха ми да изчакам да стане 5 сутринта и да се къча в стаята за мерене на тонове. По едно време от съседната стая се пробуди една заспала санитарка и ми каза - " Момиче стана 5, според мен си изпишка водите снощи.Вземай си телефона и се качвай горе". Бях с една малка чантичка през рамо с телефоните вътре , тръгнах към стълбите.Момичетата от рецепцията ми пожелаха, късмет.Първата акушерка, която ме провери за разкритие, беше с груби ръце.Наистина доста болеше и не е никак приятно. Нямах разкритие.Дойде друга акушерка, която си остана с мен до края. Сложиха ми абокад. Контракциите станаха начесто и ужасно болезнени. Докторът ми беше на етажа и идваше да ме наглежда . Реши да провери за разкритие и да пукне водите.Разказах му за пишкането и наистина се оказа,че са изтекли вечерта. Съветваха ме да се разхождам.Сложиха ми системата и се подпирах на нея, но болката беше ужасна.Някъде към 9 се обадих на майка.С татко решиха да тръгнат към Сливен. В следващите два часа псувах мъжът си , блъсках по стената от болка, губех съзнание, събуждах се от следващата контракция, стисках до болка ръката на милата акушерка...Дойдоха пак да ме проверят за разкритие - не беше достатъчно.Доктора ми влезе в операционната и се шегуваше с мен, да не взема да родя, докато той оперира. Аз тръгнах да обикалям коридора. По едно време майка ми звъни, че са в болницата. Успях да се изнижа от вратата на отделението и се видяхме на стълбите. Бях изтощена от болките, но щом тя ме прегърна някак си получих нови сили. По едно време се появи стресната акушерката ми, помислила си ,че съм избягала . Докато вървяхме с нея към леглото усетих едно ПУК . Имах чувството,че таза ми се раздели.Казах и че раждам а, тя ми се смее, че от 3 часа си мисля така. Аз и викам - Жена сериозна съм! Бебето излиза!. Тръгна да ме проверява и се понесохме към магарето.
11:00 Помогна ми да се къча. Почна да ми обяснява какво да правя, как да дишам. Извикаха доктора ми от операционната . Той дойде успокои ме. Напъвах. Накрая се наложи да ми натисне силно корема. Увеличиха системата. Пак напъвах. Предупреди ме,че ще ме цепне ...
11:15 малкото ми съкровище излезе на бял свят .Проплака.Имах чувството,че за част от секундата се заредих със сили да прекося планини .Изчакаха ме да се роди и плацентата.Зашиха ме. Посмяхме се с доктора и минаващият анестезиолог. Следващите два часа и нещо ме оставиха сама. Даже май ме забравиха. Когато ми помогнаха да стана, доктора ме пита сега какво искам да правя, а аз през тези часове лежане исках само шоколад.Чувствах се жива и пълна с енергия, и сякаш разбрала ,че човешкото тяло е нещо уникално. Усетих ,че за миг в главата ми подрежда , защо и как се случват нещата.Осъзнах,че силната болка от контракциите ме подготви и самото раждане беше по-леката задача. Тялото ми пълно с адреналин, дори не усети,че са го цепнали.
Да контракциите боляха адски много, но това за мен е един хубав спомен. Една сладка болка, след която се появи моето съкровище.
Много съм доволна, както от лекаря си, така и от акушерката. На следващата вечер едно момиче също израждано от нея ми каза,че тя била ужасно груба и лоша жена.Въпрос на гледна точка - аз си забих ноктите в нея и виках и тя не ми се скара , а ме успокои. Но друга жена я е усетила по коренно различен начин.Още нещо - аз бях с избор на лекар, но не са ми поискали нито една стотинка допълнително. Платих около 50 лв на отиване, за 10 дена престой там. Срещнах прекрасни Хора.Благодаря им.
п.с. - не споменавам мъжа си никъде, защото от притеснение,докато аз се мъчех с контракции и раждане, той повръщал няколко часа .Когато се видяхме, той изглеждаше по-блед и уморен от мен.Добре,че мъжете не могат да раждат!!
Единственото нещо, което ме ядоса през целият ми престой бяха думите на една друга докторка.
Май месец с една бъдеща родилка седим в двора на болницата. До нас идва нейната израждаща и почва да обяснява ,че нормалното раждане е най-ужасното нещо на света.Че се чувстваш като в касапница.Естествено се опитваше да убеди момичето да роди секцио . Много се ядосах, защото тя не се съобрази ,че и аз съм там и последва лека словестна борба .
Тъй като съм от Бургас, лежах една седмица в болницата преди термина ми, защото докторката , която ми водеше консултациите в Бургас се уплаши ,че ми се е калцирала плацентата.
6 май вечерта започнах да получавам слаби контракции. През 5-10 минути ходя до тоалетната да пишкам. Някъде към 2 през нощта усещам вече по-силни болки.Започнах да се разхождам в коридора. Момичетата на рецепция си говореха с мен , за да ме разсейват. Казаха ми да изчакам да стане 5 сутринта и да се къча в стаята за мерене на тонове. По едно време от съседната стая се пробуди една заспала санитарка и ми каза - " Момиче стана 5, според мен си изпишка водите снощи.Вземай си телефона и се качвай горе". Бях с една малка чантичка през рамо с телефоните вътре , тръгнах към стълбите.Момичетата от рецепцията ми пожелаха, късмет.Първата акушерка, която ме провери за разкритие, беше с груби ръце.Наистина доста болеше и не е никак приятно. Нямах разкритие.Дойде друга акушерка, която си остана с мен до края. Сложиха ми абокад. Контракциите станаха начесто и ужасно болезнени. Докторът ми беше на етажа и идваше да ме наглежда . Реши да провери за разкритие и да пукне водите.Разказах му за пишкането и наистина се оказа,че са изтекли вечерта. Съветваха ме да се разхождам.Сложиха ми системата и се подпирах на нея, но болката беше ужасна.Някъде към 9 се обадих на майка.С татко решиха да тръгнат към Сливен. В следващите два часа псувах мъжът си , блъсках по стената от болка, губех съзнание, събуждах се от следващата контракция, стисках до болка ръката на милата акушерка...Дойдоха пак да ме проверят за разкритие - не беше достатъчно.Доктора ми влезе в операционната и се шегуваше с мен, да не взема да родя, докато той оперира. Аз тръгнах да обикалям коридора. По едно време майка ми звъни, че са в болницата. Успях да се изнижа от вратата на отделението и се видяхме на стълбите. Бях изтощена от болките, но щом тя ме прегърна някак си получих нови сили. По едно време се появи стресната акушерката ми, помислила си ,че съм избягала . Докато вървяхме с нея към леглото усетих едно ПУК . Имах чувството,че таза ми се раздели.Казах и че раждам а, тя ми се смее, че от 3 часа си мисля така. Аз и викам - Жена сериозна съм! Бебето излиза!. Тръгна да ме проверява и се понесохме към магарето.
11:00 Помогна ми да се къча. Почна да ми обяснява какво да правя, как да дишам. Извикаха доктора ми от операционната . Той дойде успокои ме. Напъвах. Накрая се наложи да ми натисне силно корема. Увеличиха системата. Пак напъвах. Предупреди ме,че ще ме цепне ...
11:15 малкото ми съкровище излезе на бял свят .Проплака.Имах чувството,че за част от секундата се заредих със сили да прекося планини .Изчакаха ме да се роди и плацентата.Зашиха ме. Посмяхме се с доктора и минаващият анестезиолог. Следващите два часа и нещо ме оставиха сама. Даже май ме забравиха. Когато ми помогнаха да стана, доктора ме пита сега какво искам да правя, а аз през тези часове лежане исках само шоколад.Чувствах се жива и пълна с енергия, и сякаш разбрала ,че човешкото тяло е нещо уникално. Усетих ,че за миг в главата ми подрежда , защо и как се случват нещата.Осъзнах,че силната болка от контракциите ме подготви и самото раждане беше по-леката задача. Тялото ми пълно с адреналин, дори не усети,че са го цепнали.
Да контракциите боляха адски много, но това за мен е един хубав спомен. Една сладка болка, след която се появи моето съкровище.
Много съм доволна, както от лекаря си, така и от акушерката. На следващата вечер едно момиче също израждано от нея ми каза,че тя била ужасно груба и лоша жена.Въпрос на гледна точка - аз си забих ноктите в нея и виках и тя не ми се скара , а ме успокои. Но друга жена я е усетила по коренно различен начин.Още нещо - аз бях с избор на лекар, но не са ми поискали нито една стотинка допълнително. Платих около 50 лв на отиване, за 10 дена престой там. Срещнах прекрасни Хора.Благодаря им.
п.с. - не споменавам мъжа си никъде, защото от притеснение,докато аз се мъчех с контракции и раждане, той повръщал няколко часа .Когато се видяхме, той изглеждаше по-блед и уморен от мен.Добре,че мъжете не могат да раждат!!
30.Историята на Е.Ц.
2012 г. Здравейте, благодаря Ви за възможността да публикувам историята ни. Казвам се Елена, реших да родя първото си детенце в малък град, където и аз съм се родила - гр. Видин. Бяхме се подготвили за раждане в къщи, но се случиха други неща и реших че ще е по-добре да потърся лекарска помощ:
2:15 пътувахме с такси към болницата. В спешното на болница „Св. Петка“ - гр. Видин ни гледаха леко учудено и меко казано бездушно. Качихме се в Акушерното отделение: деж. сестра, приятеля ми и аз. Още като ни посрещна някой от дежурният екип санитарка или акушерка, беше категорична по въпроса, че приятелят ми не може да влезе и присъства на раждането.. Тонът и беше рязък и едва ли не насмешлив: как така ще присъства да стои и да чака отвън. Настоях няколко пъти, но нищо. Влязох за преглед и се запознах с бъдещият ми лекар д-р Костадинова. Първото, което чух от лекарката беше: „Ма разбрах, че боли – ти какво очакваше? Раждането е основно болка и ще те боли“. Казаха ми да се кача на легло по гръб – обясних им, че така ми е изключително болезнено и не ми е удобно.. В отговор получих, че само така можело, да съм търпяла и всички други ме „насърчаваха“. Установи се, че съм с пълно разкритие и малкото ще се роди до няма и час. Те взеха да ме гледат на ехограф и да слушат тоновете на сърцето му. Беше върху легло и ме болеше – протестирах, но лекарката беше категорична отново. Прошепна ми близо до ухото, че ще боли нямало друг начин. Лежах и естествено започнах да издавам стонове и да пъшкам. Веднага ми се скараха да съм се държала като мъжко момиче „майка ще ставаш“ и да не събудя другите родилки. Отговорих, че не мога да сдържам емоциите си и ще викам. Сякаш се пазарях за своя и живота на бебчо!
Преслушаха тоновете на детенцето и взеха да бързат – щял да се роди скоро. Започна бърза подготовка: проба за кръв, обръснаха гениталиите ми с няколко порязвания.. Персонала, обстановката и хигиената не бяха на ниво. Непрекъснато им говорех да не ме слагат легнала, понеже тази поза е неудобна и за мен и за детето (по гръб). Търпение и да спра да се оплаквам, Това бяха основните съвети. Усещах се сама, сред хора без капка състрадание, но нали си вършеха работата. Някои от събралият се екип дори мърмореха, че няма да имат почивка - „Няма живот тази вечер“. За тях това, което ми предстоеше си беше поредната рутина .виждах изморени и изнервени лица. Къде другаде да има повече живот, ако не в родилно отделение, където посрещаме новият живот?! Това ми мина през ума, но ето и реалността:
Раждането на бебчо започна по много странен и неочакван за мен начин, но не се отказах от идеята да съм спокойна да му предам любовта си. Носехме с нас в родилното декларация за отказване от ваксините и друг документ, в който са описани нашите желания, с които очаквахме че ще се съобразят! Бяха много учудени и от тук насетне започнаха нападките и въпросите, защо, как така... На раждането присъстваше и акушерката при, която ходех на консултация. Най-после си помислих познат човек, на когото мога да разчитам и ще ми помага. Оказа се груба заблуда, от нея не видях/усетих и капка нежност, стори ми се студена и далечна.
Мислите ми бяха разсеяни от леко строгият глас на акушерката, която ще помага по време на раждането: „Слушай ме момиче и ще родиш за по малко от час! Искам да ме слушаш и да напъваш, когато е необходимо!“ Това беше меко казано първото обръщение към мен различно от грубостта до сега.
Лекарката се въртеше и сумтеше повтаряйки, че търси сестра да ми сложи абокат за да ми поставят банка с окситоцин за регулиране на контракциите, когато ме приеха контракциите бяха на всеки 7минути. Лекарката взе да се ядосва на сестрите, поради тяхната мудност и неумение за поставяне на абокат – пробваха се три различни сестри да ми хванат вена, за да ми влеят този разтвор. Всичко с желанието да стане бързо и без всякакви чувства. Уви контракциите си продължаваха, но не толкова често колкото им се искаше на екипа. Лекарката се изнерви от чакането, акушерката ми помогна да стана и да стоя както ми е удобно. За първи път откакто влязох в това място някой се съобрази с желанието ми да не лежа на леглото по гръб. Започнах напъни в клекнало положение, докато не се появи отново лекарката и ме върна пак по гръб.
Започна най-напрегнатият етап изпълнен с напъване, болка и неразбиране какво се случва. Акушерката се опитваше да ме насърчава и помага, да не се отчайвам и да напъвам/помагам на бебето да дойде, тук дойде и най критичния момент: искам да уточня, че според първия преглед за вечерта имах пълно разкритие – нищо по лесно и по хубаво за нормално раждане. За лекарката това не беше достатъчно, очевидно беше намислила нещо – усетих, че се опитва да направи по-голямо разкритието. Това ми създаваше болки. Казах й, че еме боли и да не ме натискай. Отговор последва – студен като на човек в транс: Аз малко да ти помогна, защото ти не можеш и не знаеш как да напъваш! Попитах ги как, защото това ми се случва за първи път. Обясниха ми – тя и акушерката да напъвам с дупето, а не с лице и да не стягам мускулите.
Понеже исках да гледам какво прави лекарката, главата и гърба ми бяха напрежение. Една от присъстващите жени се сети да вдигне леглото и се получи, че си седя на стол в малко нетипично разкрачено положение. Имаше притискане в таза и аз се опитвах да се наглася към новото усещане. Когато ме болеше хич не не се притеснявах да викам – само това ми оставаше. Лекарката не чуваше моите молби, а акушерката и др. сестри не искаха и можеха да спорят с нея. Както си напъвахме дружно – лекарката се опитваше да ми обясни как да дишам – имаше моменти чак спирах да дишам, съжалих в избора си да потърся мед. помощ.
В този прекрасен миг се появи (чу се грубоват глас) „Кой и защо ме е повикал толкова рано?“. Това ме сепна и се обърнах по посока гласа - детски лекар, идвала за ваксините. Хубавото е, че още с влизането в отделението аз и приятелят ми настояхме за декларациите, които носим за отказ от ваксините. Очевидно беше уведомена за мнението ми, започна да ме напада. Защо искаш детето ти да няма ваксини? Започна да говори колко е рисковано това, как може така, това е задължително за всички. Казах и че ваксините са отрова и че детето е малко още, няма и час живот, да му слагат ваксина в телцето. Отговора на тази лекарка – педиатър „Ти да не си от някоя секта?“ Я кажи защо не даваш да му сложим ваксините, повтаряше че са задължителни.
Казах и че като негов родител ще поема риска и мога да избирам! Отговора й беше потресаващ ... „Ти още не си го родила живо, пък после ще му мислиш за ваксините!!! Отчая ме този глас на експерт-педиатър. Не спрях да следя действията й – за да видя какво ще прави с детенцето. През това време аз си напъвах както вещите лица ми казваха да правя.. Осъзнах колко ми липсва вкъщи – ритъм и начин на дишане воден от детето.
Раждането на малкото детенце си продължи нормално, до като на лекарката не и издържаха нервите и реши да ми „помогне“ - започна да ме натиска по корема със сила, набираше се върху мен като лекоатлет на състезание. В този момент моите нерви не издържаха и и се разкрещях да ме остави на мира, да не натиска, молих се да спре да натиска, и да остави природата сама да си свърши работата. Не, тя беше непреклонна – много късно било, искала вече да си почине – това и било вече четвърто раждане за тази нощ. Аз и казах както и на другите присъстващи, че не сме го планували така и кога да стане – детенцето само си знае кога е готово да излезе.
Аз крещях от болка, тя не спираше да ме натиска, от персонала никой не говореше освен акушерката – да ми напомня да напъвам и да не се отказвам. Лекарката продължаваше да прави така както си беше решила и явно свикнала.
Аз исках да видя кога ще се роди – чух, че вече е навън, по радостните гласове на акушерката и санитарката. Тук е момента, в който не си спомням нищо – в един момент лежах на масата и гледах тези уморени хора около мен, след това не чувах и усещах нищо. Погледнах и видях детенцето ми съвсем спокойно излезе. Главичката му беше с коса и цялото беше покрито със слуз. С мен никой не говореше. Разбрах, че се е родило – усетих как се отдели от мен за един кратък миг – уникално вътрешно усещане. Нямаше го вече този немирник в коремчето. В 4 часа сутринта, той вече стана самостоятелен.
През това време си повтарях - „Всичко ще бъде наред“. Казах на висок глас „Обичам те, мое мило дете“. Лекарката беше наблизо и ми отговори топло „Разбира се, че го обичаш, то ти е детенце“.
Лекарката сновеше насам-натам, все още беше нервна. Аз исках детенцето си, но имаше още неща, които да му правят. Педиатърката го прегледа и изтегли насъбралата се течност в устичката и нослето. Той проплака много нежно и слабо – като малко уплашено котенце. Сигурно усещайки какво го очаква – прерязаха пъпната връв веднага, усещах я как пулсира в мен; след това го измиха на чешмата и веднага го увиха плътно в пелена да не мърда и го сложиха в „аквариума“. Казаха, че е за негово добро – среда с кислород, като че ли този които ние дишаме не е нормален за едно детенце. Аз исках да си го гушкам, но всички бяха категорични - два часа ще стои под наблюдение – и той и аз. Така бяхме откъснати един от друг, можех да го гледам само от далече и нищо повече. Бях въодушевена и много щастлива лежах и го съзерцавах – малкото сладко бебче. Но и тъжна, защото не можех да го прегърна и да го целувам.
Предстоеше ми поредното изпитание на тялото и търпимостта ми на болка – оказа се, че трябва да ми направят няколко шева, поради разкъсване при напъване от моя страна и лекарската помощ от друга. Акушерката ме подготви психически, че щяло да боли, но е необходимо. Тя попита лекарката да ми сложи анестезия – тя отказа, аз и казах, че ще боли тя ми отвърна, че е нормално и няма как да ми сложи ( въпреки абоката) От това последва един много дълъг момент на болка, търпение и очакване на нещо по хубаво и красиво. Опитвах се да не мисля за болката и се стягах, да не съм изцяло подвластна на телесното усещане. Лекарката не се трогваше от молбите и виковете ми. Тя си вършеше работата бездушно и бе следа от състрадание, с професионализма на много години практика по един и същ начин – насилие и бездушие. Браво!... на съвременната хуманна медицинска помощ.
Това, което ме успокояваше беше гледката на малкото розово детенце, което до преди няколко мига беше на скрито и сигурно местенце в коремчето ми. Гледката беше успокояваща на фона на болките от шиенето, това за мен беше като мехлем. Чаках с недоумение кога моята мъчителка ще свърши и ще ни оставят с детенцето заедно. След като приключи, лекарката отиде да спи. Това го разбрах от разговора ми с акушерката: помолих я да взема детето (да го докосна, усетя, да му се порадвам от близо). Тя каза, че ще ми го донесе, да ми го покаже. Последваха дълги мигове на очакване. А през въпросните два часа „наблюдение за майката и детето” никой не присъстваше в залата. Двамата бяхме сами, но все така отдалечени. От време на време чувах гласа на акушерката от съседната стая проверяваше ме дали спя като ми задаваше различни въпроси. По едно време, дори дойде при мен и си говорехме повече, като и някои лични неща – семейства, раждане, тя ми споделяше, че тази лекарка почти винаги действа по този начин – с бързане, без любов и състрадание и насилие към майките и неродените им дечица като в последните години повечето се израждат чрез цезарово сечение!!!
Учудва ме, че все още практикува и жените и се доверяваме!?! Санитарката също ме проверяваше да не заспя. Усещах, че кръвното ми не е стабилно, дори ниско, леко ми се виеше свят, не можех да стана – само мърдах с ръце и глава.
4:30 – приключи шиенето и очаквах момента за среща с детенцето
7:30 – бях вече настанена в стая и се опитах да стана, въпреки силната болка от шевовете, исках да видя детето, казаха че щели до го доведат при мен, но кога? Не им вярвах отидох да го търся – имах си номерче на ръката, ако случайно нещо се объркам/ме.
Детската сестра ме изгони и ми се скара как мога да идвам неподготвена. Пък аз и казах, че дойдохме спешно и ще набавим необходимото неща, само да се отворят магазините..
8:00 Ангел най-после долетя в стаята ми. Радост и сълзи - чак в този момент осъзнах колко обичам детенцето си!
И се започнаха едни разговори ..
9:30 На визитацията дежурният лекар също ме подпита за ваксините.
10:00 – 10:30 Имах много целеви и назидателен разговор със старшата сестра за ваксините тя се опита да ме убеди, че решението ми е неправилно и ще повикат „Закрила на детето“ - ще ми направят психо-портрет, дали съм годна да бъде майка и отговорен родител. Понеже решението ми не показвало разбиране на „сериозността“ на ситуацията – дете без ваксини.
Дойде и секретарката на отдела – тя също ми обясни накратко колко безотговорно постъпвам, но имам право на „избор“ макар и рискован (според нея). Тя ми показа начин да държа бебчо, при който да не се уморяват ръцете и той да заспива по лесно.
Все още будна след раждането (и повече от ден безсъние) и продължаващото множество от хора да се изсипва и говори, ме измори съвсем и нервите не ми издържаха – в 16 часа дори имах среща със Закрила на детето .. Това беше най-нелепото нещо за целия ден ..
Днес, дечко е на 2 години и 10 месеца и е жизнен, добър с хората и животните, любопитен като всяко детенце. И това благодарение на мен, приятелите ми и семейството ни.
Благодаря Ви, приятели :)
2:15 пътувахме с такси към болницата. В спешното на болница „Св. Петка“ - гр. Видин ни гледаха леко учудено и меко казано бездушно. Качихме се в Акушерното отделение: деж. сестра, приятеля ми и аз. Още като ни посрещна някой от дежурният екип санитарка или акушерка, беше категорична по въпроса, че приятелят ми не може да влезе и присъства на раждането.. Тонът и беше рязък и едва ли не насмешлив: как така ще присъства да стои и да чака отвън. Настоях няколко пъти, но нищо. Влязох за преглед и се запознах с бъдещият ми лекар д-р Костадинова. Първото, което чух от лекарката беше: „Ма разбрах, че боли – ти какво очакваше? Раждането е основно болка и ще те боли“. Казаха ми да се кача на легло по гръб – обясних им, че така ми е изключително болезнено и не ми е удобно.. В отговор получих, че само така можело, да съм търпяла и всички други ме „насърчаваха“. Установи се, че съм с пълно разкритие и малкото ще се роди до няма и час. Те взеха да ме гледат на ехограф и да слушат тоновете на сърцето му. Беше върху легло и ме болеше – протестирах, но лекарката беше категорична отново. Прошепна ми близо до ухото, че ще боли нямало друг начин. Лежах и естествено започнах да издавам стонове и да пъшкам. Веднага ми се скараха да съм се държала като мъжко момиче „майка ще ставаш“ и да не събудя другите родилки. Отговорих, че не мога да сдържам емоциите си и ще викам. Сякаш се пазарях за своя и живота на бебчо!
Преслушаха тоновете на детенцето и взеха да бързат – щял да се роди скоро. Започна бърза подготовка: проба за кръв, обръснаха гениталиите ми с няколко порязвания.. Персонала, обстановката и хигиената не бяха на ниво. Непрекъснато им говорех да не ме слагат легнала, понеже тази поза е неудобна и за мен и за детето (по гръб). Търпение и да спра да се оплаквам, Това бяха основните съвети. Усещах се сама, сред хора без капка състрадание, но нали си вършеха работата. Някои от събралият се екип дори мърмореха, че няма да имат почивка - „Няма живот тази вечер“. За тях това, което ми предстоеше си беше поредната рутина .виждах изморени и изнервени лица. Къде другаде да има повече живот, ако не в родилно отделение, където посрещаме новият живот?! Това ми мина през ума, но ето и реалността:
Раждането на бебчо започна по много странен и неочакван за мен начин, но не се отказах от идеята да съм спокойна да му предам любовта си. Носехме с нас в родилното декларация за отказване от ваксините и друг документ, в който са описани нашите желания, с които очаквахме че ще се съобразят! Бяха много учудени и от тук насетне започнаха нападките и въпросите, защо, как така... На раждането присъстваше и акушерката при, която ходех на консултация. Най-после си помислих познат човек, на когото мога да разчитам и ще ми помага. Оказа се груба заблуда, от нея не видях/усетих и капка нежност, стори ми се студена и далечна.
Мислите ми бяха разсеяни от леко строгият глас на акушерката, която ще помага по време на раждането: „Слушай ме момиче и ще родиш за по малко от час! Искам да ме слушаш и да напъваш, когато е необходимо!“ Това беше меко казано първото обръщение към мен различно от грубостта до сега.
Лекарката се въртеше и сумтеше повтаряйки, че търси сестра да ми сложи абокат за да ми поставят банка с окситоцин за регулиране на контракциите, когато ме приеха контракциите бяха на всеки 7минути. Лекарката взе да се ядосва на сестрите, поради тяхната мудност и неумение за поставяне на абокат – пробваха се три различни сестри да ми хванат вена, за да ми влеят този разтвор. Всичко с желанието да стане бързо и без всякакви чувства. Уви контракциите си продължаваха, но не толкова често колкото им се искаше на екипа. Лекарката се изнерви от чакането, акушерката ми помогна да стана и да стоя както ми е удобно. За първи път откакто влязох в това място някой се съобрази с желанието ми да не лежа на леглото по гръб. Започнах напъни в клекнало положение, докато не се появи отново лекарката и ме върна пак по гръб.
Започна най-напрегнатият етап изпълнен с напъване, болка и неразбиране какво се случва. Акушерката се опитваше да ме насърчава и помага, да не се отчайвам и да напъвам/помагам на бебето да дойде, тук дойде и най критичния момент: искам да уточня, че според първия преглед за вечерта имах пълно разкритие – нищо по лесно и по хубаво за нормално раждане. За лекарката това не беше достатъчно, очевидно беше намислила нещо – усетих, че се опитва да направи по-голямо разкритието. Това ми създаваше болки. Казах й, че еме боли и да не ме натискай. Отговор последва – студен като на човек в транс: Аз малко да ти помогна, защото ти не можеш и не знаеш как да напъваш! Попитах ги как, защото това ми се случва за първи път. Обясниха ми – тя и акушерката да напъвам с дупето, а не с лице и да не стягам мускулите.
Понеже исках да гледам какво прави лекарката, главата и гърба ми бяха напрежение. Една от присъстващите жени се сети да вдигне леглото и се получи, че си седя на стол в малко нетипично разкрачено положение. Имаше притискане в таза и аз се опитвах да се наглася към новото усещане. Когато ме болеше хич не не се притеснявах да викам – само това ми оставаше. Лекарката не чуваше моите молби, а акушерката и др. сестри не искаха и можеха да спорят с нея. Както си напъвахме дружно – лекарката се опитваше да ми обясни как да дишам – имаше моменти чак спирах да дишам, съжалих в избора си да потърся мед. помощ.
В този прекрасен миг се появи (чу се грубоват глас) „Кой и защо ме е повикал толкова рано?“. Това ме сепна и се обърнах по посока гласа - детски лекар, идвала за ваксините. Хубавото е, че още с влизането в отделението аз и приятелят ми настояхме за декларациите, които носим за отказ от ваксините. Очевидно беше уведомена за мнението ми, започна да ме напада. Защо искаш детето ти да няма ваксини? Започна да говори колко е рисковано това, как може така, това е задължително за всички. Казах и че ваксините са отрова и че детето е малко още, няма и час живот, да му слагат ваксина в телцето. Отговора на тази лекарка – педиатър „Ти да не си от някоя секта?“ Я кажи защо не даваш да му сложим ваксините, повтаряше че са задължителни.
Казах и че като негов родител ще поема риска и мога да избирам! Отговора й беше потресаващ ... „Ти още не си го родила живо, пък после ще му мислиш за ваксините!!! Отчая ме този глас на експерт-педиатър. Не спрях да следя действията й – за да видя какво ще прави с детенцето. През това време аз си напъвах както вещите лица ми казваха да правя.. Осъзнах колко ми липсва вкъщи – ритъм и начин на дишане воден от детето.
Раждането на малкото детенце си продължи нормално, до като на лекарката не и издържаха нервите и реши да ми „помогне“ - започна да ме натиска по корема със сила, набираше се върху мен като лекоатлет на състезание. В този момент моите нерви не издържаха и и се разкрещях да ме остави на мира, да не натиска, молих се да спре да натиска, и да остави природата сама да си свърши работата. Не, тя беше непреклонна – много късно било, искала вече да си почине – това и било вече четвърто раждане за тази нощ. Аз и казах както и на другите присъстващи, че не сме го планували така и кога да стане – детенцето само си знае кога е готово да излезе.
Аз крещях от болка, тя не спираше да ме натиска, от персонала никой не говореше освен акушерката – да ми напомня да напъвам и да не се отказвам. Лекарката продължаваше да прави така както си беше решила и явно свикнала.
Аз исках да видя кога ще се роди – чух, че вече е навън, по радостните гласове на акушерката и санитарката. Тук е момента, в който не си спомням нищо – в един момент лежах на масата и гледах тези уморени хора около мен, след това не чувах и усещах нищо. Погледнах и видях детенцето ми съвсем спокойно излезе. Главичката му беше с коса и цялото беше покрито със слуз. С мен никой не говореше. Разбрах, че се е родило – усетих как се отдели от мен за един кратък миг – уникално вътрешно усещане. Нямаше го вече този немирник в коремчето. В 4 часа сутринта, той вече стана самостоятелен.
През това време си повтарях - „Всичко ще бъде наред“. Казах на висок глас „Обичам те, мое мило дете“. Лекарката беше наблизо и ми отговори топло „Разбира се, че го обичаш, то ти е детенце“.
Лекарката сновеше насам-натам, все още беше нервна. Аз исках детенцето си, но имаше още неща, които да му правят. Педиатърката го прегледа и изтегли насъбралата се течност в устичката и нослето. Той проплака много нежно и слабо – като малко уплашено котенце. Сигурно усещайки какво го очаква – прерязаха пъпната връв веднага, усещах я как пулсира в мен; след това го измиха на чешмата и веднага го увиха плътно в пелена да не мърда и го сложиха в „аквариума“. Казаха, че е за негово добро – среда с кислород, като че ли този които ние дишаме не е нормален за едно детенце. Аз исках да си го гушкам, но всички бяха категорични - два часа ще стои под наблюдение – и той и аз. Така бяхме откъснати един от друг, можех да го гледам само от далече и нищо повече. Бях въодушевена и много щастлива лежах и го съзерцавах – малкото сладко бебче. Но и тъжна, защото не можех да го прегърна и да го целувам.
Предстоеше ми поредното изпитание на тялото и търпимостта ми на болка – оказа се, че трябва да ми направят няколко шева, поради разкъсване при напъване от моя страна и лекарската помощ от друга. Акушерката ме подготви психически, че щяло да боли, но е необходимо. Тя попита лекарката да ми сложи анестезия – тя отказа, аз и казах, че ще боли тя ми отвърна, че е нормално и няма как да ми сложи ( въпреки абоката) От това последва един много дълъг момент на болка, търпение и очакване на нещо по хубаво и красиво. Опитвах се да не мисля за болката и се стягах, да не съм изцяло подвластна на телесното усещане. Лекарката не се трогваше от молбите и виковете ми. Тя си вършеше работата бездушно и бе следа от състрадание, с професионализма на много години практика по един и същ начин – насилие и бездушие. Браво!... на съвременната хуманна медицинска помощ.
Това, което ме успокояваше беше гледката на малкото розово детенце, което до преди няколко мига беше на скрито и сигурно местенце в коремчето ми. Гледката беше успокояваща на фона на болките от шиенето, това за мен беше като мехлем. Чаках с недоумение кога моята мъчителка ще свърши и ще ни оставят с детенцето заедно. След като приключи, лекарката отиде да спи. Това го разбрах от разговора ми с акушерката: помолих я да взема детето (да го докосна, усетя, да му се порадвам от близо). Тя каза, че ще ми го донесе, да ми го покаже. Последваха дълги мигове на очакване. А през въпросните два часа „наблюдение за майката и детето” никой не присъстваше в залата. Двамата бяхме сами, но все така отдалечени. От време на време чувах гласа на акушерката от съседната стая проверяваше ме дали спя като ми задаваше различни въпроси. По едно време, дори дойде при мен и си говорехме повече, като и някои лични неща – семейства, раждане, тя ми споделяше, че тази лекарка почти винаги действа по този начин – с бързане, без любов и състрадание и насилие към майките и неродените им дечица като в последните години повечето се израждат чрез цезарово сечение!!!
Учудва ме, че все още практикува и жените и се доверяваме!?! Санитарката също ме проверяваше да не заспя. Усещах, че кръвното ми не е стабилно, дори ниско, леко ми се виеше свят, не можех да стана – само мърдах с ръце и глава.
4:30 – приключи шиенето и очаквах момента за среща с детенцето
7:30 – бях вече настанена в стая и се опитах да стана, въпреки силната болка от шевовете, исках да видя детето, казаха че щели до го доведат при мен, но кога? Не им вярвах отидох да го търся – имах си номерче на ръката, ако случайно нещо се объркам/ме.
Детската сестра ме изгони и ми се скара как мога да идвам неподготвена. Пък аз и казах, че дойдохме спешно и ще набавим необходимото неща, само да се отворят магазините..
8:00 Ангел най-после долетя в стаята ми. Радост и сълзи - чак в този момент осъзнах колко обичам детенцето си!
И се започнаха едни разговори ..
9:30 На визитацията дежурният лекар също ме подпита за ваксините.
10:00 – 10:30 Имах много целеви и назидателен разговор със старшата сестра за ваксините тя се опита да ме убеди, че решението ми е неправилно и ще повикат „Закрила на детето“ - ще ми направят психо-портрет, дали съм годна да бъде майка и отговорен родител. Понеже решението ми не показвало разбиране на „сериозността“ на ситуацията – дете без ваксини.
Дойде и секретарката на отдела – тя също ми обясни накратко колко безотговорно постъпвам, но имам право на „избор“ макар и рискован (според нея). Тя ми показа начин да държа бебчо, при който да не се уморяват ръцете и той да заспива по лесно.
Все още будна след раждането (и повече от ден безсъние) и продължаващото множество от хора да се изсипва и говори, ме измори съвсем и нервите не ми издържаха – в 16 часа дори имах среща със Закрила на детето .. Това беше най-нелепото нещо за целия ден ..
Днес, дечко е на 2 години и 10 месеца и е жизнен, добър с хората и животните, любопитен като всяко детенце. И това благодарение на мен, приятелите ми и семейството ни.
Благодаря Ви, приятели :)
29.Историята на А.Д.
2013 г. Преносих. Според официалната версия, де, защото нито един лекар не успях да убедя, че с 35-дневен цикъл, няма как да ми смятат термина на база 28 дни. Следящата ме на ЖК лекарка вдигна ръце (защото не я избрах за раждането) и каза да ходя всеки ден на тонове в избраната от мен болница. На третия ден поискаха да ме хоспитализират. Без проблеми и оплаквания, но "за всеки случай". Съгласих се, доверих се на лекарите. Приеха ме в патлогията на бившата Тина Киркова, където полежах пет дни (да усвоят една клинична пътека). На шестия ден (общо десети от официалния термин) се опитаха да ме индуцират. Системата ми докара леки нерегулярни и непродуктивни контракции. Два часа по-късно се появи Григорова (умишлено изпускам титлата доктор - не я заслужава според мен) и пожела да ме прегледа. Много, много грубо и с единствена цел да отлепи мехура. Водите ми започнаха да изтичат (в епикризата пише, че е станало спонтанно). После следваха часове наред с болезнени, но непродуктивни контракции, редуващи се с дълги затишия до следващата система. И така общо ден и половина, в които не достигнах повече от три сантиметра разкритие. После някой се сети да ми пуснат изследвания. Беше започнала да се развива инфекция. 36 часа с изтекли води. Докато ме подготвяха за секциото попитах какво ми вливат - "Каквото трябва". Толкова по въпроса. По време на операцията заспах на масата от изтощение, та чак съм притеснила анестезиоложката. След това не бяха сложили катетъра както трябва. Виках ги сто пъти, докато реагират, а направо усещах, че пикочния ми мехур ще се пръсне. И аз, и бебето бяхме на антибиотик близо седмица. А, да. Малката нямаше нито един признак да е преносена.
28.Историята на Т.Т.
2015 г. Здравейте, на 24 години съм , беше ми първа и дълго очаквана бременност.Когато разбрах, че очаквам детенце нямаше по- щастлив човек от мене. По време на бременността редовно ходих на консултации и ехограф . В седмия месец от бременността започнаха моите проблеми...Краката ми започнаха да се потдуват (албумин), когато споделх това с моята гинеколожка , тя не ми пусна изследвания, защото " не е хубаво постоянно да те боцкаме " така се изрази въпросната, защото предния месец вече ми правиха изследвания, а и било нормално да се потдута , защото съм малко по- едричка. В началото на осмия месец получих много лек кръвоизлив , но нямах никаква болка( беше събота) и водещата ми консултация докторка ми отказа преглед, намерих отворен кабинет в болницата в Младост , там доктора също ми отказа медицинска помощ , защото не ми водил той бременността , да съм си отишла при моята лекарка. От там супер ядосана отидох в родилното изчаках около 40 мин. да ме приемат и прегледат, от направения ми преглед една от акушерките ми каза , че водите ми са твърде малко, и ми казаха да се прибера у дома. В понеделник сутринта заедно с таткото отидохме при нашата " докторка", казахме и всичко това и тя пак " ама то толкова много момичета раждат с малко води изобщо не се притеснявай" и ми направи УЖ обстоен преглед, при който установи , че всичко е нормално и няма място за притеснение.След седмица и половина отидох отново на консултация за пускане ВЕЧЕ на изследвания....при което се разбра че плода е мъртъв поне от 15 дена в мене...........Аз не знаех къде се намирам от шока от такава новина само помня че се молих нищо да не видя и чуя от това раждане което ми престоеше в края на осмия месец. В късния следобед ме приеха в АГ болница за предизвикване на раждане и на следващия ден сутринта в 8.38 ч. родих мъртвото си бебе.Имаше сестри , които се отнасяха добре с мен ,но не и други които държаха да ми покажат детето и буквално ми го нявряха в лицето , въпреки молбите ми че не искам да имам този спомен в главата си. Ако медцината ни и съотвено лекарите ни бяха по- добри и започнат да гледат на хората , като хора , а не като пачка пари сега моето бебе сигурно щеше да е живо , защото ако си беше свършила работата тази жена нямаше да го изтървем.
Всеки път , когато чуя или прочета за немърливостта на българските лекари изживявам всичко това отново и отново. Искрено съжелявам за това което и други жени се налага да изживяват. Бъдете силни и не се отказвайте от това да бъдете майки.Сигурна съм , че няма по - истинско и красиво чувство от това!
Всеки път , когато чуя или прочета за немърливостта на българските лекари изживявам всичко това отново и отново. Искрено съжелявам за това което и други жени се налага да изживяват. Бъдете силни и не се отказвайте от това да бъдете майки.Сигурна съм , че няма по - истинско и красиво чувство от това!
27.Историята на З.Т.
2012 г. Моят разказ няма да е фрапиращ, но смятам, че не всичко беше наред. Вярвам, че действително проблемите трябва да се изкарат наяве и да се наблегне на факта, че за съжаление най- вероятно всички, които влязат в болница се сблъскват с подобно отношение. Разликата при бременните и родилките в повечето случаи е, че ние сме здрави в болница.
Имах лека бременност. Реших, че няма да избирам екип, да плащам допълнително и да правя уговорки с никой, защото си плащам всеки месец достатъчно висока сума за здравни осигуровки.
Изтекоха ми водите към 2 сутринта, чинно до половин час бях в Окръжна болница във Варна. Посрещна ме възрастна жена (акушер, санитар, така и не разбрах). Попълнихме документи и ме прати в предродилна. Без преглед, без клизма, без нищо! В осем ме прегледа доктор, който ми се накара защо ми бил толкова малък корема! Прегледа ме с ехограф. Дадоха ми време до 10 да започнат контракциите, след като не започнаха, на 1 см разкритие, ми сложиха система с окситоцин и кошмарът ми започна. Нямаше други раждащи т.е. всеки който минеше - лекари, акушери, стажанти, бъркаше да види какво става, няма ли да достигна заветните 10 см разкритие. Имаше само една стажантка, която си я спомням като ангел - носеше ми мокри марли, говореше успокоително, едва ли не после ме занесе до магарето. Иначе, докато преживявах най- ужасните болки, се наслушах на това кой какво е готвил предната вечер, къде е ходил, кой сериал е изгледал. После при самото раждане се оказа, че бебето нещо не ще да излиза. Един от всички доктори ми обясни спокойно, че трябва да ми натисне корема. След няколко силни напъна и натиска дъщеря ми се роди в 15ч лилаво- сива. Оказа се, че пъпната връв е била увита около главата и ръцете като тиранти. Все си мисля, че при един истински преглед при приема трябваше да се види това. Слава богу последствия нямаше. Мислех си, че всичко е приключило, но се оказа, че ужасът тепърва започва. От лежането ( 1 седмица заради жълтеница) си спомням, че постоянно ме болеше ченето - от стискане на зъби от болка, унижение и преглътнати сълзи. Интересен момент беше, когато ми искаха да подпиша, че се съгласявам на всякакви изследвания и манипулации да се извършват по тяхна преценка върху дъщеря ми - 2 часа след раждането. Започнах да задавам въпроси и не получих друг отговор, освен " Подпишете". В следствие детето беше цялото надупчено, петичките и бяха в лилави дупчици, главата, ръчичките... Най- лошото беше, че идваха и вземаха децата, без да обяснят къде ги водят, защо и кога ще ги върнат. Дежурният отговор беше "За изследвания." Разбрах след много питане и сълзи, че причината да не ни изписват е жълтеницата и потърсих неонатолог да попитам за резултатите от изследванията. Служителят (защото това за мен не е лекар, камо ли жена) ми се тросна, че изследванията на бебетата касаели само болничния персонал, каква съм пък аз, че се интересувам! Отвратена съм как тези болнични служители се възползват от факта, че жената след раждане е кълбо от емоции, бушуващи хормони и дезориентация, и правят каквото си искат. Държат се като господари, а ние родилките и бебетата все едно сме досаден добитък. Получих и обичайните съвети за часовете за кърмене (6-9-12-15-18-21) и да не прехранвам, все пак! За капак ми издадоха болничен, който нямаше нищо общо с дните ми на престой в болницата, за да си наместят точенето на Касата.
Имах лека бременност. Реших, че няма да избирам екип, да плащам допълнително и да правя уговорки с никой, защото си плащам всеки месец достатъчно висока сума за здравни осигуровки.
Изтекоха ми водите към 2 сутринта, чинно до половин час бях в Окръжна болница във Варна. Посрещна ме възрастна жена (акушер, санитар, така и не разбрах). Попълнихме документи и ме прати в предродилна. Без преглед, без клизма, без нищо! В осем ме прегледа доктор, който ми се накара защо ми бил толкова малък корема! Прегледа ме с ехограф. Дадоха ми време до 10 да започнат контракциите, след като не започнаха, на 1 см разкритие, ми сложиха система с окситоцин и кошмарът ми започна. Нямаше други раждащи т.е. всеки който минеше - лекари, акушери, стажанти, бъркаше да види какво става, няма ли да достигна заветните 10 см разкритие. Имаше само една стажантка, която си я спомням като ангел - носеше ми мокри марли, говореше успокоително, едва ли не после ме занесе до магарето. Иначе, докато преживявах най- ужасните болки, се наслушах на това кой какво е готвил предната вечер, къде е ходил, кой сериал е изгледал. После при самото раждане се оказа, че бебето нещо не ще да излиза. Един от всички доктори ми обясни спокойно, че трябва да ми натисне корема. След няколко силни напъна и натиска дъщеря ми се роди в 15ч лилаво- сива. Оказа се, че пъпната връв е била увита около главата и ръцете като тиранти. Все си мисля, че при един истински преглед при приема трябваше да се види това. Слава богу последствия нямаше. Мислех си, че всичко е приключило, но се оказа, че ужасът тепърва започва. От лежането ( 1 седмица заради жълтеница) си спомням, че постоянно ме болеше ченето - от стискане на зъби от болка, унижение и преглътнати сълзи. Интересен момент беше, когато ми искаха да подпиша, че се съгласявам на всякакви изследвания и манипулации да се извършват по тяхна преценка върху дъщеря ми - 2 часа след раждането. Започнах да задавам въпроси и не получих друг отговор, освен " Подпишете". В следствие детето беше цялото надупчено, петичките и бяха в лилави дупчици, главата, ръчичките... Най- лошото беше, че идваха и вземаха децата, без да обяснят къде ги водят, защо и кога ще ги върнат. Дежурният отговор беше "За изследвания." Разбрах след много питане и сълзи, че причината да не ни изписват е жълтеницата и потърсих неонатолог да попитам за резултатите от изследванията. Служителят (защото това за мен не е лекар, камо ли жена) ми се тросна, че изследванията на бебетата касаели само болничния персонал, каква съм пък аз, че се интересувам! Отвратена съм как тези болнични служители се възползват от факта, че жената след раждане е кълбо от емоции, бушуващи хормони и дезориентация, и правят каквото си искат. Държат се като господари, а ние родилките и бебетата все едно сме досаден добитък. Получих и обичайните съвети за часовете за кърмене (6-9-12-15-18-21) и да не прехранвам, все пак! За капак ми издадоха болничен, който нямаше нищо общо с дните ми на престой в болницата, за да си наместят точенето на Касата.
26.Историята на М.Т.
Здравейте,
Разказът ми няма и не може да отрази само негативното в връзка с цялата дородилна и родилна помощ – изживяла съм прекрасни моменти покрай подготовката и раждането на сина ми.
Следях бременността си както в Бургас, така и в София-МЦ Фемина и бях спокойна до момента, в който трябваше да раждам.
И двамата лекари в Бс, при които се наблюдавах, вече са покойници, но имам прекрасни впечатления от тях. Единият реагира много адекватно, когато на преносеното вече 4 дни бебе му се изгубиха тоновете след 2 хапчета и една система за предизвикване на раждане. За 5 минути ме вкара в операционната за секцио, като не успях дори да се притесня.
Да уточня, че става дума за МБАЛ Бургас-2007г.
Неприятното настъпи след втория ден, в който ни качиха в отделението с бебетата.
Започвам с описание на стаята:
1. Хлебарки, от които имам вечен спомен в снимки.
2. Счупени колелца на детски креватчета, чието предназначение е да стоят в средата на стаята под стъклена витрина, разделяща стаята на майките и стаята, от която сестрите да вземат децата, за да им вземат кръвни проби, да ги претеглят и т.н./Креватчетата са тежки и е абсурд да се местят всеки път до леглото на майката, за да е по-лесно с храненето на бебето/.
3. Високи повредени легла /идеята някога е била да се свалят и качват според позицията на лежащия, но моето беше развалено и стоеше на най-високата позиция, като аз - 1.60 висока и след секцио трябваше да се набирам всеки път, за да мога да се кача на леглото. Ситуацията със слизането далеч не беше по-лесна/
4. След секцио жените първите дни нямат кърма и искат, не искат захранват изкуствено децата- забравиха ни за едното хранене-цялата стая.
5. Много недружелюбен персонал, сестрите не ни обръщаха никакво внимание, сами се оправяхме за всичко. Аз взех един стол, който намерих в коридора, за да го поставя до креватчетата с цел да не ставаме непрекъснато да храним бебетата. В викове и крясъци една сестра дойде да си го прибере и ме обвини, че съм много нахална.
6. Едната от сестрите бях готова да я набия, а съм далеч от такова състояние на духа по принцип, заплаших я даже. В 2ч сутринта, след като всички майки бяхме крайно изтощени след няколко часов плач на бебетата и се наслаждавахме на вече 10 минути тишина, идва една сестра, взе сина ми и почна да го дупчи с игла да му взима кръв. Детето се разпищя, а тя се ядоса, че ръцете му били студени и не пускали достатъчно кръв пръстчетата. Тогава скочих и я заплаших, че не отговарям за действията си, ако не се махне веднага.
7. Момичето до мен беше с хипертония- всеки лекар, идващ на смяна й изписваше ново лекарство, а един й каза-няма да ти изписвам нищо- ела в частния ми кабинет, като те изпишат. Нейното дете беше с малко килограми-от онези, които са на границата и не е ясно дали ще я изпишат, заедно с нас, а момичето от притеснение вдигаше и сваляше кръвното много рязко. Никой не тръгна да проверява какъв е проблемът. Накрая остана и след нашето изписване, като плачеше и молеше да подпише документи, че иска на своя отговорност да я изпишат.
Сега- 7 години по-късно съм бременна с второто си дете, пак се преглеждам и в София, и в Бургас.
Смятах да раждам в частната болница в града, но цените незнайно защо се вдигнаха драстично последния месец и лекалят ми се премести в МБАЛ-Бургас.
Със смесени чувства съм, предполагам, че за 7 години нещата са се променили.
Имам още време да взема решение, ще ползвам деня на отворени врати да разгледам болницата и ще реша...............
Според мен грижата за родилките и бебетата трябва да е приоритетна, защото всяка майка помни по минути дните и нощите около раждането си и вместо да се отпусне и подготви за едно прекрасно преживяване, тя се травмира от разказани истории за проявено безхуманно отношение и небивал стрес....
Моята история далеч не е драматична, даже повече са положителните моменти, но исках да наблегна на факта, че грижата непосредствено след раждането също е изключително важна .....
Разказът ми няма и не може да отрази само негативното в връзка с цялата дородилна и родилна помощ – изживяла съм прекрасни моменти покрай подготовката и раждането на сина ми.
Следях бременността си както в Бургас, така и в София-МЦ Фемина и бях спокойна до момента, в който трябваше да раждам.
И двамата лекари в Бс, при които се наблюдавах, вече са покойници, но имам прекрасни впечатления от тях. Единият реагира много адекватно, когато на преносеното вече 4 дни бебе му се изгубиха тоновете след 2 хапчета и една система за предизвикване на раждане. За 5 минути ме вкара в операционната за секцио, като не успях дори да се притесня.
Да уточня, че става дума за МБАЛ Бургас-2007г.
Неприятното настъпи след втория ден, в който ни качиха в отделението с бебетата.
Започвам с описание на стаята:
1. Хлебарки, от които имам вечен спомен в снимки.
2. Счупени колелца на детски креватчета, чието предназначение е да стоят в средата на стаята под стъклена витрина, разделяща стаята на майките и стаята, от която сестрите да вземат децата, за да им вземат кръвни проби, да ги претеглят и т.н./Креватчетата са тежки и е абсурд да се местят всеки път до леглото на майката, за да е по-лесно с храненето на бебето/.
3. Високи повредени легла /идеята някога е била да се свалят и качват според позицията на лежащия, но моето беше развалено и стоеше на най-високата позиция, като аз - 1.60 висока и след секцио трябваше да се набирам всеки път, за да мога да се кача на леглото. Ситуацията със слизането далеч не беше по-лесна/
4. След секцио жените първите дни нямат кърма и искат, не искат захранват изкуствено децата- забравиха ни за едното хранене-цялата стая.
5. Много недружелюбен персонал, сестрите не ни обръщаха никакво внимание, сами се оправяхме за всичко. Аз взех един стол, който намерих в коридора, за да го поставя до креватчетата с цел да не ставаме непрекъснато да храним бебетата. В викове и крясъци една сестра дойде да си го прибере и ме обвини, че съм много нахална.
6. Едната от сестрите бях готова да я набия, а съм далеч от такова състояние на духа по принцип, заплаших я даже. В 2ч сутринта, след като всички майки бяхме крайно изтощени след няколко часов плач на бебетата и се наслаждавахме на вече 10 минути тишина, идва една сестра, взе сина ми и почна да го дупчи с игла да му взима кръв. Детето се разпищя, а тя се ядоса, че ръцете му били студени и не пускали достатъчно кръв пръстчетата. Тогава скочих и я заплаших, че не отговарям за действията си, ако не се махне веднага.
7. Момичето до мен беше с хипертония- всеки лекар, идващ на смяна й изписваше ново лекарство, а един й каза-няма да ти изписвам нищо- ела в частния ми кабинет, като те изпишат. Нейното дете беше с малко килограми-от онези, които са на границата и не е ясно дали ще я изпишат, заедно с нас, а момичето от притеснение вдигаше и сваляше кръвното много рязко. Никой не тръгна да проверява какъв е проблемът. Накрая остана и след нашето изписване, като плачеше и молеше да подпише документи, че иска на своя отговорност да я изпишат.
Сега- 7 години по-късно съм бременна с второто си дете, пак се преглеждам и в София, и в Бургас.
Смятах да раждам в частната болница в града, но цените незнайно защо се вдигнаха драстично последния месец и лекалят ми се премести в МБАЛ-Бургас.
Със смесени чувства съм, предполагам, че за 7 години нещата са се променили.
Имам още време да взема решение, ще ползвам деня на отворени врати да разгледам болницата и ще реша...............
Според мен грижата за родилките и бебетата трябва да е приоритетна, защото всяка майка помни по минути дните и нощите около раждането си и вместо да се отпусне и подготви за едно прекрасно преживяване, тя се травмира от разказани истории за проявено безхуманно отношение и небивал стрес....
Моята история далеч не е драматична, даже повече са положителните моменти, но исках да наблегна на факта, че грижата непосредствено след раждането също е изключително важна .....
25.Историята на П.Т.
Да споделя и аз своя опит.
Раждах в Шейново преди десетина години (няма да уточнявам). Беше ужасно, беше гавра. Бяхме платили за избор на екип, но докторът изобщо не дойде, защото беше нощ. Обръснаха ме криво-ляво, не измиха сапуна и не ме подсушиха. Бъркаха в мен грубо и касапски, за да ми направят разкритие и да ми спукат мехура, причинявайки ми жестока болка. Направиха ми клизма и ме оставиха сама на магарето, без да ми кажат къде е тоалетната. Изпуснах се и се разплаках, а те ми се разкрещяха. Постоянно ми се подиграваха, колко съм дебела, говорейки си помежду си за мен в трето лице, все едно не съм там. Обиждаха ме, че съм забравила да си пия противозачатъчните, щом раждам толкова млада, била съм като циганките. Не ми даваха вода 16 часа. Стоях в предродилна зала, вързана с колани за тонове на бебето. Бяха ме сложили по гръб, а аз така губех съзнание, но на никого не му пукаше. Оставиха ме сама и изобщо не идваха да ме наблюдават. Да са дошли два пъти максимум, и то съвсем за малко. Така е, къде съм тръгнала да раждам през нощта!
Поставиха ми епидурална упойка, защото така се правело, и то, след като се бях мъчила в адски болки часове наред. Незнайно защо я сложиха почти в края на раждането, точно преди напъните. Тази упойка ме обездвижи от кръста надолу, бях като парализирана. Изобщо не стигаха импулси от мозъка ми до мускулите, а те само ми крещяха, защото не напъвам правилно. От напъване получих кръвоизливи в очите. Натискаха ми зверски корема, щяха да ми счупят ребрата, цялата бях синя после, и трудно дишах седмица след това. Оповръщах се, и никой дори не ми подаде кърпичка да се забърша, оставиха да си се размаже хубаво и да засъхва по косата, лицето и нощницата ми. Наложи се да ползват вакуум-екстрактор, защото бях изцяло обездвижена и парализирана от кръста надолу, благодарение на несвоевременно поставената упойка. Като родих бебето не ми го показаха, а просто го отнесоха, нещо коментираха, че не е добре, но на молбите ми да ми кажат какво му е, отговорът беше: „Мълчи сега!“. Шиха разреза от епизиотомията и си позволяваха нецензурни коментари. Оставиха ме да лежа сама, мръсна, оповръщана и кървяща след раждането в някакъв коридор, и се правеха, че не чуват, когато ги виках. Исках поне да знам как е бебето, но никой нищо не ми каза. Поне два часа лежах така.
После ме откараха в стаята и ме зарязаха там, както си бях – цялата в кръв и повръщано. За детето – нито дума. Само чух коментари, колко била нагла майка ми да звъни да пита дали съм родила.
Исках да стана и да намеря детето, но припаднах до леглото... Не знам колко време съм лежала така, но някак намерих сили да изпълзя от стаята. После пак съм припаднала и са ме занесли в леглото. Когато се събудих до мен нямаше никого, нямаше и бутон за спешно повикване, раницата с багажа ми също не беше при мен все още. Бях абсолютно безпомощна, не знаех дали детето е живо, а само това ме интересуваше. Почти пълзейки, и опирайки се на стената намерих стаята с новородените, но ми казаха, че не е там. Било сложено в кислородна палатка, защото раждането било много тежко... Така и не ми дадоха да го видя поне през стъклото...
Не ми дадоха и да закърмя бебето. Докараха ми го чак на втория ден, вече стабилно захранено с АМ. Никой нищо така и не ми каза за бебето, само, че вече било добре. Имаше жесток кръвоизлив и цицина на главата от вакуум-екстрактора, както и кръвоизлив в едното око. Никой не ми даде напътствия как да кърмя и да се изцеждам. Благодарение на това получих мастит след около седмица. Получих и възпаление на шевовете още в болницата, защото явно ме бяха шили с мръсна игла. Личната ми лекарка ми спаси живота впоследствие, защото буквално си отивах от тези инфекции.
Изписаха ни в следното състояние – аз с възпалени шевове и тежка кръвозагуба, заради която един месец припадах при всяко ставане от леглото; бебето – с диария и с кръвоизливи на главата и в окото. Години наред след това се разтрепервах, като чуя за раждане...
Раждах в Шейново преди десетина години (няма да уточнявам). Беше ужасно, беше гавра. Бяхме платили за избор на екип, но докторът изобщо не дойде, защото беше нощ. Обръснаха ме криво-ляво, не измиха сапуна и не ме подсушиха. Бъркаха в мен грубо и касапски, за да ми направят разкритие и да ми спукат мехура, причинявайки ми жестока болка. Направиха ми клизма и ме оставиха сама на магарето, без да ми кажат къде е тоалетната. Изпуснах се и се разплаках, а те ми се разкрещяха. Постоянно ми се подиграваха, колко съм дебела, говорейки си помежду си за мен в трето лице, все едно не съм там. Обиждаха ме, че съм забравила да си пия противозачатъчните, щом раждам толкова млада, била съм като циганките. Не ми даваха вода 16 часа. Стоях в предродилна зала, вързана с колани за тонове на бебето. Бяха ме сложили по гръб, а аз така губех съзнание, но на никого не му пукаше. Оставиха ме сама и изобщо не идваха да ме наблюдават. Да са дошли два пъти максимум, и то съвсем за малко. Така е, къде съм тръгнала да раждам през нощта!
Поставиха ми епидурална упойка, защото така се правело, и то, след като се бях мъчила в адски болки часове наред. Незнайно защо я сложиха почти в края на раждането, точно преди напъните. Тази упойка ме обездвижи от кръста надолу, бях като парализирана. Изобщо не стигаха импулси от мозъка ми до мускулите, а те само ми крещяха, защото не напъвам правилно. От напъване получих кръвоизливи в очите. Натискаха ми зверски корема, щяха да ми счупят ребрата, цялата бях синя после, и трудно дишах седмица след това. Оповръщах се, и никой дори не ми подаде кърпичка да се забърша, оставиха да си се размаже хубаво и да засъхва по косата, лицето и нощницата ми. Наложи се да ползват вакуум-екстрактор, защото бях изцяло обездвижена и парализирана от кръста надолу, благодарение на несвоевременно поставената упойка. Като родих бебето не ми го показаха, а просто го отнесоха, нещо коментираха, че не е добре, но на молбите ми да ми кажат какво му е, отговорът беше: „Мълчи сега!“. Шиха разреза от епизиотомията и си позволяваха нецензурни коментари. Оставиха ме да лежа сама, мръсна, оповръщана и кървяща след раждането в някакъв коридор, и се правеха, че не чуват, когато ги виках. Исках поне да знам как е бебето, но никой нищо не ми каза. Поне два часа лежах така.
После ме откараха в стаята и ме зарязаха там, както си бях – цялата в кръв и повръщано. За детето – нито дума. Само чух коментари, колко била нагла майка ми да звъни да пита дали съм родила.
Исках да стана и да намеря детето, но припаднах до леглото... Не знам колко време съм лежала така, но някак намерих сили да изпълзя от стаята. После пак съм припаднала и са ме занесли в леглото. Когато се събудих до мен нямаше никого, нямаше и бутон за спешно повикване, раницата с багажа ми също не беше при мен все още. Бях абсолютно безпомощна, не знаех дали детето е живо, а само това ме интересуваше. Почти пълзейки, и опирайки се на стената намерих стаята с новородените, но ми казаха, че не е там. Било сложено в кислородна палатка, защото раждането било много тежко... Така и не ми дадоха да го видя поне през стъклото...
Не ми дадоха и да закърмя бебето. Докараха ми го чак на втория ден, вече стабилно захранено с АМ. Никой нищо така и не ми каза за бебето, само, че вече било добре. Имаше жесток кръвоизлив и цицина на главата от вакуум-екстрактора, както и кръвоизлив в едното око. Никой не ми даде напътствия как да кърмя и да се изцеждам. Благодарение на това получих мастит след около седмица. Получих и възпаление на шевовете още в болницата, защото явно ме бяха шили с мръсна игла. Личната ми лекарка ми спаси живота впоследствие, защото буквално си отивах от тези инфекции.
Изписаха ни в следното състояние – аз с възпалени шевове и тежка кръвозагуба, заради която един месец припадах при всяко ставане от леглото; бебето – с диария и с кръвоизливи на главата и в окото. Години наред след това се разтрепервах, като чуя за раждане...
24.Историята на Н.Н.
Абразио по медицински причини
Поради спряла сърдечна дейност, се наложи абразио в 8г.с. Т.к самата аз съм се нагледала на ужасно отношение по държавните болници, вкл присъствах на аборт на леля ми, където се отнесоха ужасно, с мъжа ми взехме решение, че ще ходя на ЖК в "Токуда". При прегледа за установяване на сърдечна дейност, се оказа че плода отговаря точно на г.с, но няма сърдечна дейност. Доктора настоя хубаво и продължително да видя, че детето не се движи. Казвам дете, защото за мен то беше и е моето първо дете, което приличаше на мини кукла с ръце и крачета. Тогава не осъзнавах какво се случва, но при втората бременност за 9 месеца успях да погледна екрана само три пъти, по време на ФМ, единствено защото беше срещу лицето ми. Всеки път макар и в др болница и АГ, имах страх, че той може да не мърда и да ме накарат пак хубаво да видя. Но до тук не приключва моя разказ. На др ден ме приеха за абразио. Понеже имам и втори аборт, нормално при прием в болницата, трябва да ми направят отново гинекологичен преглед. Такъв нямаше и докато чаках за абразиото, споделих с моят мъж, че не е нормално да ми отказват такъв преглед и че може да не са видели хубаво. (Което не беше така, защото детето не се движеше и не се чу сърдечен ритъм, но при първа бременност няма как да знам, че плода при нормално протичаща бременност е непрекъснато в движение). Вкараха ме в операционна и първоначално не можаха да ми открият вена. Седмици наред ходех с посинени ръце около китките и лактите, заради опитите и въртенето на иглата във вените ми. Отношението беше ужасно. Но още нищо не бях видяла и чула. Дойде АГ и започна да обижда мъжа ми и мен, как си позволява да я моли да ме прегледат преди кюртажа, не защото не и вярва, а защото се притеснява за мен(от трето лице разбрах, че разговора е бил нормален и мъжа ми не е спорил, а просто е помолил). Обидите продължиха докато заспах, вкл чух че съм там по мое желание и аз искам да го махна. Не отричам, че кюртажа беше добре извършен, изследванията които ми препоръча бяха адекватни и пълни. Но заради отношението, при втората бременност, още докато мъжа ми държеше теста, първите му думи бяха "Ще идем където искаш, но в "Токуда" повече няма да стъпиш".
Втората ми бременност и вторият аборт бяха в МБАЛ "Надежда", отношението е нормално. Не ти свалят звезди, но се държат човечно. Преди, по време и след интервенциите.
Поради спряла сърдечна дейност, се наложи абразио в 8г.с. Т.к самата аз съм се нагледала на ужасно отношение по държавните болници, вкл присъствах на аборт на леля ми, където се отнесоха ужасно, с мъжа ми взехме решение, че ще ходя на ЖК в "Токуда". При прегледа за установяване на сърдечна дейност, се оказа че плода отговаря точно на г.с, но няма сърдечна дейност. Доктора настоя хубаво и продължително да видя, че детето не се движи. Казвам дете, защото за мен то беше и е моето първо дете, което приличаше на мини кукла с ръце и крачета. Тогава не осъзнавах какво се случва, но при втората бременност за 9 месеца успях да погледна екрана само три пъти, по време на ФМ, единствено защото беше срещу лицето ми. Всеки път макар и в др болница и АГ, имах страх, че той може да не мърда и да ме накарат пак хубаво да видя. Но до тук не приключва моя разказ. На др ден ме приеха за абразио. Понеже имам и втори аборт, нормално при прием в болницата, трябва да ми направят отново гинекологичен преглед. Такъв нямаше и докато чаках за абразиото, споделих с моят мъж, че не е нормално да ми отказват такъв преглед и че може да не са видели хубаво. (Което не беше така, защото детето не се движеше и не се чу сърдечен ритъм, но при първа бременност няма как да знам, че плода при нормално протичаща бременност е непрекъснато в движение). Вкараха ме в операционна и първоначално не можаха да ми открият вена. Седмици наред ходех с посинени ръце около китките и лактите, заради опитите и въртенето на иглата във вените ми. Отношението беше ужасно. Но още нищо не бях видяла и чула. Дойде АГ и започна да обижда мъжа ми и мен, как си позволява да я моли да ме прегледат преди кюртажа, не защото не и вярва, а защото се притеснява за мен(от трето лице разбрах, че разговора е бил нормален и мъжа ми не е спорил, а просто е помолил). Обидите продължиха докато заспах, вкл чух че съм там по мое желание и аз искам да го махна. Не отричам, че кюртажа беше добре извършен, изследванията които ми препоръча бяха адекватни и пълни. Но заради отношението, при втората бременност, още докато мъжа ми държеше теста, първите му думи бяха "Ще идем където искаш, но в "Токуда" повече няма да стъпиш".
Втората ми бременност и вторият аборт бяха в МБАЛ "Надежда", отношението е нормално. Не ти свалят звезди, но се държат човечно. Преди, по време и след интервенциите.
23.Историята на Е.Б.
Здравейте, благодаря Ви за публикуването на моя коментар. Аз самата привнесох някои редакции в него и бих Ви била още по-благодарна, ако използвате редактираната от мен версия:
Специално в България раждането наистина е кошмар, да. Трагедиите с битото от акушерка новородено и със смъртта на бебе по време на раждане в Тетевен не са единични случаи, а нечовешкото отношение е практика в държавните ни болници. Аз нямам сили да говоря за всичкото преживяно насилие и унижения в болниците, защото се разтрепервам... Но се радвам, че други жени вече говорят за това и настояват за промяна! Дано в България да има все повече подвеждани под отговорност медици за насилие и нечовешко отношение... и нещо да се промени... Много е болезнено да си спомняш и да разказваш за преживения тормоз, но ако сте здрави и ако можете, ако намерите сили, ГОВОРЕТЕ, ПИШЕТЕ, СПОДЕЛЯЙТЕ. Мълчанието Ви няма да помогне на пациентите, които ще идат там след Вас...
Аз мога само да Ви споделя едно мое писмо до приятелка относно кърменето: http://borislavkiprin.com/.../kurmene-sled-sectio-bulgaria/ Крайно време е и в БГ да се случи това, което е станало още преди 50-60 години в цивилизования свят, а именно - да се преустанови практиката за отделяне от майките поне на здравите новородени и да се помага повече на родилката (особено ако е оперирана).Това не е някакъв емоционален каприз, а е решаващо и за кърменето и физическото здраве!! (освен че предотвратява аутизъм, бебешка анорексия и др. психични разстройства)
"God has seen every wrong, every person that has hurt you, every tear you've shed, every lonely night, every injustice. He will pay you back."
22.Историята на Д.М.
28.11.2014, предиобед. Реанимацията за "секцийките" (родилите с цезарово сечение) в АГ отделение към УМБАЛ "Д-р Ст. Киркович". На едно от момичетата ръката му е подута от абоката, прилича на поничка. "Абе, тая ръка мн взе да ме боли, какво да правя?", пита тя останалите. "Поискай да ти сложат нов на другата ръка. Защо да се мъчиш?". Идва акушерката да ни прави вливанията в системите. "Някакви оплаквания?" "Ръката ми е подута, а сега, като тече системата, още повече ме боли, може ли да ми смените абоката?" Любезно акушерката й обяснява: "О, не, в никакъв случай, защо да ти го сменям, ти сега си с розов абокат, искаш да ти слагам зелен. Не, не..." "Аз не Ви карам да сменяте цвета, искам НОВ абокат на ДРУГАТА ръка!" "Ама разбери, момиченце, няма да тръгна да ПОХАБЯВАМ розов абокат, те са ни най-ценните, няма да ти го махна!" "Ама не разбирате ли, РЪКАТА МИ Е ПОДУТА И БОЛИ!" "Ама ти не си тази, която ще ми кажеш кога да ти сменям абоката!" И излезе. Момичето стоеше като попарено. По една щастлива случайност, бях точно преди 3 години в същото АГ отделение. Пак чрез абокат се наложи да ми вливат антибиотици. На 4-я ден моята ръка беше много по-малко подута, отколкото тази на въпросната родилка. Смениха ми абоката. Явно работата не беше в това, че не се налага смяна, а просто на акушерката не й се занимаваше. Мернах по коридора познато лице - една страхотна жена и професионалист, за която бях запомнила, че е старша акушерка. И я бях запомнила и с наистина човешкото отношение към пациентите. Спрях я и й разказах случая. Погледна възмутено и каза: "Иди пак при същата акущерка и й кажи, че аз съм казала да смени абоката на момичето." и хукна надолу по стълбите. Когато "червенокосата" (така я бяхме кръстили, понеже при липсата на баджове персоналът е не отделни личности, а анонимни физиономии...) отново мина край нашата стая, я извикахме и й предадох нареждането. Е, нямаше къде да ходи. Сложи на другата ръка на мамчето зелен абокат, все още едва прежалвайки розовия... Една вметка: всяка родилка със секцио (планово или не), било преди приемането й в отделението, било по време на престоя си там, осигуряваха - всяка по два абоката. Беше отвратително - да оставяш едно човешко същество да търпи болка и дискомфорт, само за да спестиш консуматив на стойност 2-3 лв... При това не за сметка на болницата...И все пак - наред с пошлата дребнавост, в това АГ отделение битува и професионализъм, и отношение към родилката като към личност.. И все пак - и две-три гнили ябълки са достатъчни, за да се съсипе цяла касетка...
21.Историята на К.Д.
Края на декември 2010-планово секцио при прехваления доктор Георги Георгиев- АГ-Варна. Доктора намекна,че е по-добре да родя на вип-етажа(1000лв),но аз предпочетох само избор на екип-350лв.След като ми донесоха бебето видях че едното му краче е отпуснато,но нали бързам да го преоблека,от стрес пропускам да попитам педиатрите на сутришната визитация. Десет дни след това крачето се втрърдява,тръгваме по доктори-суматоха, ренгена показва счупена бедрена кост,вече към зарастване-шокът е голям,да си мислиш че всичко е минало наред и да разбереш за травмата след 10дни. В епикризата на графа Травми няма нищо(да не решиш случайно да тръгнеш да съдиш болницата).
След време доктор Александров пак от Аг Варна след като му разказах ме "успокои" че въпросния доктор Георгиев има в практиката си раждане със счупена главичка,фатално завършило,така че да се радвам че сме живи и здрави...
След време доктор Александров пак от Аг Варна след като му разказах ме "успокои" че въпросния доктор Георгиев има в практиката си раждане със счупена главичка,фатално завършило,така че да се радвам че сме живи и здрави...
20.Историята на Е.Х.
2010 г. Наясно съм, че повечето хора не биха сметнали моето първо раждане за "травмиращо", вероятно даже минава за много хубаво. Но за мен не беше така, затова споделям историята.
Въпреки че съм от София, избрах да раждам в по-малък град, тъй като бях чула хубави неща за тамошната болница. Освен това бяха достатъчно търпеливи да изчакат 12 дни след термина без да натискат за индукция. Следобед на 12-тия ден раждането започна спонтанно и отидох в болницата когато контракциите станаха през 2-3 минути (беше към 1ч. през нощта). Мислех че съм близо до края, но се оказа че има още доста. Стояхме двамата с таткото в предродилна зала цяла нощ, беше много спокойно и само от време на време ме наглеждаше акушерка. До сутринта бях вече много изморена, контракциите много силни, а все още нямах пълно разкритие. Обаче имах усещане за натиск и помислих че това са напъните. В този момент извикаха лекаря и всичко тръгна наопаки. Той пристигна заедно с още куп хора (сестри, санитарки, не знам и аз), светнаха всички лампи и изведнъж стана шумно и хаотично. Направи ми "преглед" който беше много болезнен и мисля че се е опитал изкуствено да разшири шийката за да докара пълно разкритие. След това ми спука водите без мое съгласие, въпреки че протестирах, дърпах се и пищях. Започнахме дирижирани напъни и след малко ме преместиха в родилна зала на "магарето", където напъвах известно време и главата на бебето се показа. Лекарят тръгна да прави епизиотомия, а аз се развиках да не ме режат. Тогава той започна да ми разказва какви ужасни разкъсвания бил виждал, "от край до край" и как е за мое добро - и все пак ме сряза. Бебето се роди към 8 сутринта, хубаво и здраво, а аз вместо да му се радвам бях бясна за това посегателство над тялото ми и за всички манипулации които ми бяха направени без мое съгласие. В крайна сметка останах с горчив спомен от първото си раждане и страх от следващо.
Въпреки че съм от София, избрах да раждам в по-малък град, тъй като бях чула хубави неща за тамошната болница. Освен това бяха достатъчно търпеливи да изчакат 12 дни след термина без да натискат за индукция. Следобед на 12-тия ден раждането започна спонтанно и отидох в болницата когато контракциите станаха през 2-3 минути (беше към 1ч. през нощта). Мислех че съм близо до края, но се оказа че има още доста. Стояхме двамата с таткото в предродилна зала цяла нощ, беше много спокойно и само от време на време ме наглеждаше акушерка. До сутринта бях вече много изморена, контракциите много силни, а все още нямах пълно разкритие. Обаче имах усещане за натиск и помислих че това са напъните. В този момент извикаха лекаря и всичко тръгна наопаки. Той пристигна заедно с още куп хора (сестри, санитарки, не знам и аз), светнаха всички лампи и изведнъж стана шумно и хаотично. Направи ми "преглед" който беше много болезнен и мисля че се е опитал изкуствено да разшири шийката за да докара пълно разкритие. След това ми спука водите без мое съгласие, въпреки че протестирах, дърпах се и пищях. Започнахме дирижирани напъни и след малко ме преместиха в родилна зала на "магарето", където напъвах известно време и главата на бебето се показа. Лекарят тръгна да прави епизиотомия, а аз се развиках да не ме режат. Тогава той започна да ми разказва какви ужасни разкъсвания бил виждал, "от край до край" и как е за мое добро - и все пак ме сряза. Бебето се роди към 8 сутринта, хубаво и здраво, а аз вместо да му се радвам бях бясна за това посегателство над тялото ми и за всички манипулации които ми бяха направени без мое съгласие. В крайна сметка останах с горчив спомен от първото си раждане и страх от следващо.
19.Историята на Е.И.
2013 г. Здравейте, моето раждане вървеше нормално, докато лекарите от "Майчин дом"-Варна не ме изнудиха да ми поставят упойка, за да родя по-бързо и безболезнено естествено. Много пъти отказвах, но последния път ми предложиха в момент на много силна и болезнена контракция и се съгласих. Бях вече със 7см разкритие. Сложиха ме на масата и поставиха катетъра - май така се казва нещото чрез, което се поставя и самата упойка. Тогава попитах дали вече ми е сложена упойката и лекарката каза, че още не го е пуснала. Тогава помолих да не ми слагат, че се отказвам (много се страхувах от упойки), но ме отряза като каза, че няма вече връщане назад. И тогава стана страшното. Не знам какво е объркала точно (така и не ми казаха подробности), но ме обездвижиха от гърдите надолу! Наложи се 5 часа да чакаме да мине действието на упойката, за да мога да напъвам (през това време не спирах да кървя, но те не знаеха защо!). В крайна сметка губеха тоновете на бебето и се наложи да използват вакуум, за да го извадят. На другия ден разбрах, че имам проблем с левия крак - засегнат е бил и нерв при поставянето на упойката. Изписаха ме и с анемания след голямата кръвозагуба. Имам ужасен спомен от случилото се, месеци тревоги и обикаляне с бебето по лекари и невролози, но и сега се разстройвам като го пиша и не ми се навлиза в подробности. Ако все пак са Ви нужни още описания на раждането ми съм готова в по0късен момент да добавя.
18.Историята на Р.Р.
Далечната 1991 година. 19 годишно момиче, което за съжаление започва да ражда на 31 декември. Много е лошо да се ражда "по празници" в България. Бях шротеже на шефа на клиниката – това може би спаси сина ми. И въпреки това има неща, които не се забравят: „Както си я поткарала така – ще ми раждаш точно в 12 часа! Но сега е 5 – до 9 трябва да си родила, защото съм на ресторант...“ Начина по който ми се помага „да се забързам“ – години по-късно разбрах колко опасно е това. Доктора разширява шийката на матката ми с пръсти, докато чака всяка следваща контракция – боли много! Целите му ръце са в кръв...
После ме оставят в предродила зала – САМА – закачена за апарата за тонове. В един момент чувам как при една от контракциите ритмичното „туп –туп“ главоломно пада. Почвам да крещя: „Бебето, бебето, бебето – нещо става с бебето!“ – Идва акушерка, която ми креши нещо, защото не може да ми намери вена. Една по-възрастна ми казва да си вдигна краката и набутва бебето обратно (тоновете се оправят). Вече съм с пълно разкритие...викат доктора обратно (отишъл си е до тях) – чувам думите – „Оф, тази вечер ще има или форцепс или секцио...“ треперя от страх неудържимо – чак ми се удрят коленете едно в друго като се качвам на операционната маса.
Пълна упойка – събуждане – няма ми очилата (с 6 диоптъра съм) – пише нещо с химикал на крака ми (на другия ден разчетох – с химикал „мъжко“!) – боли ме нечовешки като се опитам да си вдигна крака да видя какво пише...моля се за помощ много ми се повръща (давя се) – санитарки и акушерки танцуват ХОРО в коридора – виждам ги през отворената врата на стаята, но не мога да извикам за помощ – карат ми се отново да не ги притеснявам...в ада съм!
Най-страшното предстои обаче на сутринта. При мен пристига педиатър (после разбрах каква е докторката – не се представя – просто жена с бяла престилка). Казва: „Вие ли сте майката на 66 номер“ – „Да?“ - казвам аз, защото съм видяла вече с късогледите си очи номера на ластика на ръката си.
Тя издекламира: „ Детето ви се роди с голям линфангиом под лявата подмишница – с големина на женски юмрук. Изплака, изходи се. Беше повикан по спешност хирург, който го прегледа и каза, че детето може да ви изчака, за да постъпите за операция в детска хирургия. В момента детето е в кувьоз.“ – обърна се и ИЗЛЕЗЕ. Не можах да и задам и един въпрос...само почнах да плача. Не го бях виждала – не знаех какво е лимфангиом...не ме успокои, не ми каза и една мила дума – НИКАКВА ЕМПАТИЯ.
Продължавам да сънувам, че раждам нормално – естествено...много време след това се обвинявах, че аз съм виновна за това детето ми да има проблем. А знам, че не е така...
Нещата трябва да се променят – 24 години са минали ототгава и не виждам жените да са по-доволни излизащи от „държавните“ болници. Има частни, които предоставят необходимия комфорт и спокойствие (това избрах и аз за второто си раждане), но спомена ми е пресен толкова години след първото....
После ме оставят в предродила зала – САМА – закачена за апарата за тонове. В един момент чувам как при една от контракциите ритмичното „туп –туп“ главоломно пада. Почвам да крещя: „Бебето, бебето, бебето – нещо става с бебето!“ – Идва акушерка, която ми креши нещо, защото не може да ми намери вена. Една по-възрастна ми казва да си вдигна краката и набутва бебето обратно (тоновете се оправят). Вече съм с пълно разкритие...викат доктора обратно (отишъл си е до тях) – чувам думите – „Оф, тази вечер ще има или форцепс или секцио...“ треперя от страх неудържимо – чак ми се удрят коленете едно в друго като се качвам на операционната маса.
Пълна упойка – събуждане – няма ми очилата (с 6 диоптъра съм) – пише нещо с химикал на крака ми (на другия ден разчетох – с химикал „мъжко“!) – боли ме нечовешки като се опитам да си вдигна крака да видя какво пише...моля се за помощ много ми се повръща (давя се) – санитарки и акушерки танцуват ХОРО в коридора – виждам ги през отворената врата на стаята, но не мога да извикам за помощ – карат ми се отново да не ги притеснявам...в ада съм!
Най-страшното предстои обаче на сутринта. При мен пристига педиатър (после разбрах каква е докторката – не се представя – просто жена с бяла престилка). Казва: „Вие ли сте майката на 66 номер“ – „Да?“ - казвам аз, защото съм видяла вече с късогледите си очи номера на ластика на ръката си.
Тя издекламира: „ Детето ви се роди с голям линфангиом под лявата подмишница – с големина на женски юмрук. Изплака, изходи се. Беше повикан по спешност хирург, който го прегледа и каза, че детето може да ви изчака, за да постъпите за операция в детска хирургия. В момента детето е в кувьоз.“ – обърна се и ИЗЛЕЗЕ. Не можах да и задам и един въпрос...само почнах да плача. Не го бях виждала – не знаех какво е лимфангиом...не ме успокои, не ми каза и една мила дума – НИКАКВА ЕМПАТИЯ.
Продължавам да сънувам, че раждам нормално – естествено...много време след това се обвинявах, че аз съм виновна за това детето ми да има проблем. А знам, че не е така...
Нещата трябва да се променят – 24 години са минали ототгава и не виждам жените да са по-доволни излизащи от „държавните“ болници. Има частни, които предоставят необходимия комфорт и спокойствие (това избрах и аз за второто си раждане), но спомена ми е пресен толкова години след първото....
17.Историята на Е.Б.
2003, 2004 г. Бих искала да отделя чисто емоционалния си спомен от всичко преживяно по време на двете си раждания в болница Шейново в София и да се опитам да систематизирам какво от всичко случило се представляваше за мен истински проблем, понякога граничещ със шок и как според мен това би могло да се избегне. И двете ми раждания бяха в тази болница, избрана от мен точно поради дългогодишната традиция на болничното заведение и допускането, че екипите там са много опитни, плюс уговорката за платено раждане с доктор от Шейново, който ми се виждаше максимално разумен. И двете преживявания оставиха у мен трайно отвращение от целия процес, плюс доста продължителни пост родилни депресии. А смея да твърдя, че съм човек, който не се плаши лесно, понася много и не си позволява да се глези.
При първото си раждане отидох в болницата рано сутринта, след като учтиво бях оставила доктора, на който плащах да се наспи и бях изкарала една безсънна нощ вкъщи, опитвайки се да си засичам сама честотата на контракциите. По негов съвет изчаках максимално дълго преди контракциите да зачестят до 5 минути и чак тогава тръгнах за болницата. Опитвах се да съм спокойна и разумна, въпреки че страхът, който изпитвах беше по-голям от всеки друг в живота ми. Първи шок - отблъскващо и видимо враждебно отношение от страна на абсолютно всички, които срещнах в тази болница, с изключение на платения доктор, анестезиологът, с който той работеше и една позната неонатоложка, която дойде да ме види след раждането и се оказа спасителен пояс за всичките пет родилки в стаята ми.
При постъпването в болницата ме посрещна млада акушерка, на видима възраст 25-26 години, която по моему не беше раждала или поне имаше вид на човек, който няма идея какво точно означава това преживяване. Извади супер стар дървен уред тип слушалка, явно за измерване на тоновете на бебето, който ме втрещи, основно поради факта, че беше 2003г. Започна силно и болезнено да ме натиска с него по корема, в опитите си да чуе нещо. Попитах я защо прави това, а тя започна да ми крещи, че не чува тоновете на бебето, защото аз й преча и за нея това бебе нямало тонове. Аз доста учтиво й казах да се успокои, защото бебето си е напълно живо и аз го усещам как се движи постоянно в корема ми, така че всичко му е наред, по-скоро вероятно нещо с нейния уред не е съвсем наред. Въпреки това сериозно се стреснах.
Видях нечовешка агресия и лошотия изписана на лицето на тази сравнително млада жена, дори по-млада от мен към онзи момент, което ме втрещи. В този момент се почувствах като на война. Осъзнах, че съм попаднала в една доста враждебна среда, в която всеки наоколо ще се възползва от страха ми, уязвимостта ми и подчинената ми ситуация, за да засили значимостта си в собствените си очи и да понахрани жалкото си его, държейки се високомерно, грубиянски и надменно на единственото място на света, където може да си го позволи. Само поради факта, че родилките излъчват страх и нерешителност и това ги прави най-лесните жертви. Стори ми се прекалено животинско и прекалено долнопробно за да е истина, но за съжаление много скоро се оказа, че е точно така. Нямаше акушерка, докторка или санитарка, която да пропусне да направи неприятен, подтискащ коментар или забележка или директно да ми се скара за нещо, за което нямаше никакъв шанс да съм виновна. А пътувайки към болницата аз наистина очаквах да ми се случи нещо съвсем различно. Очаквах да попадна в среда, която ще ме успокои и ще ми даде необходимата сигурност, за да мина през процеса на раждане.
Как точно протекоха и двете раждания не бих искала да си спомням в детайли. Не само по отношение на моето присъствие там, но и на всичко на което се нагледах наоколо. Обща родилна зала, в която пет - шест жени крещят едновременно, а някой около тях им се кара. Изглеждаше по-скоро като зала за мъчения, като лош кошмарен филм, отколкото като място, където се посреща новия живот. Извадих късмет и нямах особени усложнения, освен обичайната касапница и шиенето напосоки. Истински страшно ми се видя всичко, което се случи след това - липсата на информация за бебето, липсата на каквото и да било човешко отношение и опит за разяснение на десетките въпроси, които изведнъж нахлуват в обърканата ти, изплашена глава. Какво да правя? Как да храня? Това бебе храни ли се изобщо или непрестанно реве от глад, защото аз не съм в състояние да го нахраня или нямам достатъчно кърма? Дали ще оцелее без храна толкова дни в болницата? В деня след раждането след като вече бях откачила от липсата на каквато и да било информация и отблъскващото отношение на санитарките от ромски произход, дойде да ме види познатата ми неонатоложка от болницата. В стаята освен мен имаше още пет жени, които също като мен раждаха за първи път. Усетили готовността на единствения загрижен човек, влязъл в тази стая, да помогне, всички те се залепиха за нея с десетки въпроси, всяка за нейните си грижи и страхове. Беше супер жалко. Акт на отчаяни жени. Моята позната се шокира доста и ни попита никой ли не е идвал до този момент да ни обясни елементарни неща - за процеса на кърмене и за всичко останало, което е толкова важно за една родилка, в първите часове след шока.
Представих си как едно време около моята прабаба, която е родила 13 деца през живота си, в този толкова интимен момент са се събирали най-опитните и съпричастни жени в селото, за да я научат на всичко, което самите те знаят. Откъде се е появила злобата и дребнавостта на днешните акушерски екипи, за мен е непонятно. Но сега вече съм убедена, че това е престъпление. Подобно отношение тотално противоречи на всякаква хуманност и е грубо незачитане на човешките права. Престъпното отношение на родилните екипи води до реални убийства било то на родилки, било на бебета и трябва да бъде съдено по най-строгите закони на наказателното право, така както се съдят убийците. Тук не става въпрос за това дали ще се отнасят добре с родилките или не. Тук става дума за това, че оцеляването в родилните домове е въпрос много често на късмет, или случайност и това е пряка последица от безнаказаното безчинстване на персонала в тези болници и абсолютното информационно затъмнение, което от години лежи като завеса над тези касапници. Това трябва да спре и то да спре веднага! И наш общ ангажимент е да помогнем това да се случи колкото се може по-бързо.
При първото си раждане отидох в болницата рано сутринта, след като учтиво бях оставила доктора, на който плащах да се наспи и бях изкарала една безсънна нощ вкъщи, опитвайки се да си засичам сама честотата на контракциите. По негов съвет изчаках максимално дълго преди контракциите да зачестят до 5 минути и чак тогава тръгнах за болницата. Опитвах се да съм спокойна и разумна, въпреки че страхът, който изпитвах беше по-голям от всеки друг в живота ми. Първи шок - отблъскващо и видимо враждебно отношение от страна на абсолютно всички, които срещнах в тази болница, с изключение на платения доктор, анестезиологът, с който той работеше и една позната неонатоложка, която дойде да ме види след раждането и се оказа спасителен пояс за всичките пет родилки в стаята ми.
При постъпването в болницата ме посрещна млада акушерка, на видима възраст 25-26 години, която по моему не беше раждала или поне имаше вид на човек, който няма идея какво точно означава това преживяване. Извади супер стар дървен уред тип слушалка, явно за измерване на тоновете на бебето, който ме втрещи, основно поради факта, че беше 2003г. Започна силно и болезнено да ме натиска с него по корема, в опитите си да чуе нещо. Попитах я защо прави това, а тя започна да ми крещи, че не чува тоновете на бебето, защото аз й преча и за нея това бебе нямало тонове. Аз доста учтиво й казах да се успокои, защото бебето си е напълно живо и аз го усещам как се движи постоянно в корема ми, така че всичко му е наред, по-скоро вероятно нещо с нейния уред не е съвсем наред. Въпреки това сериозно се стреснах.
Видях нечовешка агресия и лошотия изписана на лицето на тази сравнително млада жена, дори по-млада от мен към онзи момент, което ме втрещи. В този момент се почувствах като на война. Осъзнах, че съм попаднала в една доста враждебна среда, в която всеки наоколо ще се възползва от страха ми, уязвимостта ми и подчинената ми ситуация, за да засили значимостта си в собствените си очи и да понахрани жалкото си его, държейки се високомерно, грубиянски и надменно на единственото място на света, където може да си го позволи. Само поради факта, че родилките излъчват страх и нерешителност и това ги прави най-лесните жертви. Стори ми се прекалено животинско и прекалено долнопробно за да е истина, но за съжаление много скоро се оказа, че е точно така. Нямаше акушерка, докторка или санитарка, която да пропусне да направи неприятен, подтискащ коментар или забележка или директно да ми се скара за нещо, за което нямаше никакъв шанс да съм виновна. А пътувайки към болницата аз наистина очаквах да ми се случи нещо съвсем различно. Очаквах да попадна в среда, която ще ме успокои и ще ми даде необходимата сигурност, за да мина през процеса на раждане.
Как точно протекоха и двете раждания не бих искала да си спомням в детайли. Не само по отношение на моето присъствие там, но и на всичко на което се нагледах наоколо. Обща родилна зала, в която пет - шест жени крещят едновременно, а някой около тях им се кара. Изглеждаше по-скоро като зала за мъчения, като лош кошмарен филм, отколкото като място, където се посреща новия живот. Извадих късмет и нямах особени усложнения, освен обичайната касапница и шиенето напосоки. Истински страшно ми се видя всичко, което се случи след това - липсата на информация за бебето, липсата на каквото и да било човешко отношение и опит за разяснение на десетките въпроси, които изведнъж нахлуват в обърканата ти, изплашена глава. Какво да правя? Как да храня? Това бебе храни ли се изобщо или непрестанно реве от глад, защото аз не съм в състояние да го нахраня или нямам достатъчно кърма? Дали ще оцелее без храна толкова дни в болницата? В деня след раждането след като вече бях откачила от липсата на каквато и да било информация и отблъскващото отношение на санитарките от ромски произход, дойде да ме види познатата ми неонатоложка от болницата. В стаята освен мен имаше още пет жени, които също като мен раждаха за първи път. Усетили готовността на единствения загрижен човек, влязъл в тази стая, да помогне, всички те се залепиха за нея с десетки въпроси, всяка за нейните си грижи и страхове. Беше супер жалко. Акт на отчаяни жени. Моята позната се шокира доста и ни попита никой ли не е идвал до този момент да ни обясни елементарни неща - за процеса на кърмене и за всичко останало, което е толкова важно за една родилка, в първите часове след шока.
Представих си как едно време около моята прабаба, която е родила 13 деца през живота си, в този толкова интимен момент са се събирали най-опитните и съпричастни жени в селото, за да я научат на всичко, което самите те знаят. Откъде се е появила злобата и дребнавостта на днешните акушерски екипи, за мен е непонятно. Но сега вече съм убедена, че това е престъпление. Подобно отношение тотално противоречи на всякаква хуманност и е грубо незачитане на човешките права. Престъпното отношение на родилните екипи води до реални убийства било то на родилки, било на бебета и трябва да бъде съдено по най-строгите закони на наказателното право, така както се съдят убийците. Тук не става въпрос за това дали ще се отнасят добре с родилките или не. Тук става дума за това, че оцеляването в родилните домове е въпрос много често на късмет, или случайност и това е пряка последица от безнаказаното безчинстване на персонала в тези болници и абсолютното информационно затъмнение, което от години лежи като завеса над тези касапници. Това трябва да спре и то да спре веднага! И наш общ ангажимент е да помогнем това да се случи колкото се може по-бързо.
16.Историята на А.К.
2011 г. Нормална бременност, след 10 дни преносване и никакви признаци на раждане, лекарят ми в Токуда каза, че се налага секцио - според него околоплодните води намалявали. Раждането мина нормално - макар че не успях да кажа дори чао на мъжа ми, просто сестрите връхлетяха, съблякоха ме и ме откараха в операционната (пропускам бръсненето по-рано - жената беше много мила, между другото и клизмата).
След раждането на всяка визитация лекарите всички до един натискаха с всичка сила корема ми - да съм се прочистила по-бързо. Умирах от болка, все пак бях след операция, с много високо кръвно плюс нечовешко главоболие (което продължи 10-ина дни след раждането).
Заради него можех само да лежа хоризонтално - така болката беше по-поносима, плачех, че не мога дори да гушна бебето си, като хората. Мъжът ми имаше право съвсем малко да поседи с мен - бях в стая с още три току-що родили жени.
Казаха ми, че нищо не мога да направят за главоболието, да съм пиела кола и кафе - от него евентуално щяло да ми олекне, но аз кърмех!!
Слава богу, като крайно на третия ден се освободи ВИП стаята - доплатихме си, изнесохме се там, така вече мъжът ми можеше да е с мен и с бебето през цялото време...
След раждането на всяка визитация лекарите всички до един натискаха с всичка сила корема ми - да съм се прочистила по-бързо. Умирах от болка, все пак бях след операция, с много високо кръвно плюс нечовешко главоболие (което продължи 10-ина дни след раждането).
Заради него можех само да лежа хоризонтално - така болката беше по-поносима, плачех, че не мога дори да гушна бебето си, като хората. Мъжът ми имаше право съвсем малко да поседи с мен - бях в стая с още три току-що родили жени.
Казаха ми, че нищо не мога да направят за главоболието, да съм пиела кола и кафе - от него евентуално щяло да ми олекне, но аз кърмех!!
Слава богу, като крайно на третия ден се освободи ВИП стаята - доплатихме си, изнесохме се там, така вече мъжът ми можеше да е с мен и с бебето през цялото време...
15.Историята на В.Х.
2001 г. Не обичам да се връщам към тези спомени. Бях на 22г, първа, планирана и много желана бременност. Преносване 1 седмица. Предизвикано раждане в Майчин дом. Контракции през 10-15мин в продължение на цял ден. Никакво разкритие. Мъки жестоки. Един лекар ми каза, че ми е голям...извинете за употребената дума, но цитирам- голям ти задника, нормално ще родиш. Цяла нощ болки отново, но по-редки контракции. Детето се роди другият ден на обяд, тоест 30ч след започване на болките. Скачаха ми по корема. Бях синя. Детето не изплака веднага. Но уж всичко бе наред. Изгубих много кръв. На другия ден детето посиня, спря да диша. В кувиоз, кошмарни дни и седмици. Никой не казваше нищо, само, че ще умре. Всеки ден ни казваха да я оставим да умре в дом. Грях ще имам и на оня свят, но щях да го направя ако не беше мъжът ми. Постоянно ми повтаряха, че ако евентуално оцелее ще бъде жив труп. Исках да умре, Боже мой, аз исках детето ми да умре, за да не страда. Преместиха я без наше знание в друга болница. Продължаваха да ни карат да я оставим. Два месеца продължи това. Накрая по настояване на наша близка лекарка ние, родителите, заведохме неврохирург в болницата. Прегледа я. Хидроцефалия. Никой за два месеца не беше казал нищо за това, не бяха я преглеждали специалисти неврохирурзи. Сложиха и клапа. Дъщеря ми е на 14г. Да е жива и здрава, проблеми имаме много, но тя е едно тичащо, скачащо, весело, усмихнато дете. Не може да говори, интелектуално изостава...но не е жив труп, а и да беше- тя е нашето дете, защо искаха да я оставим.Защо никой не ни подкрепи в желанието и да я гледаме?! Не мога да пиша повече...
14.Историята на Й.С.
2012 г. Не знам дали този разказ е за тук. Някои хора не биха го определили като травмиращ. За мен е, вече почти трета година.
Отне ми доста време да запиша тази история и да я облека в думи. Макар и силата на емоциите от тогава да е отшумяла и усещането за преживяното да ми се струва далечно и притъпено от изминалото време, тази случка остави една празнина в мен, която напомня за себе си често.
Бременността ми беше желана, но в голям процент неосъзната. В този период от живота си имах нуждата от катарзис, от нещо, което ще ме разтресе из основи и ще измъкне съзнанието и съществуването ми от състоянието, в което се намираше тогава. Изпитвах нужда да се променя цялостно и тъй като не можех да го направя заради себе си, щях да го направя заради своето дете.
Бременността ми беше сравнително лека, времето летеше бързо, а аз ангажирах себе си и ума си с ненужни тогава неща. За деветте месеца така и не успях да се отпусна и насладя на бременността. Има много майки, които споделят, че са усетили майчин инстинкт още при вида на положителният резултат на теста – е, с мен не беше така. Бях на магнезий, заради контракции, който лекаря спря в средата на деветия месец (защо?) и зачаках. Беше ме страх от раждането, но бях сигурна, че искам да родя нормално. Шест години преди това ми беше направена лапароскопия, времето последвало в реанимацията и болницата беше нещо, което не исках да повтарям.
Времето минаваше, а аз имах смътното усещане, че нещо не е както трябва. Терминът ми беше на 6 август и това лято беше адска жега, температурите редовно задминаваха 35 градуса. На 26 юли за първи път усетих някаква тъпа болка в кръста. Не бяха контракции, болеше ме десният бъбрек. Изминаха няколко дни, а болката се засили. Като малка бях правила бъбречна криза и този дискомфорт силно напомняше на нея. Лекаря ми изглеждаше напълно спокоен, каза ми да пия Парацетамол, било нормално вече всичко да ме боли.
През нощта на 27 срещу 28 юли, в 4 сутринта се събудих тресяща се от студ. Имах треска и температура, болката в бъбрека беше сериозна и реших, че нямам какво да правя и трябва да се запътвам към болницата. Мъжа ми ми помогна да се облека, пих два парацетамола влязох в колата и тръгнахме към родилното. Няма да ви разказвам какви бяха физиономиите на медицинските сестри, когато ме видяха, облечена в зимно яке посред лято, тресяща се от студ.
Отидохме да оформим документите. Ами сега? Как да я впишем, тя не ражда? По коя клинична пътека? При вагиналният преглед се установи 90% изгладена шийка и никакъв помен от родилна дейност. Качиха ме в една празна родилна зала с легло, сложиха ми абокат и зачаках другата смяна. Температурата ми беше спаднала, лекарката беше разочарована и ми каза да чакам там докато решат какво да ме правят. Дойде новата смяна и за тяхна радост пак бях вдигнала температура. Решено е – инфекция. Събрах си багажа и ме преместиха в Изото.
Болницата беше чисто нова, всичко вътре миришеше на ново, беше отворена преди няколко месеца. Това не попречи на ключалката в тоалетната да се счупи и аз да се окажа заключена, с температура на четвъртия етаж, в най-голямата жега. Ако си представяте една ужасена и уплашена родилка, ще се разочаровате :). Започнах силно и ритмично да блъскам по алуминиевата врата, спеше ми се и ми беше топло. В такива ситуации обикновено се отегчавам.
След около 45 минути ритмично и стабилно блъскане по вратата, от което ме заболяха и двете ръце, едно момиче ме намери и повика санитарките. Те, явно по-уплашени от мен, викаха от другата страна „Кой е там? Добре ли си? Кой си?“. Аз съвсем спокойно им обясних коя съм, което още повече ги уплаши „Олеле, това е момичето с температурата! Бързо някой да дойде, тя не може да стои много вътре.Че и плодът и е тахикардичен. Няма да се паникьосваш, викнали сме хора, скоро идват“. Аз, все още сравнително спокойна им казах, че съм добре и че не е проблем да чакам, все пак термина ми е след 10 дни. Всички избухнаха в смях. След малко се чу човъркане и след 5 минути бях свободна. Оказа се, че майсторите са щели да се забавят и една акушерка е смогнала да отвори вратата с отверка и ножица (златни акушерки имаме!).
Онази нощ прекарах в Изото, а на сутрешната визитация лекарите решиха, че е по-удачно да ме прехвърлят в Патологична бременност. Стягам багажа, сменям стаята. Слязохме в Патологията, разположих се в новата стая, закачиха ми системите, вече бях горд притежател на два абоката, заради многото вливания и двата вида антибиотика на които бях.
Минаха няколко дена, температурата спадна, болката в бъбрека отшумя, но бе заместена от белтък в урината и проблеми с дишането. Банка с физиологичен разтвор, банка с плазма, банка с антибиотик, колани и машини за следене на тоновете, мускулни инжекции. Сестрите търсеха незасегнати вени по ръцете ми, които бяха сини от кръвоизливи и отоци, от албумина краката ми бяха напрегнати и подути до степен да не мога да си обуя чехлите. Навсякъде ме следваха системи, разни тръбички влизаха и излизаха от тялото ми. Взимаха ми кръв и урина почти всеки ден, ходих на видеозон заради бъбрека и на ренген заради дробовете.
Никой нищо не казваше, само ме гледаха със съжаление и със още по-голямо съжаление констатираха, че още не съм родила. Тогава ме хвана страх. Страх за живота ми и този на детето, което нося. Спях в полуизправено състояние, защото легнала ми беше трудно да си поемам въздух, обикалях коридорите през нощта, молейки се вътрешно на детето ми да благоволи да излеле. Анестезиолозите ми бяха казали, че няма как да ми сложат епидурална упойка, заради голямата татуировка на кръста. Лекарите си шушукаха за индукция. Ако имаше нещо, от което тогава да ме беше страх най-много, това беше индукцията.
Бях смазана от умора и всяка част на тялото ми ме болеше, трудно си поемах въздух и дишах, имах усещането, че съм се превърнала в една от летящите космически маймуни на Тайлър Дърдън от „Боен клуб“, не можех да си представя, че ще се справя с едно индуцирано раждане, без надеждата за каквато и да е упойка.
Дойде втори август, имаше пълнолуние. Харесвам пълнолунието. Минава сутрешната визитация. Промяна? Не, никаква. Дали няма да е по-добре да извадим бебето, за да не се мъчи поне то? Това ще го решим по-късно. Денят ми преминава в чакане; ако ще е секцио, ще е под обща анестезия.
От няколко дни не усещам бебето и макар тоновете да са добри, имам смътното усещане, че нещо не е наред. Идва лекарката, решили са, че трябва да се направи секцио. Качват ме за подготовка в предродилна зала. Още една тръба, в ето тази малка дупка тук. В залата има раждаща жена, трето раждане. Не я изпускам от очи и се моля вътрешно и моето дете да пожелае да се роди сега. Смазана съм, че трябва да се подложа на операцията, докато гледам как тази жена ражда пред мен. Смазана съм, защото знам, че аз няма да мога да мина през това, да го изпитам. Аз ще бъда в безсъзнание и ще бъда оперирана от бебе. Гледам с надежда преминаващите лекари и акушерки. Надявам се някой да каже: „Чакайте, тя тръгна да ражда нормално“.
Карат ме към операционната, а аз тихичко призовавам малкото същество да се реши най-накрая: „Нямаме много време, моля те.“. Но не. Операционната е адски студена и аз треперя през цялото време. Лягам. Връзват ме. Вената ми е колабирала и упойката не ме хваща. Търсят друга вена, докато обясняват колко некадърно са ме надупчили колегите. Усещането за нередност и за смътна опасност е по-силно от всякога и аз съм вперила поглед в лекарката, която ще ме оперира. Тя ми беше направила лапароскопията. Тя ме беше довела на този свят, като е изродила майка ми. Мисля, че беше в реда на нещата, тя да посрещне дъщеря ми в нашият свят. Гледам я и ѝ крещя на ум „Грижи се за детето ми, моля те, грижи се добре за него!“. Казах ли и го? Не помня.
Това беше.
Моето раждане.
От там нататък е само мракът на упойката.
Спя спокойно и сладко, а някъде около мен се суетят много хора. Някой ме вика по име. Било време да се събудя, ами ако не искам? Излизам от упойката и се мъча да се осъзная. Коя съм? Къде съм? Какво трябваше да правя? Знам, че беше важно, но какво? Около мен се чуват гласове, разпознават този на лекарката и на анастезиоложката. Има и други. Те се карат. „Нали казахте, че досега не е вдигала кръвно? Не беше досега, не знам какво стана. Какво стана, едва я стабилизирахме, това стана!“
Опитвам се да говоря. Детето? Къде е детето? Непознат глас, чиито притежател се оказа по-късно, завеждащата Неонатологичното отделение каза: „Бебето е добре. Момиченце е. Спря да диша след като го извадихме и се наложи да я реанимираме, но слава Богу, сега е добре. Околоплодните ти води бяха зелени, добре че сме я изкарали навреме. Извадихме едно зелено човече.“ Друг глас добавя, че през цялото време тоновете са били перфектни и нищо не е показвало зелени околоплодни води или че фетуса е в дистрес. Трима лекари, завеждащи различни отделения се суетят около мен и се чешат по главите.
През останалата нощ се мъча да събера парчетата на които са ме разпилели, да се раздвижвам и не спирам да мисля за начина по който докарах дъщеря ми на този свят. На сутринта разбирам, че тя се намира в неонатологията, в кувиоз. Имала проблеми с дишането. Предлагат ми луксозно возене с инвалидна количка до неонатологията за да мога да я видя. Много съм развълнувана и умирам от срам. Ще застана пред нея с цялата умисъл, че съм се провалила и не съм успяла да я родя. Тя разчиташе на мен да направя едно, единствено нещо и аз не успях.
Ставам, мия се, реша се. Искам да съм хубава. Най-хубавата, за да може тя да ме хареса. Качват ме на инвалидната количка и ме карат до неонатологията. Вътре намираме кувиоза с номера на розовата гривна, която виси на ръката. Доближавам малкото телце зад стъклото…
Не се разплаках, не се зарадвах. Всъщност нищо не изпитах. Гледах бебето, за което всички твърдяха, че е мое и се чудех, а мое ли е наистина? Оглеждах лицето и тялото ѝ за прилики, мъчех се всеячески да си спомня познавам ли това дете. Това ли беше детето, което 9 месеца носих в утробата си?
Тя спеше, бяха махнали повечето тръбички по нея. Вдигнах рамене и ме върнаха в реанимацията.
Последваха няколко дълги и скучни дни, докато ни стабилизират с Точица. Аз седях, умирах от скука и се мъчих да се цедя. Всеки ден ходих да видя Точица и със изминаването на всеки ден не изпитвах нищо. Явно не познавам това дете.
Най-накрая решиха, че сме достатъчно стабилни и ни преместиха в самостоятелна стая на четвъртия етаж. Доведоха Точица в количка за новородени и я оставиха до леглото ми.
Тя спеше, а аз я гледах подозрително, оглеждах лицето ѝ, миришех косата ѝ, зачудих се какво ли ще стане, ако я пусна от четвъртия етаж (да, помислих си го). Няма какво да се прави, обадих се на мъжа ми. „Здравей, тя вече е при мен. Какво да я правя?“ Аз, сериозно не знаех какво да я правя. Мъжа ми се изсмя и ми каза да я нахраня. Това правят майките – хранят децата си. Тя беше захранена със шише и беше голямо предизвикателство да я я върна към гърдата.
Времето минаваше, нямаше изгледи скоро да бъдем изписани, чакаха резултати от посявки. Дните бяха дълги и скучни и какво по-добро за вършене от това да се учиш как да кърмиш. Добре, че мина една добра фея от Ла Лече Лига и ми остави списание за кърмене, защото, да си кажем честно, в болницата не ти помагат особено за такива неща.
Зачудих се как се заражда любовта на майката към детето. Тя за мен беше съвършено непознато същество, всички ми казваха, че е моя, че трябва да я обичам, но аз не я обичах. „Ще се грижа за теб, но не те обичам!“ – това са думите, които и казах една вечер. Явно нещата щяха да бъдат така при нас, но съм се лъгала.
Точица беше на антибиотици, които се биеха, обикновено сутрин и вечер. Сестрата идваше, взимаше я, слагаше и лекарството и после ми я носеше. Една вечер, обаче сестрата реши, че ще и бие инжекцията в нашата стая. Дойде и взе спящият вързоп от гърдите ми. Постави я на масата за преобуване, разви я и заби иглата в още съненото телце на детето. Точица нададе крясък пълен с болка, страх и ужас и се разтресе от ридания.
Този вик изтръгна съзнанието ми и накара всички мои сетива да се наострят както никога до сега. Тогава осъзнах, че освен мен тя си няма никой на този свят, който да я предпази и защити. Веднага я взех и си казах, че вече каквото и да става, няма да я пусна. От тогава, лека-полека, любовта започна да се прокрадва обратно в сърцето ми и аз започнах да се влюбвам наново в моето момиче.
А дали желанието ми се сбъдна и успях да се променя – мисля, че да, но не раждането, то остави една празнина в мен, която на моменти трудно запълвам. А дъщеря ми. Стана бавно, неусетно. Явно човек винаги получава това, което иска, но не винаги в опаковката и начина, който предпочита.
Отне ми доста време да запиша тази история и да я облека в думи. Макар и силата на емоциите от тогава да е отшумяла и усещането за преживяното да ми се струва далечно и притъпено от изминалото време, тази случка остави една празнина в мен, която напомня за себе си често.
Бременността ми беше желана, но в голям процент неосъзната. В този период от живота си имах нуждата от катарзис, от нещо, което ще ме разтресе из основи и ще измъкне съзнанието и съществуването ми от състоянието, в което се намираше тогава. Изпитвах нужда да се променя цялостно и тъй като не можех да го направя заради себе си, щях да го направя заради своето дете.
Бременността ми беше сравнително лека, времето летеше бързо, а аз ангажирах себе си и ума си с ненужни тогава неща. За деветте месеца така и не успях да се отпусна и насладя на бременността. Има много майки, които споделят, че са усетили майчин инстинкт още при вида на положителният резултат на теста – е, с мен не беше така. Бях на магнезий, заради контракции, който лекаря спря в средата на деветия месец (защо?) и зачаках. Беше ме страх от раждането, но бях сигурна, че искам да родя нормално. Шест години преди това ми беше направена лапароскопия, времето последвало в реанимацията и болницата беше нещо, което не исках да повтарям.
Времето минаваше, а аз имах смътното усещане, че нещо не е както трябва. Терминът ми беше на 6 август и това лято беше адска жега, температурите редовно задминаваха 35 градуса. На 26 юли за първи път усетих някаква тъпа болка в кръста. Не бяха контракции, болеше ме десният бъбрек. Изминаха няколко дни, а болката се засили. Като малка бях правила бъбречна криза и този дискомфорт силно напомняше на нея. Лекаря ми изглеждаше напълно спокоен, каза ми да пия Парацетамол, било нормално вече всичко да ме боли.
През нощта на 27 срещу 28 юли, в 4 сутринта се събудих тресяща се от студ. Имах треска и температура, болката в бъбрека беше сериозна и реших, че нямам какво да правя и трябва да се запътвам към болницата. Мъжа ми ми помогна да се облека, пих два парацетамола влязох в колата и тръгнахме към родилното. Няма да ви разказвам какви бяха физиономиите на медицинските сестри, когато ме видяха, облечена в зимно яке посред лято, тресяща се от студ.
Отидохме да оформим документите. Ами сега? Как да я впишем, тя не ражда? По коя клинична пътека? При вагиналният преглед се установи 90% изгладена шийка и никакъв помен от родилна дейност. Качиха ме в една празна родилна зала с легло, сложиха ми абокат и зачаках другата смяна. Температурата ми беше спаднала, лекарката беше разочарована и ми каза да чакам там докато решат какво да ме правят. Дойде новата смяна и за тяхна радост пак бях вдигнала температура. Решено е – инфекция. Събрах си багажа и ме преместиха в Изото.
Болницата беше чисто нова, всичко вътре миришеше на ново, беше отворена преди няколко месеца. Това не попречи на ключалката в тоалетната да се счупи и аз да се окажа заключена, с температура на четвъртия етаж, в най-голямата жега. Ако си представяте една ужасена и уплашена родилка, ще се разочаровате :). Започнах силно и ритмично да блъскам по алуминиевата врата, спеше ми се и ми беше топло. В такива ситуации обикновено се отегчавам.
След около 45 минути ритмично и стабилно блъскане по вратата, от което ме заболяха и двете ръце, едно момиче ме намери и повика санитарките. Те, явно по-уплашени от мен, викаха от другата страна „Кой е там? Добре ли си? Кой си?“. Аз съвсем спокойно им обясних коя съм, което още повече ги уплаши „Олеле, това е момичето с температурата! Бързо някой да дойде, тя не може да стои много вътре.Че и плодът и е тахикардичен. Няма да се паникьосваш, викнали сме хора, скоро идват“. Аз, все още сравнително спокойна им казах, че съм добре и че не е проблем да чакам, все пак термина ми е след 10 дни. Всички избухнаха в смях. След малко се чу човъркане и след 5 минути бях свободна. Оказа се, че майсторите са щели да се забавят и една акушерка е смогнала да отвори вратата с отверка и ножица (златни акушерки имаме!).
Онази нощ прекарах в Изото, а на сутрешната визитация лекарите решиха, че е по-удачно да ме прехвърлят в Патологична бременност. Стягам багажа, сменям стаята. Слязохме в Патологията, разположих се в новата стая, закачиха ми системите, вече бях горд притежател на два абоката, заради многото вливания и двата вида антибиотика на които бях.
Минаха няколко дена, температурата спадна, болката в бъбрека отшумя, но бе заместена от белтък в урината и проблеми с дишането. Банка с физиологичен разтвор, банка с плазма, банка с антибиотик, колани и машини за следене на тоновете, мускулни инжекции. Сестрите търсеха незасегнати вени по ръцете ми, които бяха сини от кръвоизливи и отоци, от албумина краката ми бяха напрегнати и подути до степен да не мога да си обуя чехлите. Навсякъде ме следваха системи, разни тръбички влизаха и излизаха от тялото ми. Взимаха ми кръв и урина почти всеки ден, ходих на видеозон заради бъбрека и на ренген заради дробовете.
Никой нищо не казваше, само ме гледаха със съжаление и със още по-голямо съжаление констатираха, че още не съм родила. Тогава ме хвана страх. Страх за живота ми и този на детето, което нося. Спях в полуизправено състояние, защото легнала ми беше трудно да си поемам въздух, обикалях коридорите през нощта, молейки се вътрешно на детето ми да благоволи да излеле. Анестезиолозите ми бяха казали, че няма как да ми сложат епидурална упойка, заради голямата татуировка на кръста. Лекарите си шушукаха за индукция. Ако имаше нещо, от което тогава да ме беше страх най-много, това беше индукцията.
Бях смазана от умора и всяка част на тялото ми ме болеше, трудно си поемах въздух и дишах, имах усещането, че съм се превърнала в една от летящите космически маймуни на Тайлър Дърдън от „Боен клуб“, не можех да си представя, че ще се справя с едно индуцирано раждане, без надеждата за каквато и да е упойка.
Дойде втори август, имаше пълнолуние. Харесвам пълнолунието. Минава сутрешната визитация. Промяна? Не, никаква. Дали няма да е по-добре да извадим бебето, за да не се мъчи поне то? Това ще го решим по-късно. Денят ми преминава в чакане; ако ще е секцио, ще е под обща анестезия.
От няколко дни не усещам бебето и макар тоновете да са добри, имам смътното усещане, че нещо не е наред. Идва лекарката, решили са, че трябва да се направи секцио. Качват ме за подготовка в предродилна зала. Още една тръба, в ето тази малка дупка тук. В залата има раждаща жена, трето раждане. Не я изпускам от очи и се моля вътрешно и моето дете да пожелае да се роди сега. Смазана съм, че трябва да се подложа на операцията, докато гледам как тази жена ражда пред мен. Смазана съм, защото знам, че аз няма да мога да мина през това, да го изпитам. Аз ще бъда в безсъзнание и ще бъда оперирана от бебе. Гледам с надежда преминаващите лекари и акушерки. Надявам се някой да каже: „Чакайте, тя тръгна да ражда нормално“.
Карат ме към операционната, а аз тихичко призовавам малкото същество да се реши най-накрая: „Нямаме много време, моля те.“. Но не. Операционната е адски студена и аз треперя през цялото време. Лягам. Връзват ме. Вената ми е колабирала и упойката не ме хваща. Търсят друга вена, докато обясняват колко некадърно са ме надупчили колегите. Усещането за нередност и за смътна опасност е по-силно от всякога и аз съм вперила поглед в лекарката, която ще ме оперира. Тя ми беше направила лапароскопията. Тя ме беше довела на този свят, като е изродила майка ми. Мисля, че беше в реда на нещата, тя да посрещне дъщеря ми в нашият свят. Гледам я и ѝ крещя на ум „Грижи се за детето ми, моля те, грижи се добре за него!“. Казах ли и го? Не помня.
Това беше.
Моето раждане.
От там нататък е само мракът на упойката.
Спя спокойно и сладко, а някъде около мен се суетят много хора. Някой ме вика по име. Било време да се събудя, ами ако не искам? Излизам от упойката и се мъча да се осъзная. Коя съм? Къде съм? Какво трябваше да правя? Знам, че беше важно, но какво? Около мен се чуват гласове, разпознават този на лекарката и на анастезиоложката. Има и други. Те се карат. „Нали казахте, че досега не е вдигала кръвно? Не беше досега, не знам какво стана. Какво стана, едва я стабилизирахме, това стана!“
Опитвам се да говоря. Детето? Къде е детето? Непознат глас, чиито притежател се оказа по-късно, завеждащата Неонатологичното отделение каза: „Бебето е добре. Момиченце е. Спря да диша след като го извадихме и се наложи да я реанимираме, но слава Богу, сега е добре. Околоплодните ти води бяха зелени, добре че сме я изкарали навреме. Извадихме едно зелено човече.“ Друг глас добавя, че през цялото време тоновете са били перфектни и нищо не е показвало зелени околоплодни води или че фетуса е в дистрес. Трима лекари, завеждащи различни отделения се суетят около мен и се чешат по главите.
През останалата нощ се мъча да събера парчетата на които са ме разпилели, да се раздвижвам и не спирам да мисля за начина по който докарах дъщеря ми на този свят. На сутринта разбирам, че тя се намира в неонатологията, в кувиоз. Имала проблеми с дишането. Предлагат ми луксозно возене с инвалидна количка до неонатологията за да мога да я видя. Много съм развълнувана и умирам от срам. Ще застана пред нея с цялата умисъл, че съм се провалила и не съм успяла да я родя. Тя разчиташе на мен да направя едно, единствено нещо и аз не успях.
Ставам, мия се, реша се. Искам да съм хубава. Най-хубавата, за да може тя да ме хареса. Качват ме на инвалидната количка и ме карат до неонатологията. Вътре намираме кувиоза с номера на розовата гривна, която виси на ръката. Доближавам малкото телце зад стъклото…
Не се разплаках, не се зарадвах. Всъщност нищо не изпитах. Гледах бебето, за което всички твърдяха, че е мое и се чудех, а мое ли е наистина? Оглеждах лицето и тялото ѝ за прилики, мъчех се всеячески да си спомня познавам ли това дете. Това ли беше детето, което 9 месеца носих в утробата си?
Тя спеше, бяха махнали повечето тръбички по нея. Вдигнах рамене и ме върнаха в реанимацията.
Последваха няколко дълги и скучни дни, докато ни стабилизират с Точица. Аз седях, умирах от скука и се мъчих да се цедя. Всеки ден ходих да видя Точица и със изминаването на всеки ден не изпитвах нищо. Явно не познавам това дете.
Най-накрая решиха, че сме достатъчно стабилни и ни преместиха в самостоятелна стая на четвъртия етаж. Доведоха Точица в количка за новородени и я оставиха до леглото ми.
Тя спеше, а аз я гледах подозрително, оглеждах лицето ѝ, миришех косата ѝ, зачудих се какво ли ще стане, ако я пусна от четвъртия етаж (да, помислих си го). Няма какво да се прави, обадих се на мъжа ми. „Здравей, тя вече е при мен. Какво да я правя?“ Аз, сериозно не знаех какво да я правя. Мъжа ми се изсмя и ми каза да я нахраня. Това правят майките – хранят децата си. Тя беше захранена със шише и беше голямо предизвикателство да я я върна към гърдата.
Времето минаваше, нямаше изгледи скоро да бъдем изписани, чакаха резултати от посявки. Дните бяха дълги и скучни и какво по-добро за вършене от това да се учиш как да кърмиш. Добре, че мина една добра фея от Ла Лече Лига и ми остави списание за кърмене, защото, да си кажем честно, в болницата не ти помагат особено за такива неща.
Зачудих се как се заражда любовта на майката към детето. Тя за мен беше съвършено непознато същество, всички ми казваха, че е моя, че трябва да я обичам, но аз не я обичах. „Ще се грижа за теб, но не те обичам!“ – това са думите, които и казах една вечер. Явно нещата щяха да бъдат така при нас, но съм се лъгала.
Точица беше на антибиотици, които се биеха, обикновено сутрин и вечер. Сестрата идваше, взимаше я, слагаше и лекарството и после ми я носеше. Една вечер, обаче сестрата реши, че ще и бие инжекцията в нашата стая. Дойде и взе спящият вързоп от гърдите ми. Постави я на масата за преобуване, разви я и заби иглата в още съненото телце на детето. Точица нададе крясък пълен с болка, страх и ужас и се разтресе от ридания.
Този вик изтръгна съзнанието ми и накара всички мои сетива да се наострят както никога до сега. Тогава осъзнах, че освен мен тя си няма никой на този свят, който да я предпази и защити. Веднага я взех и си казах, че вече каквото и да става, няма да я пусна. От тогава, лека-полека, любовта започна да се прокрадва обратно в сърцето ми и аз започнах да се влюбвам наново в моето момиче.
А дали желанието ми се сбъдна и успях да се променя – мисля, че да, но не раждането, то остави една празнина в мен, която на моменти трудно запълвам. А дъщеря ми. Стана бавно, неусетно. Явно човек винаги получава това, което иска, но не винаги в опаковката и начина, който предпочита.
13.Историята на Б.Ц.
Годината е 2012, болницата е лъскава и с много обещания за естествено раждане и възможност за присъствие на дула и татко - Св. Лазар София.
Две седмици преди термин се запознваме с др.Николова, като представям подробно разписан план за раждане. Привидно съгласна с всичко изброено от мен, правим УЗ преглед.
В неделя вечер започват първите ми контракции, не успявам да спя от вълнение. През целия понеделник контракциите идват и си отиват, почивам си когато мога. През нощта нещата станаха сериозни, интензитет, болки, усещания. Оставих таткото да се наспи. Вторник сутрин го помолих да остане с мен. Прекарахме изключително тежък ден с непоносими болки и през нощта на вторник срещу сряда в 4ч. сутринта отиваме в избраната болница, където ни беше обещано мечтаното раждане.
Посреща ни акушерката Емилия Казълова. Впреки нечовешките болки, които изпитвах аз намерих сили да се зарадвам, тъй като бях чувала положителни отзиви за нея.
Прави ми болезнен преглед и установява 10см. разкритие. Изтръгва от мен тапата.
Връща се с куп документи за разписване. В информираното съгласие моля татакото да впише, че желая всяка интервенция да бъде обсъдена с нас предварително и извършена само след нашето съгласие, като ни бъдат разяснени всички вреди/ползи и/или предложени алтернативи. Разписвам го, а това се приема с насмешка.
Пристига разбудената посред нощ лекарка с лъскава блузка и високи токчета. Прави ми отново болезнен преглед за разкритие (е не беше станало 11см.), но тя реши, да забърза раждането като ми спука околоплодните мембрани. Имах усещането, че жива ще ме разкъса. Водите са бистри, следва родилна зала.
Ужасни болки, от които се побърквах, имах чувството, че ще повърна, ако не умра. Тоалетната седалка беше най-удобното място за посрещане на контракциите. Никой не ми предложи столче за раждане, топка, масаж или конпреси.
Следва родилна зала и поставяне на абокат "за всеки случай". Не ми позволиха да избера удобна за мен поза за раждане. Раждането се водеше от акушерката, а докторката стоеше на вратата с кръстосани ръце. В залата обикаляше анестезиологът др. Плосков, който дебнеше на мен като лешояд и повтаряше "Нищо не правиш!".
Използвах паузите между мощните болезнени контракции да си почивам, а Николова ме пощипваше по корема. Извиках й: "Оставете ме да си почина!"
Акушерката се напъваша над мен, вкарала и двете си ръце, търсейки нещо. В мига, в който чух, че затракаха железа започнах да крещя с пълно гърло и всички сили, които имах "Не ме режете, не ме режете!" Казълова се стъписа и погледна докторката, която все още подпираше вратата на родилна зала. С едно кимване към акушерката, разрешенеито за намеса беше дадено и аз усетих как тази жена се набра с всичка сила над ножицата и направи два разреза дълбоко в мен, сякаш ме изнасилиха за цял живот - и физически, и психически.
Бебето се роди и ми го дадоха веднага, а аз нямах сили да се зарадвам. Бяха ми отнели най-хубавите моменти. Чувствах се като разкъсано животно, парцал в ръцете им. Не чакаха дълго за пъпната връв, като през това време водихме преговори пулсира или не. Трябвало да ме шият и не можели да чакат повече. Шурна силна струя кръв и се разплиска на земята. Не изчакаха плацентата да се роди. Тя беше извадена от тялото ми с дърпане и усукване, като мръсен парцал.
Зашили са ме под упойка. Като се събудих разбрах, че са минали едва два часа от мига, в които влезнахме в тази болница до раждането на детето ни.
Опитах се да говоря с лекарката и акушерката за случилото се, за нарушените ми права, за стъпкването им, за насилието упражнено над мен, за всички тези усещания и горчив вкус, с които те напоиха първото ми раждане.
На въпроса ми "защо ме срязахте?!" акушерката отговори : "така ми каза лекарката". Задавайки същия въпрос на лекарката, отговорът беше: "И мен са ми правили перинеотомия, ще ти мине. Само 2-3 шева."
Имах 8-10 шева. В епикризата ми бяха написали, спонтанно разкъсване 3-та степен, след което се наложило да ми възстановят перинеума.
Исках да кърмя детето си, а ни притискаха да дохранваме с АМ. Не поддадохме, колкото и трудно да ни беше. Благодаря на консултантите по кърмене, на дулите ни и нашия татко, които бяха до нас в този труден момент.
Две седмици преди термин се запознваме с др.Николова, като представям подробно разписан план за раждане. Привидно съгласна с всичко изброено от мен, правим УЗ преглед.
В неделя вечер започват първите ми контракции, не успявам да спя от вълнение. През целия понеделник контракциите идват и си отиват, почивам си когато мога. През нощта нещата станаха сериозни, интензитет, болки, усещания. Оставих таткото да се наспи. Вторник сутрин го помолих да остане с мен. Прекарахме изключително тежък ден с непоносими болки и през нощта на вторник срещу сряда в 4ч. сутринта отиваме в избраната болница, където ни беше обещано мечтаното раждане.
Посреща ни акушерката Емилия Казълова. Впреки нечовешките болки, които изпитвах аз намерих сили да се зарадвам, тъй като бях чувала положителни отзиви за нея.
Прави ми болезнен преглед и установява 10см. разкритие. Изтръгва от мен тапата.
Връща се с куп документи за разписване. В информираното съгласие моля татакото да впише, че желая всяка интервенция да бъде обсъдена с нас предварително и извършена само след нашето съгласие, като ни бъдат разяснени всички вреди/ползи и/или предложени алтернативи. Разписвам го, а това се приема с насмешка.
Пристига разбудената посред нощ лекарка с лъскава блузка и високи токчета. Прави ми отново болезнен преглед за разкритие (е не беше станало 11см.), но тя реши, да забърза раждането като ми спука околоплодните мембрани. Имах усещането, че жива ще ме разкъса. Водите са бистри, следва родилна зала.
Ужасни болки, от които се побърквах, имах чувството, че ще повърна, ако не умра. Тоалетната седалка беше най-удобното място за посрещане на контракциите. Никой не ми предложи столче за раждане, топка, масаж или конпреси.
Следва родилна зала и поставяне на абокат "за всеки случай". Не ми позволиха да избера удобна за мен поза за раждане. Раждането се водеше от акушерката, а докторката стоеше на вратата с кръстосани ръце. В залата обикаляше анестезиологът др. Плосков, който дебнеше на мен като лешояд и повтаряше "Нищо не правиш!".
Използвах паузите между мощните болезнени контракции да си почивам, а Николова ме пощипваше по корема. Извиках й: "Оставете ме да си почина!"
Акушерката се напъваша над мен, вкарала и двете си ръце, търсейки нещо. В мига, в който чух, че затракаха железа започнах да крещя с пълно гърло и всички сили, които имах "Не ме режете, не ме режете!" Казълова се стъписа и погледна докторката, която все още подпираше вратата на родилна зала. С едно кимване към акушерката, разрешенеито за намеса беше дадено и аз усетих как тази жена се набра с всичка сила над ножицата и направи два разреза дълбоко в мен, сякаш ме изнасилиха за цял живот - и физически, и психически.
Бебето се роди и ми го дадоха веднага, а аз нямах сили да се зарадвам. Бяха ми отнели най-хубавите моменти. Чувствах се като разкъсано животно, парцал в ръцете им. Не чакаха дълго за пъпната връв, като през това време водихме преговори пулсира или не. Трябвало да ме шият и не можели да чакат повече. Шурна силна струя кръв и се разплиска на земята. Не изчакаха плацентата да се роди. Тя беше извадена от тялото ми с дърпане и усукване, като мръсен парцал.
Зашили са ме под упойка. Като се събудих разбрах, че са минали едва два часа от мига, в които влезнахме в тази болница до раждането на детето ни.
Опитах се да говоря с лекарката и акушерката за случилото се, за нарушените ми права, за стъпкването им, за насилието упражнено над мен, за всички тези усещания и горчив вкус, с които те напоиха първото ми раждане.
На въпроса ми "защо ме срязахте?!" акушерката отговори : "така ми каза лекарката". Задавайки същия въпрос на лекарката, отговорът беше: "И мен са ми правили перинеотомия, ще ти мине. Само 2-3 шева."
Имах 8-10 шева. В епикризата ми бяха написали, спонтанно разкъсване 3-та степен, след което се наложило да ми възстановят перинеума.
Исках да кърмя детето си, а ни притискаха да дохранваме с АМ. Не поддадохме, колкото и трудно да ни беше. Благодаря на консултантите по кърмене, на дулите ни и нашия татко, които бяха до нас в този труден момент.
12.Историята на Д.Я.
2010 г. Скоро бях навършила 25г,щастливо бременна!Влизах в 37г.с.,когато контракциите започнаха!Беше 19:00ч,пълнолуние!В 3ч. през нощта отидохме в боницата!За огромно мое съжаление бях избрала Шейново-гинеколога,при който се следях на частно,работеше там!Прекрасен лекар,но твърде алчен!Освен избор на екип-800лв,платихме и 1000 лв хонорар за нея!Бяхме млади ,объркани ,незнаещи!Знаехме само ,че в България спокойствието струва пари и се бяхме подготвили да си платим!Към днешна дата ме е яд ,че го направихме ,но...минало свършено!
Болеше ме!Изчакахме дежурната да се разсъни,за да слезе в приемния кабинет.След 30мин тя се появи-много сърдита!Свърши си работата с измерванията и т.н.,даде ми да подпиша едни бумаги ,без да спомене че това е информираното съгласие и ме качи горе в отделението!Там един лекар така ме прегледа за разкритие,че ми прилоша и за малко да повърна!Болката беше нечовешка!Помня ,че му се молех през сълзи да спре ,но той най -непоколебимо ми обясни ,че по този начин ми спестявал часове родилни мъки!В последствие ми стана ясно,че нашите доктори масово прилагат този похват за изкуствено разширяване на разкритието...Моя грешка,че не бях изчела бг мамма-щях да съм по-подготвена !Последва клизма!Кофа!Клекало!Студ!Хокане от санитарката,че няма да чисти след мен(ясно ми е,нали ми е дала кофа!!!)!
За неуважението към голотата на родилката няма смисъл да започвам говоря ... Всички те виждат не просто гола ,а разкрачена (без извинение)-от лекари до санитари и разбира се другите родилки...!Бах стъписана от гледката в предродилна!Още три жени,освен мен разкрачени и чакащи преглед,пред всички!Като добитък!Нищо свято,нищо красиво,нищо трогателно,нали идваме да станем майки,не трябва ли да е по-човешко някак?!?..Поточна линия!
Последва запис на тонове,втори запис ,трети запис един след друг,суетене ... Притесних се до смърт !Поисках да знам какво става,казаха ми ,че като дойде моят доктор ще ми каже!!!
След като към 5ч. се появи тя и ме пое,разбрах че са обсъждали секцио по спешност,заради слаби тонове ...Явно майката последна трябва да разбира какво се случва с бебето!
Преместиха в т.нар.ВИП зала за раждане(самостоятелна),където може да присъства и таткото !Там сякаш всичко придоби по-човешки вид-акушерка,доктор,ние с таткото и никой друг!На примамливата цена от 800 избор на екип,1000лв под масата,плюс 300 лв за родилната зала ...Родих прекрасно!
И кошмара започна отново,след като се оттегли докторката и ме пое смяната.Преместиха ме в стаята(60лв на ден)!Мръсно,храна като за затворници,а не кърмачки(и нормално ,в тази болница кърменето не е приоритет),една тоалетна на етажа ,бебето го виждаш по час,сведения веднъж дневно...Ако искаш помощ за кърмене,получаваш присмехулни коментари !Как така си майка,а пък не знаеш как се кърми?!Ами научи се,"долу в общите стаи жените си помагат взаимно"(думи на акушерка)!В болница съм все пак,не в училище за кърмачки!
На седмия ден,когато ни изписаха със сина ми,от епикризата му разбрах,че той има дупчица на сърцето!Нямаше неонатолог в наличност,който да ми каже какво подяволите означава това...и защо чак сега го научавам!Слава Богу той сега е напълно здрав!
Ами това е!Така помня първото раждане!
Живи сте с детето,друго не е важно ще кажат някои!Бели кахъри...Не !!!От тук започва всичко страшно!!!
Голи сме били ,унижавани сме били,не ни обяснявали как да кърмим,понатиснали ни на прегледа,обидени сме били-нали сме отишли да раждаме ,така ще е !!!Не!!!Не трябва да е така!!!Именно ,защото отиваме да родим децата си,трябва да е друго!
Две години по-късно родих второто си дете в частна болница,(за по-малко пари от Шейново)-не мога да се сетя за нищо негативно!Беше Перфекто !Условия,отношение,грижи,човечност ,професионализъм,подкрепа!Смятам,че заслужават похвала-Токуда,акушерка СНЕЖИ ,д-р Корсачки,д-р Кръстанова,д-р Масларска и екип,санитарките също!Живот и здраве,ако имам трето бебе-пак при тях!
Има и светъл пример!Има надежда!
Нека всички ние бъдем промяната!
Болеше ме!Изчакахме дежурната да се разсъни,за да слезе в приемния кабинет.След 30мин тя се появи-много сърдита!Свърши си работата с измерванията и т.н.,даде ми да подпиша едни бумаги ,без да спомене че това е информираното съгласие и ме качи горе в отделението!Там един лекар така ме прегледа за разкритие,че ми прилоша и за малко да повърна!Болката беше нечовешка!Помня ,че му се молех през сълзи да спре ,но той най -непоколебимо ми обясни ,че по този начин ми спестявал часове родилни мъки!В последствие ми стана ясно,че нашите доктори масово прилагат този похват за изкуствено разширяване на разкритието...Моя грешка,че не бях изчела бг мамма-щях да съм по-подготвена !Последва клизма!Кофа!Клекало!Студ!Хокане от санитарката,че няма да чисти след мен(ясно ми е,нали ми е дала кофа!!!)!
За неуважението към голотата на родилката няма смисъл да започвам говоря ... Всички те виждат не просто гола ,а разкрачена (без извинение)-от лекари до санитари и разбира се другите родилки...!Бах стъписана от гледката в предродилна!Още три жени,освен мен разкрачени и чакащи преглед,пред всички!Като добитък!Нищо свято,нищо красиво,нищо трогателно,нали идваме да станем майки,не трябва ли да е по-човешко някак?!?..Поточна линия!
Последва запис на тонове,втори запис ,трети запис един след друг,суетене ... Притесних се до смърт !Поисках да знам какво става,казаха ми ,че като дойде моят доктор ще ми каже!!!
След като към 5ч. се появи тя и ме пое,разбрах че са обсъждали секцио по спешност,заради слаби тонове ...Явно майката последна трябва да разбира какво се случва с бебето!
Преместиха в т.нар.ВИП зала за раждане(самостоятелна),където може да присъства и таткото !Там сякаш всичко придоби по-човешки вид-акушерка,доктор,ние с таткото и никой друг!На примамливата цена от 800 избор на екип,1000лв под масата,плюс 300 лв за родилната зала ...Родих прекрасно!
И кошмара започна отново,след като се оттегли докторката и ме пое смяната.Преместиха ме в стаята(60лв на ден)!Мръсно,храна като за затворници,а не кърмачки(и нормално ,в тази болница кърменето не е приоритет),една тоалетна на етажа ,бебето го виждаш по час,сведения веднъж дневно...Ако искаш помощ за кърмене,получаваш присмехулни коментари !Как така си майка,а пък не знаеш как се кърми?!Ами научи се,"долу в общите стаи жените си помагат взаимно"(думи на акушерка)!В болница съм все пак,не в училище за кърмачки!
На седмия ден,когато ни изписаха със сина ми,от епикризата му разбрах,че той има дупчица на сърцето!Нямаше неонатолог в наличност,който да ми каже какво подяволите означава това...и защо чак сега го научавам!Слава Богу той сега е напълно здрав!
Ами това е!Така помня първото раждане!
Живи сте с детето,друго не е важно ще кажат някои!Бели кахъри...Не !!!От тук започва всичко страшно!!!
Голи сме били ,унижавани сме били,не ни обяснявали как да кърмим,понатиснали ни на прегледа,обидени сме били-нали сме отишли да раждаме ,така ще е !!!Не!!!Не трябва да е така!!!Именно ,защото отиваме да родим децата си,трябва да е друго!
Две години по-късно родих второто си дете в частна болница,(за по-малко пари от Шейново)-не мога да се сетя за нищо негативно!Беше Перфекто !Условия,отношение,грижи,човечност ,професионализъм,подкрепа!Смятам,че заслужават похвала-Токуда,акушерка СНЕЖИ ,д-р Корсачки,д-р Кръстанова,д-р Масларска и екип,санитарките също!Живот и здраве,ако имам трето бебе-пак при тях!
Има и светъл пример!Има надежда!
Нека всички ние бъдем промяната!
11.Историята на И.Б.
2012 г. Ще разкажа само травматичните за мен неща.
Лекарката от Токуда ме повика за преглед за разкритие в 38 седмица. Прегледът беше ужасно болезнен, все едно ми разбърка с ръка всички вътрешности, потече доста кръв. Сигурна съм, че е направила отлепване на мембраните, за което нито ме попита за съгласие предварително, нито обясни какво прави, нито се опита да признае след това. Когато я попитах съвсем добронамерено, дали с това ще се предизвика раждане, отговори, че това бил най-обикновен преглед за разкритие, но са се спукали капиляри. (Между другото момичето преди мен, също в напреднала бременност, също се чуваше как вика от болка по време на прегледа) Прати ме вкъщи, но ми каза, че най-вероятно ще родя същия ден. Родих същия ден наистина няколко часа по късно. Преди да отида в болницата можех да се разхождам, да клякам, да стоя в позиция, в която контракциите са поносими и се чувствах добре.
По стечение на обстоятелствата отидох с голямо разкритие (оказа се 8см) - просто не можахме да стигнем по-рано. Накараха ме да лежа по гръб съвсем хоризонтално. Болката стана непоносима, защото лежах по гръб. Включиха и система окситоцин. Докато се гърчех от болка вързана с апарата за тонове, гл. акушерка ме питаше за постоянен адрес, егн, номер на лк - а аз едва говорех и едва я чувах, и накрая ми връчи документа за подпис по време на една контракция. Информирано съгласие...честито.
Дано греша, но имам чувството, че искаха да изпитам раждането по по-болезнен начин, защото си бях позволила да не искам епидурална упойка. Казаха ми нещо като "Ако беше дошла по-рано щеше да родиш като английската кралица, сега няма време за нищо - нито за упойка, нито за нищо".
Държаха да лежа по гръб. Попитах не може ли поне леко да се надигна от леглото, да не съм съвсем хоризонтално, но не ми позволиха.Вместо да ми помогнат да заема позиция, в която гравитацията ще ми помага, накрая извикаха още две лекарки, които двустранно избутваха бебето с лакти по време на напъните. Бебето се роди за половин час, въпреки виковете, че не напъвам силно и правилно, че тоновете падат, че контаркциите и напъните са твърде кратки.
Накрая лекарката каза: "Нямаш никакви проблеми с раждането. Лесно раждаш. Мислех да те оставя да се разкъсаш, но видях, че бебето е лицево" (обяснение за епизиотомията). Не че съм казвала, че искам да се разкъсвам или са ме питали, но явно решиха, че съм "от ония" (чух да си го прошепват даже в началото).
Не е кой знае какво, както се казва, живи и здрави сме. Но можеше и малко по-добре, нямаше да струва нищо на никого.
Спомням си погледът на младата акушерка, която изроди бебето и на чиято униформа пишеше "Стажант" или нещо подобно и която по време на раждането сякаш беше най-втрещена и гледаше зад маската си с едни големи ококорени очи (лицевото раждане е рядкост). Тя също много държеше да лежа по гръб,(системата се възпроизвежда), но поне беше внимателна и се опитваше да говори със спокоен тон.
Чудя се дали продължава да кара родилките да напъват във възможно най-болезнената и неефективна поза, в която познайте - тоновете на бебето често падат, защото се притискат главни кръвоносни съдове или нещо подобно, в която раждането е болезнено и изтощително, и се налагат системи, форцепси или секцио по спешност. Точно като в Тетевен.
Лекарката от Токуда ме повика за преглед за разкритие в 38 седмица. Прегледът беше ужасно болезнен, все едно ми разбърка с ръка всички вътрешности, потече доста кръв. Сигурна съм, че е направила отлепване на мембраните, за което нито ме попита за съгласие предварително, нито обясни какво прави, нито се опита да признае след това. Когато я попитах съвсем добронамерено, дали с това ще се предизвика раждане, отговори, че това бил най-обикновен преглед за разкритие, но са се спукали капиляри. (Между другото момичето преди мен, също в напреднала бременност, също се чуваше как вика от болка по време на прегледа) Прати ме вкъщи, но ми каза, че най-вероятно ще родя същия ден. Родих същия ден наистина няколко часа по късно. Преди да отида в болницата можех да се разхождам, да клякам, да стоя в позиция, в която контракциите са поносими и се чувствах добре.
По стечение на обстоятелствата отидох с голямо разкритие (оказа се 8см) - просто не можахме да стигнем по-рано. Накараха ме да лежа по гръб съвсем хоризонтално. Болката стана непоносима, защото лежах по гръб. Включиха и система окситоцин. Докато се гърчех от болка вързана с апарата за тонове, гл. акушерка ме питаше за постоянен адрес, егн, номер на лк - а аз едва говорех и едва я чувах, и накрая ми връчи документа за подпис по време на една контракция. Информирано съгласие...честито.
Дано греша, но имам чувството, че искаха да изпитам раждането по по-болезнен начин, защото си бях позволила да не искам епидурална упойка. Казаха ми нещо като "Ако беше дошла по-рано щеше да родиш като английската кралица, сега няма време за нищо - нито за упойка, нито за нищо".
Държаха да лежа по гръб. Попитах не може ли поне леко да се надигна от леглото, да не съм съвсем хоризонтално, но не ми позволиха.Вместо да ми помогнат да заема позиция, в която гравитацията ще ми помага, накрая извикаха още две лекарки, които двустранно избутваха бебето с лакти по време на напъните. Бебето се роди за половин час, въпреки виковете, че не напъвам силно и правилно, че тоновете падат, че контаркциите и напъните са твърде кратки.
Накрая лекарката каза: "Нямаш никакви проблеми с раждането. Лесно раждаш. Мислех да те оставя да се разкъсаш, но видях, че бебето е лицево" (обяснение за епизиотомията). Не че съм казвала, че искам да се разкъсвам или са ме питали, но явно решиха, че съм "от ония" (чух да си го прошепват даже в началото).
Не е кой знае какво, както се казва, живи и здрави сме. Но можеше и малко по-добре, нямаше да струва нищо на никого.
Спомням си погледът на младата акушерка, която изроди бебето и на чиято униформа пишеше "Стажант" или нещо подобно и която по време на раждането сякаш беше най-втрещена и гледаше зад маската си с едни големи ококорени очи (лицевото раждане е рядкост). Тя също много държеше да лежа по гръб,(системата се възпроизвежда), но поне беше внимателна и се опитваше да говори със спокоен тон.
Чудя се дали продължава да кара родилките да напъват във възможно най-болезнената и неефективна поза, в която познайте - тоновете на бебето често падат, защото се притискат главни кръвоносни съдове или нещо подобно, в която раждането е болезнено и изтощително, и се налагат системи, форцепси или секцио по спешност. Точно като в Тетевен.
10.Историята на П.Х.
2012г. Много тежка и проблемна бременност, почти изцяло изкарана на легло или в болница или в къщи. След изтичане на водите в 31г.с. съм приета в АГ Русе. Една седмица лежа в родилно отделение, системи нон стоп , никой не дава никаква информация какво става. При една от визитацията, докторката се обръща към мен с въпроса къде съм следяла бременността си. Като получи отговор, че съм се следила в друг град, близък до Русе, се обърна и каза "защо си дошла тук, върви да раждаш там където си се следила" и излезе. След една седмица лежане в родилното отделение, вече влязла в 32г.с. контракциите започват. В 01 часа през ноща ме заведжат в предродилна стая на тонове и там вързана с 4 колана по един за тонове и контракции на всяко от децата /бременна с близнаци/ и там часове на ред лежа като за всичкото това време дежурния лекар дойде да ме види точно един път и да каже, че няма настъпила родилна дейност, без да погледне тонове и т.н. Имах уговорка с лекар, който да извикам да ме изражда, но никой не ми даваше телефоните да се обадя на избрания от мен лекар. Чух акушерките да казват, че дежурния лекар нищо не им казва и се чудят какво да правят. Жените поеха инициатива и ми смениха абуката, както и ми направиха проби на ръцете. Когато болките станаха непосилни и се развиках, това някъде към 7 часа сутринта, благоволиха да ми донесат телефона и да се обадя на доктора, с който имах уговорка за израждане. В 7,27 часа ми беше направено секцио, последното което помня беше, че доктора дойде веднага и като видя диаграмите от тоновете на децата каза че децата си заминават и са с единични тонове. Секцио направено в 7,27 часа, аз се събуждам от упойката в 16,30 часа в интензивно отделение, веднага питам как са децата, но отговор не получавам. За състоянието им трябваше да разбера от мъжа си, той извън АГто имаше повече информация от мен вътре в АГто. Едното детенце се е родило в изключително тежко състояние и до ден днешен има последици. Да вярно има генетична аномалия, но кой ще ми гарантира, че това че е била с единични тонове и недостиг на кислород не е увредило допълнително дъщеря ми. Как е възможно в 21век да нямам връзка с външния свят, да не ми се позволи да се обадя по телефона, да извикам лекара си. За каква родилна дейност говори дежурния лекар, при условие че имам уговорка за секцио с друг доктор и съм бременна с близнаци седалищно разположени. Благодарна съм много на неонатолозите, защото те спасиха дечицата ми, за които не се знаеше дали ще ожвивеят. Благодарна съм и на доктора, койото ми направи секциото, ако не беше бързата реакция от негова страна, сигурно децата ми нямаше да са с нас сега. За мен виновен е дежурния лекар, който по време на нощно дежурство, един господ знаеше къде беше и какво правеше, докато аз пищях и се молех за телефон, докато тоновете на моите дечица се губеха.
9.Историята на И.Г.
1990, 1994, 2009 г. Ще разкажа по малко от трите си раждания, за щастие приключили успешно. Предварително искам да уточня, че и при трите срещнах и добро отношение и некадърно. Благодаря на свестните хора и пиша тук, за да помогна да се разкарат несвестните.
1. 1990-г. Аз съм на 19. Отивам в болницата с контракции, правят ми клизма, не ме оставят достатъчно време да изкарам, каквото там има за изкарване и ме вкарват в предродилно. Там сума време лежа с болки. Акушерка няма. В един момент ми се ходи до тоалетна, но няма кой да ми донесе подлога, а и никой не ми е казал, че мога да стана да отида до тоалетна, защото по принцип никой нищо не ти говори и обяснява, поради което аз се изпускам. Дошлата санитарка ми се кара и ме пита какво толкова съм яла, та е толкова черно. Представяте си какъв срам бера. След време идва акушерка- много добра и грижовна жена, на която и до ден днешен съм благодарна. Тя ми дава мокри марли да си квася устата, защото е пресъхнала и се грижи за мен като за свое дете. Когато идва време за раждане идва докторката, която непрекъснато ме овиква за това, че не напъвам достатъчно, че нищо не правя и т.н., но без да ми обясни какво трябва да направя. При второто раждане докторът в този момент ми обясни как да се набера напред и тогава разбрах какво съм пропуснала първия път. Бебето се роди 4 кг. и естествено ме шиха. Гадостта от едната тоалетна на етаж, банята само със студена вода и всички други битови "екстри" на Шейново по онова време, няма нужда да споменавам, ама... Сутрин ти раздават рибеното масло и след това проверяват кой колко може да стиска, за да не се оака, докато чака на опашката пред тоалетната.
2. 1994 г. Тъй като вече на всички е ясно, че здравна система няма, аз търся връзки и намирам една акушерка. До термина детето не тръгва да излиза. Акушерката ми дава някакви хапчета, които като изпия, едва ли не няма да усетя как ще родя. Изпивам и десетте хапчета, но се появява само 2 см. разкритие. Приемат ме. Отново клизма, набождат ме яко със системи и изчезват. Отново ми се ходи до тоалетна и отново няма персонал наблизо. Този път обаче аз вече съм гърмян заек и викам "ака ми се". Очевидно това действа и ми носят подлога, но пак със съответните физиономии и одумвания. И за легенче за повръщане също трябва да викам и да чакам. След девет часа зверски болки (не съм викала и не съм правила циркове), акушерката ме качва на магарето и започва етапът с напъването. Отново ми се карат, че не напъвам правилно, но без да ми обяснят как е правилно. За щастие в един момент идва докторът, който е много мил човек, а и мислещ и най-после някой ми обяснява как да напъна правилно, при което аз изпълнявам и детето излиза. Акушерката ми се кара, че съм и оплискала престилката, все едно това зависи от мен.
3.2009 г. Трето раждане. Аз съм на 39. За да видят детето на 3D за синдром на Даун в не знам коя седмица, търся връзки, защото желаещите са твърде много. За да си намеря проследяващ лекар, плащам абонамент, защото иначе лекуващата ми лекарка не може да ме включи в графика. Амниоцентезата разбира се е платена въпреки рисковата ми възраст. Да не съм забременявала като не ми харесва. По проследяването на бременността нямам забележки. Проследяващата лекарка ми казва при първи контракции да тичам към болницата, защото е трето дете и може да излезе по-бързо, пък и на тази възраст е хубаво да съм под наблюдение. Започват контракциите. Отивам и ме преглеждат. Дежурната лекарка ме убеждава, че бъркам и нямам контракции, защото апаратът не ги отчита. Казвам и, че знам какво са контракции, но не помага и ме връщат вкъщи. Изкарвам си целия период с контракциите вкъщи и като нищо можеше да си родя там. В крайна отивам пак в болницата и този път ме приемат. Моята си лекарка вече идва, защото съм и се обадила. Този път знам, че след клизмата трябва да стоя повече време в тоалетната и не излизам бързо въпреки подканянията, затова после нямам проблемите от първите две раждания. Оттук нататък раждането си тече нормално и след половин-един час родих с помощта на компетентната намеса на проследяващата ме лекарка. Всъщност, повечето хора вероятно се чудят защо разказвам изобщо тези леки случаи. Ами, защото можеше детето ми да не е здраво и аз да нямам пари да плащам за изследвания и тогава просто щеше да се роди поредното дете с генетични увреждания. Системата по никакъв начин не предотвратява тези рискове. Можеше също да родя вкъщи, с усложнения и т.н. заради глупостта на дежурната лекарка. Имах късмет. Жените, които не са имали късмет ги обсъждаме по форумите.
1. 1990-г. Аз съм на 19. Отивам в болницата с контракции, правят ми клизма, не ме оставят достатъчно време да изкарам, каквото там има за изкарване и ме вкарват в предродилно. Там сума време лежа с болки. Акушерка няма. В един момент ми се ходи до тоалетна, но няма кой да ми донесе подлога, а и никой не ми е казал, че мога да стана да отида до тоалетна, защото по принцип никой нищо не ти говори и обяснява, поради което аз се изпускам. Дошлата санитарка ми се кара и ме пита какво толкова съм яла, та е толкова черно. Представяте си какъв срам бера. След време идва акушерка- много добра и грижовна жена, на която и до ден днешен съм благодарна. Тя ми дава мокри марли да си квася устата, защото е пресъхнала и се грижи за мен като за свое дете. Когато идва време за раждане идва докторката, която непрекъснато ме овиква за това, че не напъвам достатъчно, че нищо не правя и т.н., но без да ми обясни какво трябва да направя. При второто раждане докторът в този момент ми обясни как да се набера напред и тогава разбрах какво съм пропуснала първия път. Бебето се роди 4 кг. и естествено ме шиха. Гадостта от едната тоалетна на етаж, банята само със студена вода и всички други битови "екстри" на Шейново по онова време, няма нужда да споменавам, ама... Сутрин ти раздават рибеното масло и след това проверяват кой колко може да стиска, за да не се оака, докато чака на опашката пред тоалетната.
2. 1994 г. Тъй като вече на всички е ясно, че здравна система няма, аз търся връзки и намирам една акушерка. До термина детето не тръгва да излиза. Акушерката ми дава някакви хапчета, които като изпия, едва ли не няма да усетя как ще родя. Изпивам и десетте хапчета, но се появява само 2 см. разкритие. Приемат ме. Отново клизма, набождат ме яко със системи и изчезват. Отново ми се ходи до тоалетна и отново няма персонал наблизо. Този път обаче аз вече съм гърмян заек и викам "ака ми се". Очевидно това действа и ми носят подлога, но пак със съответните физиономии и одумвания. И за легенче за повръщане също трябва да викам и да чакам. След девет часа зверски болки (не съм викала и не съм правила циркове), акушерката ме качва на магарето и започва етапът с напъването. Отново ми се карат, че не напъвам правилно, но без да ми обяснят как е правилно. За щастие в един момент идва докторът, който е много мил човек, а и мислещ и най-после някой ми обяснява как да напъна правилно, при което аз изпълнявам и детето излиза. Акушерката ми се кара, че съм и оплискала престилката, все едно това зависи от мен.
3.2009 г. Трето раждане. Аз съм на 39. За да видят детето на 3D за синдром на Даун в не знам коя седмица, търся връзки, защото желаещите са твърде много. За да си намеря проследяващ лекар, плащам абонамент, защото иначе лекуващата ми лекарка не може да ме включи в графика. Амниоцентезата разбира се е платена въпреки рисковата ми възраст. Да не съм забременявала като не ми харесва. По проследяването на бременността нямам забележки. Проследяващата лекарка ми казва при първи контракции да тичам към болницата, защото е трето дете и може да излезе по-бързо, пък и на тази възраст е хубаво да съм под наблюдение. Започват контракциите. Отивам и ме преглеждат. Дежурната лекарка ме убеждава, че бъркам и нямам контракции, защото апаратът не ги отчита. Казвам и, че знам какво са контракции, но не помага и ме връщат вкъщи. Изкарвам си целия период с контракциите вкъщи и като нищо можеше да си родя там. В крайна отивам пак в болницата и този път ме приемат. Моята си лекарка вече идва, защото съм и се обадила. Този път знам, че след клизмата трябва да стоя повече време в тоалетната и не излизам бързо въпреки подканянията, затова после нямам проблемите от първите две раждания. Оттук нататък раждането си тече нормално и след половин-един час родих с помощта на компетентната намеса на проследяващата ме лекарка. Всъщност, повечето хора вероятно се чудят защо разказвам изобщо тези леки случаи. Ами, защото можеше детето ми да не е здраво и аз да нямам пари да плащам за изследвания и тогава просто щеше да се роди поредното дете с генетични увреждания. Системата по никакъв начин не предотвратява тези рискове. Можеше също да родя вкъщи, с усложнения и т.н. заради глупостта на дежурната лекарка. Имах късмет. Жените, които не са имали късмет ги обсъждаме по форумите.
8.Историята на К.К.
2008 и 2012 г. Преживях три, въпреки всичко, прекрасни раждания. Но не всичко бе според очакванията ми! Травматичността не е беше кой знае колко голяма, но все пак я имаше. И трите раждания бяха индуцирани със система с окситоцин. А на последните две имах и "удоволствието" да разбера що е то "преглед" преди раждането: едно хуууубавичко бъркане с не знам колко пръста от страна на гинеколога в шийката на матката, за да предизвикат родова дейност. А на третото, въпреки избора ми на частна клиника и лекар, който ужким щял да се съобразява с моите желания, получих в добавка и едно яко дърпане и разтегляне на влагалищния отвор, което действително засили напъните, ала трябваше ли? Слава на Бога, децата ми са живи и здрави! Но е пълно безобразие да се възползват по този начин в моментите, когато си им в ръцете и нищо не можеш да направиш! Може би, наистина, е добре всяка уважаваща себе си родилка да се снабди с поне една дула, която да е много борбена и да е в състояное да се противопоставя на медицинския екип по време на раждане , ако е необходимо, за да защити родилката и бебето от всякакви безобразия.
7.Историята на Н.А.
2009г. Първа бременност без сериозни усложнения. От началото на 8-ми месец с контракции и се наложи да стоя вкъщи и да пия магнезий. Вече имах 2-3 см. разкритие. Когато влязох в 9тия месец по време на преглед лекарката ми "помогна" за допълнително разкритие, а и явно с надеждата раждането да тръгне. (всяка жена знае колко е болезнено това). Е, то не тръгна и терминът мина. На 3-тия ден след термин без никакви симптоми за раждане, то беше предизвикано със система окситоцин, защото вече "пренасям много". Цялата "процедура" по предизвикване на раждане и раждане беше точно 6 часа - изключително кратък период за първескиня. Родих уж по естествен път, но с много обезболяващи, които ме караха да халюцинирам. Нищо не си спомням от раждането, освен болката и халюцинациите. Когато дойдох на себе си, неонатоложката се доближи до мен и ми каза на ухо "това бебе не е преносено, можело е да остане още 2 седмици в утробата ти". Е, явно календарният термин не е бил правилно изчислен. Но беше лято, всички искаха да ходят на море и избраният лекар от мен не искаше да си отлага почивката повече. Второто ми раждане беше естествено и нормално - такова каквото си бях представяла, но планирах много добре като направих така, че всичко което исках да се случи така, а то беше само едно "Лекарят да чака и да не се меси в естествения процес". Е разбира се за това "удоволствие" си платих 3 000 лв., за да съм сигурна, че моите мисли, чувства и желания ще бъдат уважени.
6.Историята на И.Н.
2002 г., Майчин дом. Бременна съм в 32 г.с., но водите ми изтичат. Отивам там, защото там ме пращат от Тина Киркова, където не искат (или не могат) да се занимават с моя случай. Лежа три дни в родилна зала, докато тече кортикостероидната профилактика за белите дробове на бебето. Около мен денонощно жени раждат децата си, слушам стоновете им, проплакването на бебетата, а аз не зная какво ще се случи с мен и моето момченце, защото никой не намира за нужно да ме запознае с плана ми за лечение/родоразрешение. Три дни се повтаря едно и също – сутрин минава огромна тумба с хора, което те наричат „визитация”, обсъждат мен и бебето ми, сякаш нас ни няма там, след което се изнизват и до вечерта минава само дежурната акушерка, за да ми направи запис или инжекция. Сама съм, плача, пея на бебето, плача, гледам през прозореца, плача. На третия ден разбрах, че ще предизвикат раждането ми. Страх ме е, боли ме, минава лекар: „Така става като не се лекуват. Това са хламидии.”, казва на свой колега. „Но аз нямам хламидии. Правих си тест.” Изненадва се, че съм членоразделна и знам какво са хламидии. Не ми вярват, когато получавам напъни и трябва да ги убеждавам, че раждането напредва. Бебето се ражда и е много малко и много болно. След няколко дни получава тежък мозъчен кръвоизлив и никой не ни дава никакви надежди. Правим маслосвет, молим се. Не ни разрешават да помажем сина си с мирото. Милостива акушерка взема елея и обещава тайно от всички да го помаже. Мога да го виждам всяка вечер в 18, но после ме изписват и ми казват да си избера ден от седмицата, в който да го виждам. Как се избира това? Четиридесет дни и го изписват, а аз и до днес не зная как да ги залича от живота ни.
2008 г. Шейново. Имам серклаж, заради миналата бременност. Свалят ми серклажа и не ме пускат да си ходя, защото можело да родя ей сега. Пускат ме. Пренасям малко. Отивам в болницата с голямо разкритие. Правят ми клизма и ме пращат в тоалетна с дупка. Дават ми кофа и ми показват къде да си сипя вода, за да си полея, като свърша в тоалетната. Разбирате ли? Раждам, имам голямо разкритие, контракции на 3 минути и мия тоалетна. Бебето ми се ражда на термин, но пък с показатели, сочещи инфекция. Отновно в интензивно отделение, отново срещи в 18. Този път с много по-бърза развръзка. На 4-ия ден сме заедно, имам нужда от помощ за кърменето, но акушерката не е никак убедителна, сама не си вярва и бърза да излезе от стаята ми, за да не й се налага да си говорим. Изписват ни. Хепиенд
2008 г. Шейново. Имам серклаж, заради миналата бременност. Свалят ми серклажа и не ме пускат да си ходя, защото можело да родя ей сега. Пускат ме. Пренасям малко. Отивам в болницата с голямо разкритие. Правят ми клизма и ме пращат в тоалетна с дупка. Дават ми кофа и ми показват къде да си сипя вода, за да си полея, като свърша в тоалетната. Разбирате ли? Раждам, имам голямо разкритие, контракции на 3 минути и мия тоалетна. Бебето ми се ражда на термин, но пък с показатели, сочещи инфекция. Отновно в интензивно отделение, отново срещи в 18. Този път с много по-бърза развръзка. На 4-ия ден сме заедно, имам нужда от помощ за кърменето, но акушерката не е никак убедителна, сама не си вярва и бърза да излезе от стаята ми, за да не й се налага да си говорим. Изписват ни. Хепиенд
5.Историята на Ф.Б.
Здравейте! Моето първо раждане бе
преди повече от 22 години, но остави у
мен толкова силна емоционална травма,
че си го спомням в детайли, сякаш бе
скоро. Това бе на 21 ноември 1992 във
Варненското АГ. Имах нещастието болките
да ме хванат в събота срещу неделя. Дали
е практика да не ти обръщат никакво
внимание през нощта не знам, но при мен
като изключим едно подмятане от акушерка
от съседна на предродила зала "Млъкни
ма, от теб човек не може да спи", друго
не видях. Аз не съм гевезе и търпя на
болка, единствено охках, споменавах
майка си, но явно и това е дразнещо.
Помня, че до мен имаше жена с второ
раждане, която не гъкваше, защото каза,
че който вика, го тормозят. Милата,
изтърва се по голяма нужда, и толкова
се притесни - чудеше се откъде посреднощ
да намери резервна нощница! Ходеше с
болките си, изцапана, като призрак от
стая в стая. Погледнаха ме сутринта в
7.00, когато се смениха екипите - и ме
"успокоиха", че "няма да стане
скоро". Аз бях отчаяна, защото не се
траеше - болките не бяха като по учебниците,
които бях изчела - предната вечер
започнаха директно на 5 минути, а сутринта
вече бяха без пауза. Отчаях се. След
десетина минути дойде неконтролируем
напън и за първи път не успях и изкрещях,
при което акушерките, застанали наблизо
се сепнаха и едната ме погледна. Каза
ми да отивам отсреща в родилна зала. Там
дойде и вторият напън и моето момченце
се роди - персоналът просто го пое. Детето
бе тъмно лилаво, почти като цвят патладжан
и попитах защо е такова. Обясниха ми, че
това било нормално. Едната акушерка ми
се развика защо съм оплискала колежката
й, а когато излезе и плацентата и установи,
че е разкъсана и неизползваема, ми се
накара и затова. Отново си поплаках -
този път от обида. Та аз бях момиче едва
на 19 и не раждах всеки ден, никой нищо
не ми обясни и получих меко казано
упреци. Тук вече се появи за първи път
и лекар - дойде да ме зашие, тъй като имах
разкъсвания. Упойка нямаше. И досега
смятам, че ако си бях у дома или в пещера,
без медицински персонал, раждането щеше
да протече по същия начин с разликата,
че близките ми щяха да са до мен. Осем
години по-късно след сериозен кръвоизлив
заради плацента превиа родих второто
си момче със секцио. Бях си научила урока
и не разчитах на дежурните. От лекаря
останах много доволна, но се сблъсках
със злобата на колегите му, когато
разбраха чие "протеже" съм. Условията
в битово отношение бяха ужасни и детето
страдаше от студ. Бе декември - нощем
спираха парното, а бебето бе повито в
парцали буквално. Налегна ме постродилната
депресия, исках да си ходя, но "хуманните"
колеги на моя лекар не ме изписваха.
Впоследствие направих и мастит, не можех
да си кърмя детето - мечтаех болката да
спре. Доскоро исках и трето дете - все
пак вече в моя роден град има частна
болница, където същите чудовища, работейки
"на частно" се държат с родилките
човешки. Простете за дългото описание
- спестих детайлите и емоцията, постарах
се да са само факти. В заключение искам
да изкажа съчувствието си към младото момиче от Тетевен и да й пожелая скорошно възстановяване и в най-скоро време, дай Боже, нова бременност! Бъдете здрави!
Пропуснах да отбележа, че наскоро по повод случая в Тетевен, си зададох въпроса кога и защо се получава така, че персоналът в родилните отделения се държи масово с жените като в инквизиция. От майка си и свекърва си знам, че през 60-те и 70-те години, когато те са раждали в различни градове, акушерките и лекарите са били изключително мили, обясняващи, грижовни. Та си дадох сметка, че промяната към зло е дошла със следващото поколение медици - тези на 80-те. Какво ги е пречупило, обаче, нямам обяснение - само констатирам. И въобще чисто психологически ми е интересно какво кара един човек, положил Хипократова клетва, да деградира. Тъжно ми е. Наскоро една позната ме упрекна, че съм мълчала. Почувствах се зле - как да се съпротивляваш, когато си буквално в ръцете им. Не държа да публикувате текстовете ми.
Пропуснах да отбележа, че наскоро по повод случая в Тетевен, си зададох въпроса кога и защо се получава така, че персоналът в родилните отделения се държи масово с жените като в инквизиция. От майка си и свекърва си знам, че през 60-те и 70-те години, когато те са раждали в различни градове, акушерките и лекарите са били изключително мили, обясняващи, грижовни. Та си дадох сметка, че промяната към зло е дошла със следващото поколение медици - тези на 80-те. Какво ги е пречупило, обаче, нямам обяснение - само констатирам. И въобще чисто психологически ми е интересно какво кара един човек, положил Хипократова клетва, да деградира. Тъжно ми е. Наскоро една позната ме упрекна, че съм мълчала. Почувствах се зле - как да се съпротивляваш, когато си буквално в ръцете им. Не държа да публикувате текстовете ми.
4.Историята на И.М.
Аз имам три деца. Няма да разказвам за
първото си раждане, а ще разкажа как се
стигна до там, то да протече по спешност
и в ужас. Аз съм лекар. Когато това се
случи бях току-що завършила. На 25 години.
Имах много лека бременност. Наблюдаваше
ме до 32-та седмица една много чудесна
лекарка д-р Надежда Танчева. След това
наблюдението ми трябваше да се прехвърли
в болницата, където щях да раждам - 1-ва
АГ болница "Св. София" - бившата
"Тина Киркова". Освен, че съм лекар,
бях и протеже на тогавашния директор.
Аз съм съученичка, приятелка и кума на
дъщеря му. Директорът ме повери на
грижите на д-р Кирил Киров, човек, който
и до днес оглавява белите списъци на
акушер-гинеколози, ако зависи от мен ще
мие чинии в китайски рестотрант. Това
показва, колко всъщност пациентите се
заслепяват от доброто отношение, понеже
нямат критерии за компетентност. Първата
ни среща с д-р Киров - аз съм в 34-та седмица
- ехографски преглед - сърдечната честота
на бебето е на долната граница на нормата,
мерене на кантара. Трябва да призная,
че аз съм една приятно закръглена жена,
с голям ханш и голям бюст. "Д-ре",
казвам аз, " ако ви е верен кантарът,
значи съм качила 15 кг за две седмици!?",
"еееееее, айде сега, няма нужда да сте
толкова суетна". Мери ми кръвното.
130/80. "За мен това кръвно е малко високо,
аз по принцип съм с ниско"."Еееее,
ама много се вглеждате, колежке, нормално
е кръвното". Мене в училище са ме
учили, че ако на бременната кръвното е
с 30 милиметра живачен стълб по-високо
от обичайното и, то то е високо, независимо
с каква стойност е. И така всяка седмица
аз съм с все по-високо тегло, очите ми
са като на китаец, кръвното ми е все
130/80, а сърдечната честота е все на долната
граница на нормата. Д-р Киров еспокоен.
Идва 11 септември 2001 година - терминът.
Очевидно няма да раждам, даже гледката
на самолетите, удрящи двете кули не е в
състояние да предизвика и една контракция.
Д-р Киров е спокоен, килограмите се
качват, аз едвам минавам през вратата,
кръвното ми е около 130/80, а сърдечната
честота на бебето на долната граница
на нормата. Не ми е направен и няма да
ми се назначи нито един запис на тоновете
на бебето, нито един. 12,13,14 септември,
всеки ден се виждаме с д-р Киров, който
е спокоен и заминава на конгрес в Китен.
"Ти, че няма да родиш тия дни е ясно,
но ако искаш, мини за всеки случай утре
/събота/ или в неделя да ти направят един
запис". На 15 септември 2001 година, аз
ставам от леглото и единственото, което искам да правя е да плача, чувствам се ужасно и заявявам на съпруга си, че няма да ходя на никакъв тъп запис. Той, когато разказва за този ден ме описва със землисто сива къжа и мъртви очи, толкова е бил уплашен от вида ми, че почти със шамари ме закарва до болницата. Аз сядам на една кушетка пред приемния кабинет, където правят записите, покрай мен минава дежурната акушерка, поглежда ме, взима ми документите, връзва ме на тоновете и изчезва със светлинна скорост да търси дежурен лекар, защото и на нея не съм и изглеждала много красива, кръвното ми беше 150/100. Аз лежа и слушам записа и този ден разбрах, колко лошо е да знаеш много и да знаеш какво ти се случва. Този ден, слушайки как с всяка контракцийка на Бракстън-Хикс тоновете на моето бебе падат заплашително и много бавно се възстановяват, разбрах какво е да се страхуваш за нечий друг живот. "Бебето ми ще умре, той УМИРА" кънтеше в главата ми."Той ще умре", казвам на мъжа си който пъпли зад притеснената акушерка. Не умря. Роди се със секцио по спешност, потънал в зелени околоплодни води, но оживя, вече е на 14 и има мустаци. Но ако мъжът ми се беше съгласил с мен и не бяхме отишли в събота рано сутринта в болницата, а го бяхме оставили за неделя, защото д-р Киров беше толкова спокоен ... И до днес се питам как се изпуска с толкова очебийна прееклампсия. Колко трябва да си арогантен за да си въобразяваш, че на една майка и пука колко кила показва кантарът от суета? "Не се втилясвайте толкова, колежке" ...
3.Историята на В.Ч.
С една прекрасна и лека първа бременност
се бях подготвила за едно положително
и естествено раждане. Но не се бях
подготвила за индуциране на раждането
с хапче Цитотек без мое знание три
седмици преди термин само за да могат
"хората" от частната болница да си
вземат Коледните пари и да имат едно
раждане по-малко по време на празниците!
София, декември 2011
2.Историята на Н.К.
2000 година, април, наближавам края на шести месец. "Първескиня". Редовно прокървявам, ходя на частен кабинет при прочут столичен доктор, който ми предписва но-шпа и магнезий, но нито за момент не ми обяснява, че има нещо опасно, че е добре да лежа и въобще, да се пазя. Вечерта на 8 април изкъврявам мощно, приемат ме в Майчин дом, докторът "ми" не си вдига телефона. Правят ми доста сърдит преглед и ме приемат директно в предродилна зала. Гледат ме супер пренебрежително, почти не ме забелязват. След като удържам една нощ, ме местят в стая с две жени и часове наред никой не се появява. Имам контракции през цялото време, но не пищя. В един момент усещам силен напън и нещо топло излиза от мен. Бебето ми. 770 грама. Следващите 40 дни са като в сън. Имам право на едно виждане за по няколко минути в Неонатологията, Венцислава е в кувьоз, не мога да я пипам, не мога да й говоря. На обяд в 13 долу на входа дават "информация". Излиза лекарка или акушерка с тесте папки и кара по номера. Тоя добре, тоя по-зле... докато един ден не чувам номера на Венцислава. Питам. О, ами тя умря. Обвинявам себе си, че не съм била достатъчно информирана бременна. Че не съм настояла за повече близост с детето си. Че не съм пожелала да я погреба. Спомням си как месеци наред сънувах кувьози и станах обсесивно вкопчена в мъжа си. Слава богу, имаме две здрави деца, вече са на 8 и 11 години. Не сме им разказвали, че имат сестра. Тя мина като полъх, мъничка като зайче. Беше красива.
1.Историята на Д.Ф.
2011. Отивам в Шейново за задържане (разбирай - да ми помогнат раждането да не започне в 8-мия месец). Историята е с щастлив край - успяха, случих на лекари! Но обстановката ме промени завинаги... Та отивам с бясна, но внимателна скорост - за да не друса много колата, да се пазя, да не тръгне раждането. По спешност. И какво ли си представям?! Вие какво си представяте, като бързате да Ви приемат по спешност?! Бързо обслужване, поне. Обяснявам на регистратурата - получих кървене, с разкритие съм, а е доста рано все още. От регистратурата спокойно ми задават въпроси - име, адрес, ЕГН... професия. Все пак, да се знаем за здравноосигурителния статус и за статистиката. Аз съм още по-притеснена и се затичвам към спешен кабинет. Какво се случва там мислите? Няма никой. Няма никой. Няма никой в спешен кабинет! И никой не идва. Никой не идва половин час. Намирам връзки - разбирай, свързвам се с качествен АГ лекар, който слиза от горния етаж. Слава Богу! Някъде в това време около 30 минути поне попълване на формуляри, мерене на корем...все спешни неща. Дават ми да облека нощница, прекрасна просто - с деколте до пъпа, което по никакъв начин не се закопчава. Нито е удобно, нито е секси, а е просто унизително. След вече не знам колко дълго време, успях да се докопам до инжекцията за успокояване на контракциите. И като ми тръгна на унизително в казармен стил: - събуждане сутрин по тъмно, с трясък - за мерене на тонове под строй; - гинекологични прегледи на отворена врата и без пердета по прозорците; - бутони за спешен случай до леглото, които не работят; - стойка за система, която трябва да бутам, а колелцата й счупени (а аз лежа за задържане и не трябва да се товаря); - кенефите истински кенефи и не се заключват; - сапун в кенефа няма; ако оставиш - санитарките ти го прибират и така всеки път; - вечерята - производно на картофи общо взето всеки ден; - достъп на посетители - затормозен и официално само в четвъртък; - а и да не забравя - предозиране с лекарства, добре, че се сетих да попитам защо ми наливат венозно същото, което пия и на хапчета; - а по телевизора върви случай на родилка, починала в същата болница. Така като го описвам не изглежда толкова зле или? Повярвайте, беше. За раждането смених болницата.